Решение № 534 от 10.11.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 534 гр. София, 10.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Димитър Г. Цончев

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова в присъствието на прокурора И. Тр. Б. като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20251800500738 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 108/13.05.2025 г., постановено по гр.д. № 471/2024 г. по описа на РС - Сливница, Софийски районен съд е осъден заплати на В. А. А. сумата от 7 000,00 лева, представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, вследствие нарушаване на правото му на разглеждане в разумен срок на гр.д. № 33653/2014 г. по описа на СРС (продължило като гр.д.

№ 6664/2020 г. по описа на СГС и приключило с определение на ВКС по к.д.

№ 4058/2022 г.), ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба ( 25.03.2024 г.) до окончателното заплащане, като претенцията на ищеца е отхвърлена за горницата над уважения размер от 7 000,00 лева до пълния предявен размер от 10 000,00 лева. Отхвърлен е и искът за солидарно осъждане на Софийски градски съд за сумата от 10 000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на посоченото дело. Със същото решение СРС е осъден да заплати на ищеца сумата от 4 807,79 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди, изразяващи се в начислена и заплатена законна лихва за забава за периода от 07.08.2014 г. до 02.10.2019 г., вследствие нарушаване правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 33653/2014 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва върху сумата от датата на 1 подаване на исковата молба, до окончателното й заплащане. Претенцията за заплащане на имуществени вреди е отхвърлена за сумата над присъдените 4 807,79 лева до първоначално предявените 5 453,72 лева, както и по отношение искането за солидарно осъждане за посочената сума на Софийски градски съд.

Срещу решението, в осъдителните му части, е подадена въззивна жалба от Софийски районен съд, в която се излагат съображения за неправилност и необоснованост на обжалвания акт. Посочва се, че от събраните по делото доказателства не се установявало настъпване на твърдените вреди, като също липсвала и причинно-следствена връзка между забавеното разглеждане на делото и претендираните от ищеца вреди, доколкото било възможно същите да са били причинени от други фактори, извън поведението на ответника. В тази връзка по отношение на претендираните неимуществени вреди във въззивната жалба е цитирана практика на ЕСПЧ и ВКС, според която е възможно, дори при установена неразумна продължителност на съдебно производство, да не се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ако страната, която твърди, че е претърпяла такива, не докаже своето твърдение. Оспорва се и размерът на присъденото обезщетение, който според жалбоподателя е прекомерен и значително завишен. По отношение на претенцията за имуществени вреди жалбоподателят поддържа, че заплащането на лихва за забава е задължение на деликвента при непозволено увреждане, дори и без покана, и възниква от момента на деянието при липсата на доброволно изпълнение. Поради това счита, че няма връзка между поведението на съда и сумата представляваща лихва за забава, като размерът й се дължи единствено на бездействието на ищеца. По същество е отправено искане решението, в обжалваните му части, да бъде отменено, като предявените искове бъдат отхвърлени, а при условията на евентуалност размерът на присъденото обезщетение, да бъде намален.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от В. А. А., чрез адв. Е. Г., с който се оспорва жалбата.

В проведеното открито съдебно заседание, контролиращата страна Софийска окръжна прокуратура, изразява становище за основателност на подадената въззивна жалба, поради което счита, че първоинстанционното решение следва да се отмени.

Софийският окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от страна, притежаваща правна легитимация и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което се явява процесулано допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно изложеното в жалбата решението на РС – Сливница се обжалва само от ответника Софийски районен съд и само в осъдителните му части, поради което спорът в настоящата инстанция е висящ само по отношение на тези части. Първоинстанционното решение в частите му, с които са отхвърлени претенциите на ищеца (в това число както по отношение на размера на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, така и по отношение искането за солидарно осъждане на ответника СГС), като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

2

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият въззивен състав намира решението, в обжалваната му част, за валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – изчерпана е административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, като липсва постигнато споразумение абсолютна процесуална предпоставка ( арг. чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ ).

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.

На етапа на въззивното прозиводство безспорни между страните са следните обстоятелства от фактическа страна: ищецът в производството е бил страна – ответник, по гр.д. № 33653/2014 г на СРС, по предявен от Д. Д. иск, за претърпени от последния неимуществени и имуществени вреди от ПТП, причинено от В. А. на дата 20.06.2009 г. в гр. София, ведно със законната лихва от датата на ПТП-то до окончателното плащане на сумите. Посоченото гражданско дело е образувано на 20.06.2014 г., с постъпване на исковата молба в съда. На 03.07.2014 г. съдът е постановил разпореждане по реда на чл.131 ГПК, получено от В. А. на 10.07.2014 г. В предоставения му едномесечен срок - на 07.08.2014 г., В. А., като ответник, е депозирал отговор на исковата молба. Едва на 02.10.2019 г. – 5 години, 1 месец и 25 дни, след датата на депозиране на ОИМ, съдът е изготвил проект на доклад, произнесъл се е по исканията на страните и е насрочил делото за разглеждане в о.с.з. за 11.11.2019 година. Пред СРС са проведени три о.с.з. – на 11.11.2019 г., на 03.02.2020 г. и на 15.06.2020 г., като в последното съдебно заседание ищецът в производството Д. Д. е направил изменение на размера на иска като го увеличил на 30000 лева, което обусловило родова подсъдност на делото пред СГС. С протоколно определение СРС прекратил производството пред себе си и го изпратил по компетентност на СГС. Така производството пред СРС, от образуване на делото до изпращането му на СГС, е продължило 6 г. и 18 дни, като в периода от 07.08.2014 г. до 02.10.2019 г. не са извършвани никакви съдопроизводствени действия от сезирания съд. След изпращане на делото в СГС е образувано гр.д. № 6664/2020 г. Проведено е едно о.с.з. на 24.09.2020 г. и делото е обявено за решаване. Съдът се е произнесъл с решение на 26.02.2021 г., тоест 4 м. и 2 дни след изтичане на едномесечния срок за това. С молба на ищеца е поискано поправка на ОФГ в решението на СГС, по която съдът се е произнесъл 2 м. и 25 дни след срока за това. Решението на СГС е обжалвано от ищеца пред САС, където производството е продължило 10 м. и 21 дни. Решението на САС е обжалвано пред ВКС, където производството е продължило 5 м. и 17 дни. Предвид това общият срок от образуването на гражданското дело до приключването му във всички съдебни инстанции, се равнява на 8 г., 9 м. и 29 дни , като спорно е обстоятелството дали този срок е разумен.

Видно от приложеното по делото платежно нареждане, след постановяване на окончателния акт по процесното дело, ищецът в настоящото производството В. А. е заплатил дължимите от него суми, представляващи присъденото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, за лихви за забава и за разноски.

Между страните не е спорно и обстоятелството, че след постановяване на окончателния по делото акт, ищецът е депозирал заявление по реда на чл.

3

60, ал. 1 ЗСВ пред Инспектората на ВСС. Видно от представения констативен протокол и уведомително писмо, след проверка Инспекторатът към ВСС е установил, че правото на ищеца А. за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, с оглед на което му е предложено обезщетение в размер на 3 100,00 лева. Не е спорно също така, че ищецът не е приел предложението за сключване на споразумение за предложената като обезщетение сума.

При тези факти съдът обоснова следните правни изводи.

Решението на районния съд освен валидно и допустимо е и правилно.

Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите (имуществени и неимуществени), причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Това право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански, наказателни и административни.

Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно отговорността на държавата е обективна и се носи от нея, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Тази отговорност се реализира чрез държавните органи – в случая Софийски районен съд. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ (виж. Решенията на ЕСПЧ по делото Димитров и Хамънов срещу България от 10 май 2011 г.). Тези критерии са обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Преценката дали е спазено изискването за разумен срок се извършва с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство.

В настоящия случай по отношение на развилото се производство пред СРС, въззивният съд приема за доказано, че действително е нарушено изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Касае се за исково производство, което не се отличава с фактическа и правна сложност, предвид, че е предявен иск за обезщетение за вреди от престъпление, за което има влязла в сила присъда по чл.78а НК. Тоест безспорно е било, че е налице противоправно поведение от страна на ответника В. А. А., в резултат на което са настъпили вреди за трето на производството лице, като дори и самите вреди са елемент от фактическия състав на престъплението и са отделени като безспорни по чл. 300 ГПК. Въпреки това производството пред СРС е продължило над 6 години, което е довело и до обща продължителност на делото от 8 години и 9 месеца., който срок излиза извън разбирането за 4 разумен. Тази продължителност на делото се дължи най-общо на недобрата организация на СРС в процедурата по проверка на исковата молба и по специално при подготовката на делото за насрочването му в първо открито заседание и при произнасянето на съда по реда на чл. 140 ГПК, което е извършено близо 5 години и 2 месеца след като по делото е депозиран отговорът на исковата молба. Констатира се необосновано забавяне за периода след осъществената между страните размяна на книжа, считано от 07.08.2014 г. – постъпването на отговора на исковата молба, до 02.10.2019 г., когато е постановено определението на съда по реда на чл. 140, ал. 3 ГПК, с което делото е насрочено за открито заседание. В посочения период от страна на СРС не са извършени абсолютно никакви действия по делото, което е и основната причина за общата продължителност на делото. Предвид спецификата на този първоначален етап на исковото производство именно съдът е органът, който следва да положи максимални усилия, за предотвратяване на ненужно забавяне, като извършва надлежно и в найкратки срокове дължимите процесуални действия по проверка редовността на исковата молба и уточняването на исковите претенции. Тези процесуални действия не са сложни, нито са изисквали специфична подготовка и допълнителни предпоставки за извършването им, поради което срокът, в който реално са извършени, не може да се приеме за разумен. Обстоятелството, че Софийски районен съд е един от най-натоварените в страната, с намален човешки ресурс и значителен брой дела, разпределени на един съдебен състав, не е в състояние да доведе до обратен извод. Нещо повече: следва да се посочи, че съгласно чл. 1 КЗПЧОС, държавите членки са длъжни да организират правните си системи по начин, който да гарантира спазването на чл. 6 ЕКЗПЧОС, като позоваването на финансови или практически затруднения не може да оправдае неизпълнението на изискванията на чл. 6 ЕКЗПЧОС (в този смисъл например - Salesi v. Italy, 1993).