Решение № 2761 от 24.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2761 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100502980 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от В. С. Н. срещу решение № 22542/12.12.2024г. постановено по гр.д. № 31282/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 144 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу нея от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове, както следва:

-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 2696,76 лв., представляващи цена на незаплатена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от 01.05.2021г. – 30.04.2023г. за имот, находящ се в гр. София, ул. ****, ведно със законната лихва от 02.04.2024г. до окончателното плащане;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 390,75 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата за топлинната енергия за периода от 15.08.2022г. -14.03.2024г.;

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 42,27 лв. представляващи припадаща се част от цената на услугата за дялово разпределение за периода от 01.05.2022г. -30.04.2023г. ., ведно със законната лихва от 02.04.2024г. до окончателното плащане; и е осъдена да заплати направени по делото разноски на основание чл.78 ал.1 от ГПК.

Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност съдебното решение в обжалваната му част и необоснованост на изводите. Твърди се, че първоинстанционният съд е достигнал до грешни фактически и правни изводи въз основа на събраните доказателства както относно наличието на облигационно правоотношение между страните, така и относно наличието на основание за присъждане на обезщетение за забавено изпълнение, доколкото общите фактури са издадени след изтичане на 45-дневния срок и ищецът не е отправил съответно ответника получил покана за изпълнение на задълженията. Оспорва се и основанието за дължимостта на главница за услуга дялово разпределение.

1

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в която изразява становище за правилност и обоснованост на съдебния акт, в обжалваната му част. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач „НЕЛБО“АД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент №11, находящ се в гр.София, общ.

Оборище, ул. ****, абонатен номер 409206 за периода 01.05.2021г. до 30.04.2023г., мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.08.2022г. до 14.03.2024г.,, главница за услуга дялово разпределение за периода 01.05.2021г. – 30.04.2023г. и мораторна лихва върху същата за периода 16.07.2021г. -14.03.2024г., които суми се излага, че са предмет на издадена и оспорена заповед по чл.410 от ГПК от 16.04.2024г. по ч.гр.дело № 19344/2024 г. по описа на СРС.

Решението в частта, с което с е отхвърлен предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ

СОФИЯ“ЕАД срещу В. С. Н. иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за цена на услуга дялово разпределение, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: ответникът има ли материална легитимация като „потребител“ на топлинна енергия и 2. налице ли е забава на ответника и за което да дължи обезщетение за забавено изпълнение върху неплатена цена за доставена топлинна енергия в процесния период.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по 2 смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153 ал. 1 ЗЕ / и дължат цената на доставената топлинна енергия.

По делото е представен нотариален акт за учредено право на строеж на основание предварителни договори, обявени за окончателни със съдебно решение по чл.19 ал.3 от ЗЗД с № 199, том I, рег, № 2736, дело с № 185 / 2002г. на нот. с рег. № 041, видно от който В. Н. е придобила право на строеж върху самостоятелен обект в сграда, която ще бъде построена в дворно място, находящо се в гр.София, общ. Оборище, ул. ****. Действително според разпоредбата на чл.67 ал.1 от ЗС правото да се построи сграда върху чужда земя се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години. В настоящият случай, видно от разрешение за ползване от 28.12.2007г. – л.20 от делото на СРС, сградата описана в цитирания нотариален акт, е дори въведена в екплоатация /за реализиране на правото на строеж е достатъчно изграждане на сградата в груб строеж/ т.е. несъстоятелно е възражението на ответника за липса на доказателства, че правото на строеж е реализирано. Освен това, по делото са представени и списък на потребителите на топлинна енергия в сграда с адрес:гр. София, ел. ****, като под № 13 В. Н. саморъчно е удостоверила, че е собственик на ап.11, включително и е подала заявление пред топлофикационното дружество за откриване на партида на нейно име и декларирала, че е собственик на ап.11 и които частни писмени документи, съставени от ответника, с неоспорена от нея автентичност, имат материална доказателствена сила относно неизгодните факти /че притежава правото на собственост върху процесния топлоснабден апартамент/.

Тук е необходимо да се има предвид, че „пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Последните дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с останалите доказателства, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на косвено, така и на пряко доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК“, както изрично е синтезирано и обобщена непротиворечивата съдебна практика в решение № 86/20.04.2022г. по гр.д. № 4148/2021г. IV г. о на ВКС.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством горецитираните писмени доказателства установи придобиването на правото на собственост от ответника, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от титуляра вкл. и учредяване на вещно право на ползване в полза на друго лице, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Съобразявайки посоченото, както и обстоятелството, че настоящото производство не е с 3 предмет установяване на вещно право на собственост, при съвкупната преценка на цитираните доказателства, част от които преки и с материална доказателствена сила спрямо неизгодните за ответника факти и от които е обвързан /саморъчното удостоверяване от ответника/, като същевременно няма пречка съдът да съобразява всички факти и обстоятелства по делото, включително и тези, че ответника нито прави възражение, нито представя доказателства, че се е разпоредила с правото на собственост, счита, че същата по реда на чл.63 ал.1 от ЗС е придобила собствеността върху гореописания топлоснадбен недвижим имот.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ал.1 от ГПК да установи, че ответникът като носител на вещно право на собственост на процесния топлоснабден недвижим имот има качеството на потребител на топлинна енергия.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.