Решение № 6525 от 30.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6525 гр. София, 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20251100501649 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 22785/16.12.2024 г., постановено по гр. д. № 7015/2023 г. по описа на СРС, 65 състав, са уважени частично предявените обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл.

139 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че Н. Н. Н., в качеството му на наследник по закон на К.Г.С., починал на 24.11.2022 год., дължи заплащане на „Топлофикация София“ ЕАД сумата в размер на 1823,28 лева , представляваща стойността на незаплатена топлина енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, СО, район „Надежда“, ж. к. „********, аб. № ******** , за периода от 31.11.2019 год. до 31.07.2021 год.,ведно със законната лихва от 09.02.2023 год. до окончателното заплащане на вземането, сумата от 311,28 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2020 год. до 25.01.2023 год., сумата от 37,52 лева, представляваща стойността на услуга за дялово разпределение за периода от м.01.2020 год. до м.07.2021 год., ведно със законната лихва от 09.02.2023 год. до окончателното заплащане на вземането,както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата в размер на 871,71 лв., представляваща деловодни разноски съобразно уважената част от исковете, като са отхвърлени исковете за признаване дължимостта на сумата за разликата от уважения размер от 1823,28 лева до пълния предявен размер от 1945 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия,както и за периода от 01.05.2019 г. до 31.10.2019 г., ведно със законната лихва от 09.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането като погасен по давност; с правно основание чл. 86 ЗЗД в частта за разликата от уважения размер от 311,28лева до пълния предявен размер от 338,56 лева мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 25.01.2023г.; както и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 8,69 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 05.03.2020 год. до 25.01.2023 год.

1

Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника Н. Н. Н. чрез особения му представител адв. С. С. (по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК) с доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Излага, че се поставя въпросът дали въззивникът е потребител на топлинна енергия и дали наследникът на К.С. носи отговорност за задълженията му по силата на ЗН. Оспорва качеството на въззивника Н. като потребител, като посочва, че той не е консумирал топлинна енергия в отопляемия обект и не е доказано, че е приел наследството на наследодателя. Доказателствената тежест за установяване на приемането на наследството е поставена на ищеца, който има правния интерес да определи дали наследникът ще приеме или откаже наследството, според разпоредбите на чл. 51 ЗН. Освен това, представените факти, включително нотариалния акт и договора за покупко-продажба от 1989 г., сочат, че титулярът на топлинната енергия в исковия период е лице, което не е наследник на К.С., което поставя под въпрос материалноправната легитимация за отговорност. Следователно, въззивникът не е доказал приемането на наследството, а съдът не е определил необходимия срок за волеизявлението, което води до нарушение на процесуалните правила и поставя под съмнение отговорността за задълженията на топлоснабдения имот в претендирания период.

Въззивникът моля съда да отмени първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените срещу него искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът-въззиваем „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, в който намира въззивната жалба за неоснователна и недоказана, като не съответства на установената съдебна практика. Първоинстанционният съд е взел мотивирано и обосновано решение според константната съдебна практика, а твърденията на ответника, базиран на разширително и аналогично тълкуване на материалното право, счита за необосновани.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение.

Решение № 22785/16.12.2024 г., постановено по гр. д. № 7015/2023 г. по описа на СРС, 65 състав, е влезнало в сила като необжалвано по отношение на исковете за признаване дължимостта на сумата за разликата от уважения размер от 1823,28 лева до пълния предявен размер от 1945 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия,както и за периода от 01.05.2019 г. до 31.10.2019 г., ведно със законната лихва от 09.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането като погасен по давност; с правно основание чл. 86 ЗЗД в частта за разликата от уважения размер от 311,28лева до пълния предявен размер от 338,56 лева - мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 25.01.2023г.; както и с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 8,69 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 05.03.2020 год. до 25.01.2023 год.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивната жалба на ответника е неоснователна по следните съображения:

Предявени са от „Топлофикация София“ ЕАД осъдителни искове с правно основание 2 чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД против ответника Н. Н. Н., в качеството му на единствен законен наследник на К.Г.С., собственик на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, СО, район „Надежда“, ж. к. „********, аб. № ********, съгласно уточнителна молба вх. № 281645/10.10.2023 г., за следните суми: сумата от 1945 лева - главница, представляваща стойността на незаплатена топлина енергия за периода от 01.05.2019 год. до 31.07.2021 год., ведно със законната лихва от 09.02.2023 год. до окончателното заплащане на вземането, сумата от 338,56 лева, представляваща мораторна лихва за забава за периода от 15.09.2020 год. до 25.01.2023 год., сумата от 37,52 лева, представляваща главница за услуга за дялово разпределение за периода от м.01.2020 год. до м.07.2021 год., ведно със законната лихва, считано от 09.02.2023 год. до окончателното заплащане на вземането, както и сумата от 8,69 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 05.03.2020 год. до 25.01.2023 год.

Спорно между страните в настоящото въззивно производство е обстоятелството дали ответникът е потребител на топлинна енергия, в частност дали е собственик или ползва процесния имот.

По иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за доставената топлинна енергия:

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия;

2. Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер.

Въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Според разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като определящо е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

По делото са приети писмени доказателства за правото на собственост на ответника върху апартамент № 213 в гр. София, СО, район „******** – нотариален акт за продажба на недвижим имот № 87, том II, рег. № 8117, дело № 263 от 13.08.2021 г. на нотариус И.И.-Ж. с рег. № 701, Удостоверение за наследници от 02.03.2023год., съдебно удостоверение по гр. д.

№ 9828/2023 год. и съдебно удостоверение от 21.04.2023 год. за отказ от наследство, както и служебна справка, изх.№100043/15.10.2024 год., от особената книга за приемане и отказ от наследство по чл.49 ЗН, водена при СРС, за периода 24.11.2022 год. до 15.10.2024 год.

От посочените писмени доказателства правилно първоинстанционният съд е установил следните релевантни факти:

На 13.08.2021 г. К.Г.С. се е разпоредил със собствения си недвижим имот – апартамент № 213 в гр. София, ж.к. „********. Той е починал на 24.11.2022 г., като негови наследници по закон са: брат му С.К.С., Г.К.С., както и К.Б.В. и Н. Б. Н. – съответно сестра и еднокръвен брат на починалата му майка Е. Б.а Н.а. На 11.01.2023 г. Н. Б. Н. е починал, оставяйки за свой единствен наследник по закон Н. Н. Н..

С.К.С. е подал заявление за отказ от наследството на К.Г.С. (вписано под № 446/27.02.2023 г.), а К.Б.В. също е заявила отказ (вписан под № 875/20.04.2023 г.). В резултат на тези откази наследственият дял се е уголемил и единствен наследник на К.Г.С. е останал Н. Б. Н..

3

Съгласно особената книга за приемане и отказ от наследство по чл. 49 ЗН, водена при СРС, за периода 24.11.2022 г. – 15.10.2024 г. няма вписан отказ от наследството на К.Г.С. нито от Н. Б. Н., нито от наследника му Н. Н. Н., както и няма отказ на последния от наследството на своя наследодател.

С Договор от 18.10.2012 год., сключен между етажните собственици ,в сграда ЕС с адрес в гр.София ,ж.к.******** и „Топлофикация София“ ЕАД, въз основа на Решение на ОС на ЕС по Протокол от 12.10.2012 год., на ищеца е възложено да извършва услугата дялово разпределение срещу заплащане.

Основният спорен фактически въпрос относно принадлежността на правото на собственост върху апартамент № 213 в гр. София, СО, район „********, за процесния период 01.05.2019 год. до 31.07.2021 год. следва да бъде разрешен след отговор на въпроса дали ответникът го е приел като част от наследството на К.Г.С.. Съгласно чл. 48 ЗН наследството не преминава автоматично към наследниците, а се придобива чрез неговото приемане – изрично или мълчаливо, с обратно действие от датата на откриване.

Разпоредбата на чл. 48 ЗН установява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от момента на откриване на наследството до доказване на приемане по опис или отказ. В този смисъл е Решение № 437/17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г., III г. о. на ВКС. При оспорване на приемането тежестта за доказване пада върху кредитора, респ. той може да иска прилагане на чл. 51 ЗН. В случая наследството е открито на 24.11.2022 г. със смъртта на наследодателя К.Г.С.. Ответникът – син на брата на наследодателя, не е оспорил лично факта на приемане на наследството, поради което ищецът не носи доказателствена тежест за установяването му. В отговора на исковата молба особеният представител е заявил единствено, че липсват доказателства за приемане, без да релевира правоизключващо възражение за отказ по реда на чл. 50 вр. чл. 49, ал. 1 ЗН и без да ангажира доказателства в тази насока. По аргумент от чл. 49 и чл. 51 ЗН съдът приема, че възражението за неприемане на наследството е от категорията на личните възражения и може да бъде направено единствено от наследника или от негов изрично упълномощен представител, но не и от назначен особен представител. Ето защо в тази хипотеза не следва да се прилагат указания по чл. 51 ЗН, тъй като последиците от определяне на срок по тази норма не могат да настъпят, когато страната е представлявана от особен представител, който не разполага с правомощието да изрази воля относно приемането или отказа от наследство.