Определение № 4239 от 19.08.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4239 гр. Варна, 19.08.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на деветнадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Константин Д. Иванов

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Ивайло М. Младенов като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20263100501724 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 от ГПК вр. чл.121 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „А..........“ ООД, ЕИК ..........., срещу Определение №9370/13.07.2026г. по гр. дело №2653/2026г. на ВРС, 42 състав, с което е прекратено производството пред ВРС и е изпратено делото на ВОС по компетентност, на осн. чл.118, ал.2 от ГПК вр. чл.104, т.6 от ГПК.

В жалбата се поддържа, че определението на ВРС е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. В тази връзка на четири страници се изброяват извършените досега от ищеца и от съда процесуални действия по делото. По същество се твърди, че и след последната уточняваща молба от 09.07.2026г. искът по чл.109 от ЗС е останал нередовен, за което се излагат подробни съображения. Относно иска по чл.59 от ЗЗД се поддържа, че с последната уточняваща молба ищецът не е направил уточнение на иска, а е „изменил както основанието, така и петитума“ му, което означава предявяване на „нов иск“ и е недопустимо. Така например вместо обезщетение за 9 броя паркоместа, ищецът вече претендирал такова за 16 паркоместа и заедно с това увеличил размера на претенцията си, което било „недопустимо съгласно правилата на чл.214 от ГПК“. Достигало се до нов иск, който трябвало да бъде предявен в отделно дело. В същото време искът по чл.59 от ЗЗД продължавал да бъде нередовен, защото не ставало ясно колко и как са изчислени паркоместата във всяка от трите части от терена на ищеца, за ползването на които той търси обезщетение; не били посочени точните площи и граници на всяко отделно паркомясто; не ставало ясно дали претендираното обезщетение е за цялата календарна година или само за летния сезон от нея; не било изпълнено и указанието за представяне на скица 1 с нанасяне на зоните, сочени за ползване от ответника. Поради това вземането по чл.59 от ЗЗД било останало толкова неясно, че изобщо не можело да се индивидуализира спорното право. В обобщение ВРС бил длъжен да прекрати производството изцяло на осн. чл.129, ал.3 от ГПК, вместо да го изпраща по подсъдност на ВОС. По същество се моли за отмяна на акта на ВРС и за постановяване на друг, с който ВОС „да върне исковата молба на осн. чл.129, ал.3 от ГПК“.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК насрещната страна депозира отговор, в който излага становище за недопустимост на жалбата, защото само ищецът бил имал право да обжалва определението на ВРС по подсъдността. Доводите в жалбата за нередовности на исковата молба били неотносими към производството по жалбата. Моли за оставяне на жалбата „без разглеждане“.

При извършената служебна проверка съдът намира жалбата за редовна и допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт.

Позицията на насрещната страна за недопустимост на жалбата не се споделя от съда, защото в настоящия случай прекратителният акт на ВРС е постановен след конституиране на ответника с получаване на исковата молба с приложенията и указанията на съда по чл.131 от ГПК. Касае се, освен това, до служебна преценка на ВРС за родова неподсъдност на делото, не до отвод за неподсъдност с оглед специална такава, предвидена в интерес на ищеца.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна, съображенията на съда за което са следните:

Производството пред ВРС е образувано по кумулативно съединени искове на „П....... - З..........и“ ООД, с правно основание чл.109 от ЗС и чл.59 от ЗЗД, за осъждане на „А..........“ ООД: 1/ да преустанови действията, с които нарушава правата на ищеца върху части от собствения му поземлен имот с №............ по КК и КР на гр. Варна, кк „З..........и“, а именно – паркиране на свои и допускане до паркиране на чужди МПС в имота на ищеца и премахване на рампа за подход и съдове за отпадъци; 2/ да заплати на ищеца сумата от общо 11 879.19 евро с равностойност 23 233.6 лева – обезщетение за ползването като зона за паркиране на части от същия ПИ №........ на ищеца, през периода 2023г.-2025г. включително.

Още в исковата, след което и в първата уточняваща молба по делото, е посочено от ищеца, че твърдяните за ползвани от ответника чрез паркиране на МПС части от терена на ищеца, са индивидуализирани в заключение по СТЕ по гр.д. №9959/2025г. на ВРС - в производство по реда на чл.207-208 от ГПК, като към УМ от 23.04.2026г. е приложен препис от въпросната СТЕ, ведно със скица с онагледяване в цвят на въпросните зони (л.42 от делото на ВРС). В същата СТЕ е изчислено и че общата ползвана за паркиране зона е формирана от три части с обща площ 198 кв.м. (л.39-гръб от делото на ВРС).

След изпращане на исковата молба за отговор по реда на чл.131 от ГПК, 2 е постъпил такъв от ответника, съдържащ множество доводи за нередовност, недопустимост и неоснователност на предявените искове.

С разпореждане №13295/02.06.2026г. (след отговора) ВРС е приел, че са налице нередовности на предявените искове и е дал нови указания за тяхното отстраняване на осн. чл.129, ал.2 от ГПК. Конкретно по иска по чл.59 от ЗЗД е изискал от ищеца: да „индивидуализира по площ и граници всяко паркомясто“; да „посочи площта и границите на всяко паркомясто“; да изясни дали сумата по години се претендира за цялата година или само за туристическия сезон от нея; да изясни на каква база е определен размерът на вземането за всяко място за паркиране; както и „да прецизира окончателно петитумите на исковете“, в т.ч. на този по чл.59 от ЗЗД.

Съобразно указанията ищецът е депозриал УМ от 09.07.2026г., с която, конкретно относно иска по чл.59 от ЗЗД, е посочил следното: Ползваните от ответника площи за паркиране на МПС в ПИ №........ (на ищеца), без съгласието на ищеца, се състоят от три части: зона с площ от 28 кв.м., зона с площ 122 кв.м. и зона с площ 48 кв.м., всяка от които е индивидуализирана описателно и чрез граници (л.339 от делото на ВРС, т.4 от УМ). Тези зони за паркиране са изцяло в терена на ищеца, като точната им площ е определена със заключение по СТЕ по гр.д. №9959/2025г. на ВРС в производство по реда на чл.207-208 от ГПК, а местоположението им е онагледено в цвят на скицата към СТЕ. За втори път по делото е представена въпросната скица с повдигане в цвят на зоните, заети с паркоместа (л.345 от делото на ВРС). Уточнено е още, че в общата ползвана площ от 198 кв.м. има не 9, а общо 16 паркоместа; че единичното обезщетение едно такова се претендира съобразно наемната цена за отдаване на същото под наем; че общата стойност на обезщетението за лишаване от ползване за всяка от 2023г., 2024г. и 2025г. е на годишна база; посочена е стойност по години и така е формиран сбор от общо 21 106.08 евро за целия исков период. Въз основа на тези уточнения и съобразно изричните указания на ВРС е „прецириран петитумът“ на иска по чл.59 от ЗЗД с единична и с годишна разбивка, както и с крайната претендирана стойност на вземането от 21 106.08 евро.

С обжалваното определение ВРС, като е взел предвид окончателните уточнения на исковете, е констатирал, че единият от тях е с цена над 25 000лв. и компетентен по него е ОС като първа инстанция на осн. чл.104, т.4 от ГПК.

След което на осн. чл.104, т.6 от ГПК е прекратил цялото дело пред себе си и го е изпратил на ВОС.

При описаната ситуация по делото определението на ВРС е правилно и законосъобразно. На първо място цялата група оплаквания, че с посоченото в УМ от 09.07.2026г. се правело „недопустимо изменение на иска по основание и петитум“, са напълно несъстоятелни. Причината за тези уточнения са дадените от съда указания по редовността на осн. чл.129, ал.2 от ГПК, при което е изключено да се обсъжда изменение на иска. Действието по чл.214 от ГПК се извършва само и изключително по инициатива на ищеца, а не след дадени указания от съда, а освен това то предполага вече редовна искова 3 молба, не каквато е била тя в случая, с оглед разпореждането от 02.06.2026г. на ВРС. Отделно с молбата от 09.07.2026г. изобщо не е бил въведен нов предмет на делото, за да се обсъжда предявяване на „нов иск“, а единствено са били конкретизирани фактите и твърденията за начина на формиране на търсеното обезщетението по чл.59 от ЗЗД по делото. Прави впечатление, че част от „уточненията“ всъщност вече са били релевирани в исковата и в първата УМ – че твърдяните за ползвани от ответника за паркиране на МПС части от терена на ищеца са с обща площ от 198 кв.м. и са индивидуализирани в заключението по СТЕ по гр.д. №9959/2025г. на ВРС в производство по реда на чл.207-208 от ГПК, което е било приложено по делото със скица с онагледяване в цвят на въпросните зони. Другата част от уточненията – отделните площ и граници на всяка от трите зони, както и общия брой паркоместа в тях – съставляват просто конкретизация на твърденията, на които се основава искът. Колкото до промяната на размера на иска – тя е пряко следствие както от внесените уточнения относно начина на формиране на вземането, така и от ясните указания на ВРС – ищецът „да прецизира окончателно петитумите на исковете“ (л.333 от делото на ВРС, абз. предпоследен). При такава ситуация да се говори за „предявяване на нов иск“ или за „недопустимо изменение на основание и петитум“ е изключено.

Следва да бъде разяснено още, че вземането по чл.59 от ЗЗД е чисто облигационно, при което индивидуализацията на спорното право предполага: ясно посочени общ размер и период на вземането, начин на формирането му и фактически твърдения за действията на ответника, чрез които се е стигнало до неоснователното му обогатяване за сметка на ищеца. Когато се претендира обезщетение за лишаване от ползване на имот или част от такъв, степента на идивидуализация на имота или частта от него не е напълно идентична с тази при вещен иск, доколкото само при последния се формира СПН относно вещно право. С оглед на това не е и абсолютно задължително посочването на площ, на граници от четири страни, на актуален номер по КП и РП и т.н. на имота. Достатъчно е да той или частта от него да бъдат описателно посочени по начин, който да направи възможно разглеждането на облигационното право с неговите съществени елементи. Случаят е именно такъв, а вземането по чл.59 от ЗЗД е достатъчно ясно определено след последната уточняваща молба, противно на доводите за обратното.

Във връзка с горното въззивният съд преценява и че част от дадените от ВРС указания с последното разпореждане по чл.129, ал.2 от ГПК не са били и напълно необходими за редовността на иска по чл.59 от ЗЗД. Така например за разглеждането му не са от решаващо значение точните размери и граници на всяко отделно паркомясто в рамките на трите зони от терена на ищеца, сочени за ползвани от ответника, защото предмет на иска не са вещни права върху всяко отделно „паркомясто“ (впрочем което по правило дори не е годен обект на собственост). Ето защо дори да липсва изпълнение на тази малка част от указанията, то не е решаващо за редовността на иска.

Неоснователни са и оплакванията в жалбата, че не ставало ясно дали цената за ползването е за цялата година или само за летния сезон, доколкото е изяснено, че единичната цена се претендира на годишна база. Неоснователни 4 са и доводите за непредставяне на скица с нанасяне на зоните, сочени от ищеца за ползвани от ответника – такава има и на л.42, и на л.345 от делото на ВРС, а същата се поддържа да е била изготвена в производство по чл.207-208 от ГПК, което обуславя относимостта й към настоящото исково дело.

Въз основа на всичко изложено въззивният съд намира, че с последната уточняваща молба единствено са отстранени основни нередовности на иска по чл.59 от ЗЗД, като същият към момента е при обстоятелствена част и петитум, достатъчни за правилната индивидуализация на спорното право и надлежното му разглеждане по делото. Евентуално непълно внесената държавна такса не влияе на яснотата на иска по основание и размер. В същото време крайната претендирана сума възлиза на 21 106.08 евро, с която сума се съизмерява и цената на иска на осн. чл.69, т.1 от ГПК. Съгласно чл.104, т.4 от ГПК исковете с цена над 25 000лв. (несъмнено какъвто е искът за 21 106.08 евро, съобразно и ЗВЕРБ) са подсъдни на окръжен съд като първа инстанция, за което съдът е длъжен да следи служебно (чл.119, ал.1, пр.2 от ГПК).