Решение № 403 от 21.11.2022, Районен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 403 гр. Кърджали, 21.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Грета Денчева при участието на секретаря Марияна Суркова като разгледа докладваното от Грета Денчева Гражданско дело № 20225140100875 по описа за 2022 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 181, ал. 1, предл.

2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД спрямо ответника ОД на МВР-Кърджали, за плащане на левовата равностойност на храната, която ответникът в качеството си на работодател е следвало да осигурява ежемесечно на ищцата в качеството й на служител на МВР за периода от 18.07.19г. до 18.07.22г., в общ размер на 4 320 лева и за сумата в размер на 665,07 лв.- лихва за забава върху неизплатената главница, считано от 27- мо число на месеца, за който се дължи левова равностойност на полагащата й се храна, до датата на депозиране на исковата молба.

Ищцата твърди, че от 04.03.1997г. е държавен служител в ОД на МВР-Кърджали и към настоящият момент продължава да е в служебни правоотношения с МВР. Твърди, че със Заповед № 8121К-651/01.02.2017г. на Министъра на вътрешните работи е преназначена за държавен служител на длъжност „началник на сектор “Български документи за самоличност“ при ОД на МВР- Кърджали, съгл. чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, считано от 01.02.2017г., като до настоящия момент продължава да заема същата длъжност. Твърди, че като държавен служител в системата на МВР, ищецът и ответникът се намират в служебно правоотношение, като приложимия при тях закон е ЗМВР, който е специален по отношение на ЗДСл. Твърди, че до 31.01.17г. й е било изплащано ежемесечно левовата равностойност на полагащата й се храна на служителите на МВР съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, чийто размер се определял ежегодно със заповед на Министъра на вътрешните 1 работи, съгл. чл. 181, ал. 4 от ЗМВР, като от 01.02.2017г. до завеждане на настоящия иск не й е предоставяна храна и не й е начислявана и изплащана левовата равностойност на полагащата й се такава.

Сочи, че от 01.02.2017г. за служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР не се определя размер на левовата равностойност на храната в издадените заповеди на Министъра на вътрешните работи, съгласно чл. 181, ал. 4 във вр. с ал. 1 от ЗМВР, поради което на ищцата не е начислявана и изплащана полагащата й се левова равностойност за храна.

Счита, че непосочването на служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР в посочените в исковата молба заповеди на Министъра на вътрешните работи, издадени след 01.01.2017г. относно "Определяне на размера на левовата равностойност на храната за служителите на МВР", не изменя и не отменя законово установеното им право в нормата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Счита, че в случая е приложима нормата на чл. 46, ал. 2 от ЗНА.

Моли за уважаване на предявените искове, като претендира за направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, в който намира иска за неоснователен, като го оспорва, както по основание, така и по размер. Не оспорва, че ищцата е държавен служител в системата на МВР от 04.03.1997г., като със Заповед № 8121К-651/01.02.2017г. на Министъра на вътрешните работи е назначена за държавен служител „началник на сектор “Български документи за самоличност“ при Областта дирекция на МВР-Кърджали, като заема същата длъжност и до този момент.

Счита, че претенциите на ищцата са изцяло неоснователни, тъй като в конкретния случай правоотношението й с МВР не се определя от ЗМВР. Твърди, че ищцата има качеството на държавен служител в системата на МВР по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, чийто статут се урежда от ЗДСл. Сочи, че специалният закон-ЗМВР не предвижда на държавните служители работещи в системата на МВР да се изплаща отделно и допълнително сума за храна в размер на 120 лв. месечно и счита, че такава сума не се дължи на ищцата, тъй като категорията служители, към която се числи тя, не е от посочени в изричните заповеди, издадени от министъра на вътрешните работи, обхващащи периода от 18.07.2019г. до 18.07.2022г., в които изрично е посочено, че те се отнасят само за служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 от ЗМВР. Сочи, че считано от 01.02.2017 г., когато ищцата е преназначена по посочения ред, възнаграждението за прослужено време и левовата равностойност за храна, не се начисляват отделно, а предсатвляват компонент от получаваното от нея основно възнаграждение. Моли, исковете да се отхвърлят като неоснователни и недоказани. Претендира юрисконсултско възнаграждение, като прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско 2 възнаграждение на ищеца.

Районният съд като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема следното от фактическа и правна страна:

Не е спорно, че през процесния период страните са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищцата е имала статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за министерството на вътрешните работи (ЗМВР).

По делото е признато за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелство, че ищцата е държавен служител в системата на МВР от 04.03.1997г., като със Заповед № 8121К-651/01.02.2017г. на Министъра на вътрешните работи е назначена за държавен служител „началник на сектор “Български документи за самоличност“ при Областта дирекция на МВР-Кърджали, като заема същата длъжност и до този момент.

От заключението на приетата по делото ССЕ, която съда кредитира като компетентно и обективно изготвена се установява, че за процесния период на ищцата Е. А.

Г. - В. е определена следната основна месечна заплата, както следва:със Заповед № 8121 К 6771 /08.03.2019 г. е определена основна месечна заплата в размер на 2 045 лева, считано от 01.01.2019 г.; със Заповед № 8121 К - 1612/07.02.2020г. е определена основна месечна заплата в размер на 2 250 лева, считано от 01.01.2020 г.; със Заповед № 8121 К 1496/04.02.2021 г. е определена основна месечна заплата в размер на 2 587 лева, считано от 01.01.2021 г. Вещото лице дава заключение, че освен основната месечна работна заплата на Е. А. Г. - В., са начислявани допълнителни възнагарждения , както следва:допълнително възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност (СУЦ); допълнително възнаграждение за облекло; допълнително възнаграждение за извънреден труд; награди.

Вещото лице представя в табличен вид начислените възнаграждения на Е. А. Г. - В. за периода от м.07.2019г. до м.06.2022г., като от перата, които формират месечното й трудово възнаграждение за периода от м.07.2019г. до м.06.2022г. с данък по Закона за облагане доходите на физически лица са обложени пълният размер на основната месечна заплата; допълнително възнаграждения за постигнати резултати в служебната дейност (СУЦ) и допълнителното възнаграждение за положен извънреден труд, като за този период не е облагано с данък допълнителното възнаграждение за облекло и награди. Вещото лице дава заключение, че общата сума на левовата равностойност на полагащата се храна на служителите на МВР, съгласно разпоредбата на чл.181, ал.1 от ЗМВР, чийто размер е определен със Заповед №8121 з-1716/28.12.2018г., Заповед №8121з-1464/31.12.2019г., Заповед № 8121з-1410/30.12.2020г., Заповед № 8121 з-1723/31.12.2021г. на Министъра на вътрешните работи за период 18.07.2019г. - 18.07.2022г., е в размер 4 320 лв . Съгласно заключението на ССЕ общия размер на мораторната лихва за всяко забавено месечно 3 плащане на дължимата се левова равностойност на полагащата се храна на служителите на МВР, за процесния период, считано от 27-мо число на месец, за който се дължи, до датата на депозиране на исковата молба - 18.07.2022 год. е 665,07 лв.

Спорен по делото е въпроса дали на ищцата в качеството й на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, след преобразуването на служебното й правоотношение на 01.02.2017г. й се дължи предоставяне на храна или левовата й равностойност. Според ответника, тази група служители на МВР (по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР) е изключена от приложното поле на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, като в този смисъл са и издадените по реда на чл. 181, ал. 4 от ЗМВР министерски заповеди, предвиждащи заплащане на левова равностойност на храна (в определен за целия процесен период размер от 120 лева месечно) единствено на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗМВР. Извод в тази насока ответникът черпи и от разпоредбата на § 69, ал. 6 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 2016 г.), съгласно която при преобразуването на служебните правоотношения на посочената в ал.

1 категория държавни служители в МВР в служебни правоотношения по Закона за държавния служител (ЗДСл), индивидуалната основна заплата, която се определя на тези служители не трябва да е по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на изменителния закон възнаграждение, "определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1. ". Алтернатично ответникът сочи, че считано от 01.02.2017 г., когато ищцата е преназначена по посочения ред, възнаграждението за прослужено време и левовата равностойност за храна, не се начисляват отделно, а представляват компонент от получаваното от нея основно възнаграждение.

Анализът на приложимата нормативна уредба не дава основание да се приеме, че служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е отречено правото да получават храна или нейната левова равностойност. Изрична е разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР, че храна или нейната левова равностойност се полагат на служителите на МВР (т. е. на всички служители) като същата не прави разграничение по отношение на отделните групи служители, посочени в чл. 142, ал. 1 ЗМВР (т. 1 - държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението; т. 2 – държавни служители; т. 3 - лица, работещи по трудово правоотношение).

Фактът, че статутът на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се урежда със Закона за държавния служител (ЗДСл), не изключва приложението на други нормативни разпоредби, относими към конкретното служебно правоотношение. В случая това е Законът за МВР доколкото тези държавни служители изрично са признати за служители на МВР (чл.

142, ал. 1 ЗМВР). Съотношението на двата закона е на общ към специален, съответно общите разпоредби на ЗДСл намират приложение само доколкото липсват изрични 4 специални правила в ЗМВР, които биха дерогирали общия закон. Да се приеме, че служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР са изключени изцяло от приложното поле на специалния Закон за МВР, е тълкуване contra legem в противоречие на предметния обхват на закона (чл. 1 ЗМВР) и на основните принципи на управление на държавната служба в МВР (чл. 141 ЗМВР).

Това, че на държавните служители, чийто статут основно се урежда със Закона за държавния служител, не е отречено априори правото като служители на МВР (чл. 142, ал. 1 ЗМВР) да получават храна или нейната левова равностойност, следва и от разпоредбата на § 69, ал. 6 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 2016 г.), съобразно която при преобразуването на служебните правоотношения на посочените в ал. 1 държавни служители в МВР следва да се запази получаваното към този момент възнаграждение, включващо и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР (наред със заплатата за длъжност и допълнителното възнаграждение за прослужено време), като определената индивидуална основна заплата не може да бъде по-ниска от него.

Налага се при това положение извод, че държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР не са изключени от приложното поле на чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Единствената хипотеза, при която осигуряването на храна или заплащането на нейната левова равностойност би могло да бъде изключено за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, е когато тези средства са включени в основното им трудово възнаграждение, определено след преобразуване на правоотношението в съответствие с разпоредбата на § 69, ал. 6 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 2016 г.). Това, с оглед и насрещните възражения на ответника, аргументирани с тази законова разпоредба, възлага в доказателствена тежест именно на ответника да установи, че в конкретния случай при преобразуване на служебното правоотношение на ищцата в определената й индивидуална основна заплата като компонент е била включена и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Ответникът не е изпълнил тази доказателствена тежест. Законът не въвежда презумпция в тази насока, поради което това възражение се явява недоказано.