Решение № 1342 от 08.10.2025, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 1342 гр. Велико Търново, 08.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ Г. при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ Г. Гражданско дело № 20254110100150 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на П. Г. Й. срещу „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № 988184/26.12.2023 г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 255.84 лева.

Ищцата твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 988184/26.12.2023 г., по силата на който е получила сумата от 700.00 лева, която е следвало да върне на 14 месечни вноски при ГПР 56.78 % и при ГЛП от 44.5%, както и че съгласно чл. 11, ал. 1 от договора е трябвало да заплати и неустойка в размер на 255.84 лева. Счита, че уговорената клауза за неустойка е неравноправна и нищожна, тъй като същата накърнява добрите нрави и с уговарянето й се нарушават принципите за добросъвестност и справедливост. Заявява, че неустойката излиза извън присъщите й функции и цели единствено постигане на неоснователно обогатяване, като отделно от това с уговарянето на същата се заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че с невключването на уговорката за неустойка в размера на ГПР последният не съответства на действително прилагания от кредитора ГПР, а непосочването на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП.

Ответникът оспорва предявения иск. Заявява, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, предвиждаща начисляването на неустойка, е валидна, а сключеният договор отговаря на изискванията на ЗПК. Твърди, че ищцата е разполагала с достатъчно време, за да упражни правото си на отказ от договора, без да е 1 обвързана от оспорената клауза за неустойка.

Ответникът подава и насрещна искова молба, с която предявява иск за осъждането на ищцата да му заплати сумата от 140.00 лева – частичен иск от обща претенция в размер на 479.01 лева, представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 988184/26.12.2023 г., ведно със законната лихва от подаването на насрещната искова молба, като в условията на евентуалност предявява иск за заплащане на сумата от 140.00 лева, представляваща остатъкът от чистата стойност на предоставения кредит.

В насрещната искова молба се твърди, че ищцата не е изпълнила задължението си да върне предоставената й в заем парична сума, както и че към настоящия момент задължението за главница е в общ размер от 479.01 лева. Сочи се, че ако договорът бъде приет за недействителен, ищцата дължи чистата стойност на заема в размер на 140.00 лева.

Ответницата по насрещния иск оспорва същия, като заявява, че е погасил задължението си към ищеца.

В първото от проведените открити заседания процесуалният представител на ищцата поддържа исковата молба и моли за уважаване на предявения иск.

Поддържа оспорването на насрещната искова молба.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител, като с писмена молба поддържа оспорването на исковата молба и претендира разноски по насрещната такава.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С първоначалната искова молба е предявен установителен иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, а с насрещната искова молба – осъдителен иск по чл.

79, ал. 1, вр. чл. 240 ЗЗД.

По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства е видно, че на 26.12.2023 г. между П. Г. Й. и „Сити Кеш“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № 988184, по силата на който на ищцата е отпусната сумата от 700.00 лева, която последната е следвало да върне на 14 месечни вноски в срок до 2.4.2024 г. при фиксирана лихва в размер от 44.50 % и годишен процент на разходите от 56.78 %. Съгласно чл. 5 от договора, кредитополучателят се е задължил в 3-дневен срок от усвояването на заемната сума да представи обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение същият дължи неустойка в размер от 255.84 лева, включена в погасителните вноски /чл. 11, ал. 2/.

Установява се също, че в изпълнение на задълженията си по договора ищцата е изплатила сумата от 702.00 лева, 142.00 лева от които след подаване на насрещната искова молба.

Сключеният между П. Г. Й. и „Сити Кеш“ ООД договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за 2 потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

Съдът намира, че оспорената клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение действително се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се „обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си. От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но след изтичането на 3-дневния срок длъжникът все още не е в просрочие/ следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.

С оглед на горното, съдът намира, че искът за установяване нищожността на клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение е основателен.

По насрещния иск:

Както вече беше посочено, сключеният между страните договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид 3 допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 56.78 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК . Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан с предмета и с управлението на договора, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК .

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК /. В настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 700.00 лева, като само неустойката за непредставяне на обезпечение, която е в размер на 255.84 лева, представлява близо 37 % от сумата по кредита, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР, т.е. договорената лихва. Ето защо, следва да се направи извод, че след като се прибави неустойката за непредставяне на обезпечение, ГПР по договора за кредит надхвърля законоустановения максимум, каквото е 4 заключението по допуснатата счетоводна експертиза, според което при включване на начислената неустойка ГПР по договора в размер от 1 364.62 %.

Както вече беше посочено, така уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК / и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора за кредит, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит, на основание чл.