Решение № 133 от 24.03.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 133 гр. Пловдив, 24.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Славка Г. Димитрова

Членове:

Силвия Ал. Цанкова

Екатерина Ст. Роглекова при участието на секретаря Ина Ст. Зяпкова в присъствието на прокурора Георги. Г. Гешев като разгледа докладваното от Силвия Ал. Цанкова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20225300601436 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК.

С присъда № 115 от 31.05.2022 г. по НОХД № 2934/2021г., Районен съд-Пловдив, 16 н.с. е признал подсъдимия А. Г. К. за виновен в извършване на престъпление по чл.209, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК, като на основание чл.54 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години и шест месеца, което да се търпи реално при първоначален „общ режим“. Със същата присъда ПРС се е произнесъл и по предявения от А. К. С. граждански иск за причинени й в резултат от процесната деятелност имуществени вреди, уважавайки същия за сумата от 35 493,07 лева, отхвърляйки го за разликата до пълния предявен размер от 36 493,07 лева като недоказан. С оглед постановената осъдителна присъда първостепенната инстанция е възложила в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.

Недоволен от присъда на ПРС, подс.К. е обжалвал същата , чрез 1 процесуалния си представител, претендирайки неправилност на съдебния акт, поради неговата незаконосъобразност и необоснованост. В този смисъл се иска отмяна на обжалваната присъда, като се постанови нова, с която да се оправдае подсъдимият по повдигнатото му обвинение.

Представителят на Окръжна прокуратура-Пловдив в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на депозираната жалба, като намира атакувания съдебен акт за законосъобразен и обоснован, а наложената с него санкция счита за справедлива и съобразена с всички, относими към индивидуализиране на наказанието обстоятелства. Поради изложеното моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена във всичките й части.

По делото е приет за съвместно разглеждане с наказателния процес граждански иск от А. К. С. за сумата в размер от 36493,07 лева и същата е била конституирана като граждански ищец и частен обвинител. Пред въззивната инстанция С. не се явява, редовно призована, като процесуалните й интереси са представлявани от повереника й адв.Д., който се солидаризира изцяло със становището на държавното обвинение.

Защитникът на подсъдимия аргументира позицията относно недоказаност на обвинението, предявено на К. като претендира за отмяна на първостепенната присъда и оправдаването на подсъдимия от въззивния съд.

Анализират се отношенията между К. и пострадалата С. и се навеждат доводи относно липсата на осъществена деятелност, която да бъде субсумирана под състава на престъплението „измама“.

Подсъдимият К. се присъединява към изложеното от своя защитник, а в последната си дума моли въззивната инстанция да постанови „справедливо решение“.

Пловдивският окръжен съд, като обсъди доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, изразеното в жалбата и пред настоящата инстанция и провери атакуваната присъда изцяло, съобразно правомощията си по чл.314 от НПК, намира и приема за установено следното:

Жалбата е процесуално ДОПУСТИМА, тъй като е подадена в срок от надлежна страна в процеса, разполагаща с необходимата процесуална легитимация да обжалва съдебния акт.

Изпълнявайки задължението си за цялостна проверка правилността на 2 атакуваната присъда, Пловдивският окръжен съд осъществи проверка за съблюдаване и коректно прилагане на процесуалните разпоредби, уреждащи провеждането на първоинстанционното съдебно производство, както и тази на чл.305 ал.3 от НПК, регламентираща изискванията към мотивите на присъдата.

При извършената служебна проверка, а и в контекста на наведените от страна на защитата конкретни оплаквания в тази насока, въззивният съд констатира, че при първоинстанционното разглеждане на делото са допуснати съществени, отстраними процесуални нарушения. Така при изготвяне мотивите към обжалваната присъда районният съд е допуснал нарушение на задълженията си по чл.305, ал.3 от НПК, което се приравнява на липса на мотиви по смисъла на чл.348, ал.3, т.2, предл.1 от НПК.

Съгласно разпоредбата на чл.305, ал.3 от НПК, в мотивите към присъдата на първоинстанционния съд се посочват установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали те са констатирани и какви са правните съображения за взетото решение, а при противоречия в доказателствените източници се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Доколкото първата инстанция е първият по ред съдебен орган, пред който се разглежда делото, и тъй като все още не е ясно какво ще бъде възприето от съда, изтъкваните от страните обстоятелства по фактите, доказателствата и правото касаят съдържанието на обвинението по обвинителен акт, разбор по събраните в открито съдебно заседание доказателства със съответен техен анализ, както и анализ по правото. Затова, при възприемане от страна на първостепенния съд на задължителните за него факти и ценими обстоятелства, той е длъжен да оповести и анализира кои са подкрепящите неговото решение фактори. С други думи, описаните по-горе изисквания към първоинстанционната присъда установяват белези за необходимост от пълна преценка на доказателствения материал, с обсъждане на противоречията и ясна позиция за тяхното преодоляване /наред с отговор на доводите, изразени от страните в хода на съдебните прения/.

В конкретния случай, преценката на процесуалната действителност на обжалваната присъда, установява, че атакуваният съдебен акт страда от тежък процесуален недъг, засягащ всички изисквания на чл.305, ал.3 от НПК, които 3 могат да бъдат групирани условно в четири отделни пункта: факти, доказателствен анализ, правен анализ и коментар на гражданско-осъдителната част.

Пловдивската прокуратура е внесла в Районен съд Пловдив обвинителен акт срещу А. Г. К. за престъпление по чл.209, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, която правна квалификация е била възприета в пълнота от първостепенния съд.

Видно от съдържанието на мотивите, които в единство с диспозитива формират присъдата, липсва задължителното пълноценно и безпротиворечиво отразяване на фактите, които обуславят съставомерността на инкриминираната деятелност и участието на подсъдимия в нейното осъществяване. Липсата на изложени факти от тази категория, или противоречивото им отразяване, съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото при всяко положение води до ограничаване правата на страните в съдебното производство. Следователно винаги, когато се преценява съдържанието на онази част от мотивите към присъдата, в която се посочват установените от съда обстоятелства, трябва да се отчита дали констатираните в нея противоречия или непълнота на факти се отнасят до съставомерните признаци на деянието и участието на подсъдимия в него.

Доколкото в конкретния случай е налице корелация между пороците във фактологическото отразяване на коментираните мотиви и тоталната липса на доказателствен и правен анализ на съображенията, аргументиращи взетото от ПРС решение, пълноценното им обсъждане изисква същите да бъдат разгледани именно в контекста на тази взаимна обусловеност.

Видно от съдържанието на проверяваните мотиви, липсва доказателствен прочит и съпоставяне на безспорно противоречивите и нуждаещи се от обсъждане в детайли преки гласни доказателствени средства, представляващи свидетелските показания на гражданската ищца и частна обвинителка С. и тези на подсъдимия К., отнесени към останалата доказателствена съвкупност. От формална страна е изложена фактическа обстановка, представляваща буквален препис на възприетата в обвинителния акт и след това бланкетно е посочено, че тя се установява от показанията на изброените свидетели /всички, фигуриращи в справката към обвинителния акт/, писмените доказателства /без да бъдат конкретизирани същите/ и 4

„неоспорените от страните експертизи“, които районният съд кредитира изцяло, без да вземе задълбочено отношение по изискуемата от закона несъмненост, с надлежни доказателствени аргументи за това. Липсва елементарен анализ на показанията на въпросните свидетели и тяхното съотнасяне към изложеното от подсъдимия, чиито обяснения районният съд отхвърля в пълнота /отново без каквато и да било обосновка/ с голословното твърдение, че „същите се явяват изолирани и не са подкрепени с никакви други гласни и писмени доказателства“, поради което първата инстанция приема, че заявеното от К. се явява „защитна теза за нуждите на процеса“. А че в обясненията на подсъдимия се съдържат и твърдения за факти, приети за установени от първата инстанция, кореспондиращи с показанията на самата пострадала С., липсва каквото и да било отбелязване в мотивите към обжалваната присъда, неминуемо предполагащо цялостен и задълбочен анализ на заявеното от К. в контекста на останалата доказателствена съвкупност. Т.напр. подсъдимият не отрича познанството си с адресата на процесната заблуда С. и близките им отношения, които са поддържали през инкриминирания период от време, което очевидно кореспондира и със заявеното от нея. К. потвърждава и причастието си към вземането на описаните в обвинението парични суми и предмети, макар да излага различна версия относно причините и обстоятелствата, при които са получавани и потребявани същите. Абсолютно задължително е било в този случай да се посочи поради какви причини първата инстанция е ценила с пълно доверие именно заявеното от пострадалата С. /конституирана като граждански ищец и частен обвинител/, а не тезата на подсъдимия, при все, че и двамата са безспорно заинтересувани от изхода на делото, стоящи на диаметрално противоположни позиции в процеса. Сама по себе си пристрастността, налична по отношение на всеки един от двамата, не означава автоматично, че изложеното, съответно от С. или К. е недостоверно, но обуславя задължението на съда да изложи убедителни и конкретни съображения относно причините, поради които възприема едната или другата теза.

Необходимостта от посочване на убедителни съображения в тази насока произтича и от факта, че при всяко от процесните деяния, включени в продължаваното престъпление, адресат на заблудата е била все С. според обвинителната теза /а и според възприетата в мотивите на ПРС фактология/, а имуществените разпореждания са извършвани, както от нея, така и от 5 различни други лица, с които е разговаряла единствено или преимуществено именно въпросната свидетелка. Още повече, че относно действителния характер на отношенията между К. и С. и съществуващите между двамата уговорки, преки доказателства са изводими основно от техните твърдения.

Това е така, доколкото и в сезиращия съда обвинителен акт, и в мотивите към обжалваната присъда е залегнало твърдението, че именно С., заблудена от К., е разговаряла с останалите свидетели, в резултат от което последните са осъществявали съответните имуществени разпореждания. Изискуемата мисловно-логическа дейност на съда предполага подробен анализ на заявеното, както от С., така и от К., взаимното съотнасяне на изложените от тях факти с отграничаване на съвпадащите и противоречивите такива, а така също и разглеждането им в контекста на останалата, съответно кредитираща ги или опровергаваща ги доказателствена съвкупност, която също следва да бъде подробно обсъдена. Едва след извършване на посочения анализ, може да се формулира обоснован извод относно достоверността на обясненията на подсъдимия, респ. показанията на пострадалото лице, или на конкретни факти в изложеното от всеки един от тях.

Липсата на доказателствен анализ в мотивите на обжалваната присъда, а и на правен такъв, неминуемо е рефлектирала и върху съдържанието на възприетата от първостепенната инстанция фактология, в която се наблюдава непълноценно или противоречиво отразяване на обстоятелства, които се субсумират под състава на престъплението измама. Макар доказателствения и правен анализ да са последващи спрямо отразяването на възприетата от съда фактическа обстановка, то тази последователност е само структурна, доколкото мисловно-логически фактологията на инкриминираните събития се гради именно върху доказателствения и правен анализ. Т.напр. според възприетата в мотивите на ПРС фактология, С. е поискала и взела от познатите си Я. и С. Й. сумата от 13 000 лева, които тя щяла да им възстанови след това. Относно въпросните пари, малко по-горе при описване на инкриминираната деятелност на К. по „възбуждане и поддържане на заблуждение“ у С., районният съд /аналогично на прокуратурата/ е посочил следното:“подсъдимият поискал още пари от пострадалата С., като й обяснил, че заради ежедневните си срещи с нея“ не е изпълнил свое договорно задължение, поради което дължал неустойка на своя съконтрагент в размер на 13 000лева. Пак според мотивите на първата инстанция „С. се почувствала 6 неудобно“ и поискала от своите познати Й. да й услужат с въпросната сума, като им обещала да я възстанови след това. По-надолу районният съд е посочил, че С. уведомила подсъдимия, че е успяла да намери „нужните му пари“, а впоследствие в заведение, в което се срещнали с Й., първата предала на К. получените от тях пари, а той им благодарил, след което под предлог, че му предстои пътуване, „напуснал заведението“. Описанието на фактите, при които е осъществено коментираното деяние според първата инстанция, приключва с твърдението, че подсъдимият „така и не изпълнил обещанието си да върне паричната сума“ /без да е посочено на кого е давано подобно обещание/, „поради което самата С. започнала на части да погасява дълга си към Й.“. Подобно „обещание“ да върне въпросните 13 000 лева не се вменява на К. според повдигнатото му от прокуратурата обвинение, не се и твърди да е давано от него, нито в обстоятелствената част на сезиращия съда прокурорски акт, нито в мотивите към обжалваната присъда. Така, според повдигнатото на К. обвинение, по което е и осъден от първата инстанция, инкриминираното заблуждение се е изразило не в обещанието му „да върне въпросните пари“, за каквото не се и излагат факти, а се е изчерпило с изявлението, че „поради срещите си с нея е прекратил договор… и поради тази причина следвало да заплати неустойка в размер на 13 000 лева, които тя следва да му предостави“. В крайна сметка, абсолютно неясно и за въззивния съд е в какво се е изразила конкретната заблуда, мотивирала процесното имуществено разпореждане и ако приемем, че за „възбуждането“ на същата поне се съдържат някакви твърдения, макар и очевидно непълни, а и противоречиви, то за „поддържането“ й въобще липсват каквито и да било факти. Междувпрочем такива факти липсват въобще за „поддържането“ на заблуждението, инкриминирано по отношение на всяко от отделните деяния, включени в продължаваната престъпна деятелност /както в мотивите на ПРС, така и в обстоятелствената част на обвинителния акт/. Конкретизирането на съответната заблуда, мотивирала инкриминираното имуществено разпореждане, е безусловно свързано и с преценката дали същата се субсумира под състава на престъплението „активна измама“. Последната предполага създаване и/или затвърждаване на вече оформена по други причини на невярна представа у адресата на измамата за гражданскоправно релевантни обстоятелства-от значение за осъществяване на имущественото разпореждане.