Решение № 2765 от 05.12.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2765 гр. Бургас, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Д. П. Стоянов при участието на секретаря МАРИЯ АП. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Д. П. Стоянов Гражданско дело № 20252120105033 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от Д. И. Г., ЕГН **********, от град Бургас, против „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК 175330437, за ПРОГЛАСЯВАНЕ НА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на сключения между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № ****/05.10.2022 г. и за ОСЪЖДАНЕ на „Кредисимо“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 20 лева, представляваща недължимо платена договорна лихва по недействителен договор за потребителски кредит № ****/05.10.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 10.07.2025 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 50 лева, представляваща недължимо платено възнаграждение за поръчител по недействителен договор за предоставяне на поръчителство от 05.10.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 10.07.2025 г. до окончателното изплащане, както и против „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК 203508899, за ПРОГЛАСЯВАНЕ НА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на сключения между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство от 05.10.2022 г.

В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е страна по сключен с ответника „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № ****/05.10.2022 г., по силата на който е получила сумата от 1200 лева. Твърди се, че съгласно договора за потребителски кредит ищецът е трябвало да сключи с ответника „Ай Тръст“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който да заплати в полза на поръчителя чрез кредитодателя сумата от 1081, 51 лева като добавка към месечната вноска.

Навеждат се подробни съображения, че договорът за потребителски кредит е 1 недействителен, тъй като посоченият в него ГПР не е правилен. Излагат се доводи, че договорът за предоставяне на поръчителство също е недействителен като последица от недействителността на договора за потребителски кредит.

В сроковете по чл. 131 ГПК по делото са постъпили писмени отговори от всеки от двамата ответници с аналогично съдържание. Считат, че установителните искове са недопустими поради липса на правен интерес, тъй като двата договора не са действащи към момента и ищецът може да предяви само осъдителни искове за връщане на сумите, по повод на които да се обсъди въпросът за недействителността на договорите без да се дължат допълнително разноски по установителни искове. Признават сключването на договор за потребителски кредит № ****/05.10.2022 г. и договор за предоставяне на поръчителство от 05.10.2022 г. Отбелязва се, че ищецът е усвоил заемна сума в размер на 1300 лева и е погасил задълженията си предсрочно, като е заплатил сума в общ размер на 1310.86 лв., разпредЕ., както следва: 1300,00 лв. за възстановяване на предоставената в заем главница; 3, 51 лв. за погасяване на възнаградителна лихва по договора за кредит; 7, 35 лв. за погасяване на задължението към „Ай Тръст“ ЕООД по процесния договор за предоставяне на поръчителство. Поради това първият ответник счита, че ако съдът уважи установителните искове, то осъдителните искове следва да бъдат уважени само до общия размер от 10, 86 лв. По същество и двамата ответници оспорват наличието на сочените от ищеца основания за недействителност на двата договора. Молят съда да остави исковете без разглеждане като недопустими или да ги отхвърли като неоснователни. Претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение и излагат подробни съображения относно отговорността им за разноски.

На основание чл.214, ал.1 от ГПК съдът е допуснал изменение на размера на предявените искове по чл.55, ал.1 от ЗЗД, като предявеният осъдителен иск за платена възнаградителна лихва следва да се счита за такъв за сумата от 3.51 лева, а предявеният осъдителен иск за възнаграждение за поръчителство следва да се счита за предявен за сумата от 7, 35 лева.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени искове в условията на кумулативност с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 143, т. 19 от ЗПК и осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

По иска за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № ****/05.10.2022 г.:

За да бъде уважен предявеният искове, ищецът следва по пътя на пълното и главно доказване да установи сключването на Договор за потребителски кредит №****/05.10.2022 г.; че същият е нищожен, поради противоречие със закона, по – конкретно визираните от ищцовата страна 2 разпоредби на ЗПК.

Съдът намира, че по делото е безспорно установено, че страните са сключили договор за потребителски кредит № **** от 05.10.2022 г.

Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.

Именно на база извършването на проверка досежно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав, съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите в размер на 48, 20 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат включени при определяне на коректния процент на годишния процент на разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.

Съгласно Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.4, ал.1 и 2 от договора за потребителски кредит може да се нарави извод, че сключването на договор за поръчителство с лице, посочено от кредитора, представлява задължителна стъпка за получаването на съответния кредит.

3

Именно от приложимите общи условия и цитираните клаузи, както и тяхната съпоставка с договора за поръчителство, сключен с дружеството „Ай Тръст“ ЕООД, се установява, че дължимото възнаграждение по договора за поръчителство на практика представлява скрито възнаграждение на кредитора. Това е така, доколкото по този начин от страна на потребителя не се изисква доказването на доход към момента на отпускане на заемната сума, което безспорно му дава възможността да получи търсената от кредитора сума, срещу заплащането на съответното за това възнаграждение. Още повече, че е предвидено, че в случай на неосигуряване на посоченото обезпечение, заявлението за отпускане на кредит няма да се счита за одобрено, съответно договорът не поражда действие между страните.

Тези изводи не се променят от обстоятелството, че претендираното „възнаграждение“ за поръчителство формално намира своето основание в отделен договор за поръчителство, сключен с друго дружество. Договорът за поръчителство, както и този за предоставяне на потребителски кредит, следва да се разглеждат като част от едно цяло, доколкото сключването на първия е изрично предвидено в чл.4, ал.1 от договора за потребителски кредит.

Установява се, че на практика договорът за потребителски кредит не би бил сключен без начисляване на посочената сума. Предвид всичко изложено е видно, че за да бъде отпуснат на практика процесния потребителски кредит, кредиторът обичайно и по принцип задължава потребителят да заплаща допълнително „възнаграждение“ за поръчителство /без значение от наименованието/. Тоест това представлява конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по този кредит. Още повече, че същата сума се получава по банкова сметка на кредитодателя, каквато възможност е предвидена и в чл.8, ал.4 от договора за поръчителство. По тези причини, същата сума следва да се включи в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК /В същия смисъл и цитираното по – горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22, както и съдебна практика на националните съдилища – напр. Решение № 616 от 24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./.

Съгласно установената вече практика, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Такава следва да е последицата при въвеждането на потребителя в заблуждение досежно действителните разходи, които същият следва да понесе във връзка със сключения договор за потребителски кредит.

Отделно от това, съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. По тези съображения и предвид 4 изводите, че допълнителното възнаграждение с дружеството - поръчител следва да бъде съобразено при определяне на ГПР /предвид тясната му връзка с договора за потребителски кредит и задълженията за сключване на договор именно с дружеството, посочено от кредитодателя/, то при нейното включване безспорно би се стигнало да размер на ГПР, който не отговаря на изискванията на закона.

По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК, процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

По иска за прогласяване на нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 05.10.2022 г., сключен между „Ай Тръст“ ЕООД и Д. И. Г.:

В договора за поръчителство е предвидено, че същият е сключен след избора на поръчителя от длъжника по договора за кредит. В същото време, от представените по делото доказателства /договор за потребителски кредит/, може да се направи извод, че поръчителят не е избран от потребителя, а е посочен едностранно от кредитора. Това се установява след съпоставка с клаузата на чл.4, ал.1 и 2 от договора за потребителски кредит и същевременно от клаузата на т.12, раздел III от приложимите към договора Общи условия. От една страна, в чл.4, ал.1 от договора за кредит е предвидено, че длъжникът се задължава да предостави одобрено от КРЕДИСИМО юридическо лице /поръчител/ в срок до 48 часа от подаване на заявлението, срокът за одобрение на заявлението е до 24 часа от предоставяне на обезпечението. В същото време в т.12, раздел III от приложимите към договора Общи условия е предвидено, че „…кредитополучателят следва да удостовери, че е уведомен и дава съгласието си за предоставяне на личните му данни от КРЕДИСИМО на поръчителя….“. След като длъжникът по договора сам е направил избора на поръчител, не става ясно защо същият следва да дава това съгласие на КРЕДИСИМО. От изложеното се налага единственият възможен извод, че изборът на конкретния поръчител /при това изрично формулиран като юридическо лице, одобрено от КРЕДИСИМО/, е направен от КРЕДИСИМО, а не от длъжника по договора.