Решение № 143 от 05.06.2020, Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

Номер 143 05.06.2020г. град

Пазарджик

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПАЗАРДЖИШКИЯТ

ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, на трети юни две хиляди и двадесета година в открито заседание, в следния състав:

Председател:

Венцислав Маратилов

Членове: Димитър Бозаджииев

Росица Василева при участието на секретаря Галина Младенова като разгледа докладваното от съдията Маратилов въззивно гр.д.№133 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следващите от

Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Панагюрски районен съд № 208 от 18.12.2019г. постановено по гр.д.№189/2018г. по описа на същия съд, е признато за установено по отношение на „П.К.Б.“

ЕООД, с ЕИК- *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „Б.“ № 49, бл.53Е, вх.В, ап.1, чрез юрисконсулт Г.С.К., и С.Д.Ч., с ЕГН- **********,***, че съществува облигационно правоотношение, съгласно което С.Д.Ч. дължи на дружеството-ищец заплащането на сумата от 3128,86лв, представляваща главница по договор за кредит, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.09. 2017г., до окончателно изплащане на вземането, както и законна лихва за забава, в размер на 2,91лв, за периода 16.09.2016 г. до 22.11.2016г. Със същото решение е осъден С.Д.Ч., с ЕГН- **********,***, да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, с ЕИК-*********, със седалище и адрес на управление: гр.С., бул. „Б.“ № 49, бл.53Е, вх.В, ап.1, чрез юрисконсулт Г.С.К., сторените съдебно-деловодни разноски в общ размер на 775,12лв, представляващи сбор от държавна такса в размер на 62,58лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150лв., депозит за назначаване на особен представител на ответника в размер на 450лв. , както и сторените по ч.гр.дело №837/2017г. по описа на Панагюрския районен съд разноски /погрешно е посочен номер на друго ч.гр.д.№ 337/2017г./, които възлизат на сума в общ размер на 112,58лв, която сума представлява сбор от държавна такса в размер на 62,58 лв. и 50лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Решението се обжалва изцяло с въззивна жалба подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ответника в производството пред първата инстанция С.Ч. чрез назначения му при условията на чл.47 ал.6 от ГПК особен представител адв.С.Д. *** с доводи, че предявеният иск е недопустим, а по същество неоснователен. Недопустимостта на иска се свързва с налична разлика между заявената претенция в заповедното производство по ч.гр.д.№837/2017г. и исковата претенция по чл.422 от ГПК по отношение на различните компоненти включени в нея, макар и еднаква по размер, а именно основанието на претенцията по заявлението е за суми по договор за потребителски кредит, а в исковата молба –претенция за суми по договор за потребителски кредит и по споразумение за възнаграждение за допълнителни услуги. Счита, че от ищеца е посочено друго основание от което произтича вземането различно от твърдяното в заявлението, за което има издадена заповед за изпълнение обуславящо недопустимостта на иска по чл.422 ал.1 от ГПК. По същество счита, че договорът за потребителски кредит /ДПК/ въз основа на който е заявена претенцията за установяване на дължими суми по него, е недействителен и невалиден тъй като не отговаря на законовите изисквания и няма дата, сочеща на която е сключен, което представлявало задължителен атрибут. Твърди, че сумата по кредита е от 1250лв и са определени лихва и годишен процент на разходите /ГПР/. Твърди жалбоподателят, че е направено възражение за нищожност на размера на възнаградителната лихва, формирана и изчислена от ГПР и от годишен лихвен процент и е общо в размер на 91.05% и този размер се свързва с общата дължима сума.Твърди се, че този размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави и добросъвестност и затова тази клауза била нищожна на основание чл.26 от ЗЗД, чл.19 ал.4 от ЗПК и чл.146 от ЗЗП като неравноправна.Счита още, че този размер на лихвата е в противоречие с духа на ЗПК и целта му за защита на икономически по-слабата страна, като нямало и доказателства защо е определен такъв размер на ГПР. Като недопустима се определя претенцията за заплащане на суми по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които не са предоставяни и са сума по-голяма от кредита. Това представлявало неправноправна клауза срещу която е направено възражение и предвид задължението на съда служебно да следи за неравноправни клаузи. Излага и довод, че е направено възражение за нищожност на клаузата в ДПК относно възнаграждението за закупен пакет допълнителни услуги в размер на 1130.04лв, както и определянето на вноската по такъв пакет в размер на 31.39лв, като противоречащо на закона, заобикалящо закона и в противоречие на добрите нрави.Счита, че в противоречие със закона е включването на задължение за плащане на нещо, което не е предоставено и че цялостната конструкция на ДПК противоречи на смисъла на закона тъй като потребителят не е наясно какво точно се задължава да плаща и за какво. Твърди, че нищожно е споразумението за предоставяне на пакет за допълнителни услуги, като противоречащо на добрите нрави и на закона и като неравноправна клауза и че в него няма яснота какво се договаря и каква е цената на всяка описана услуга, като с него значително се увеличава и то неоснователно размера на задължението по кредита. Претенцията за допълнителни услуги се определя като неоснователна, че ищецът признава, че не е предоставил допълнителни услуги, а се претендира неоснователно плащане на 1130.04лв, като нямало данни потребителят да е искал такава услуга, както и други услуги, които да са му предоставяни, но че се иска заплащането им и че тази клауза се явява неравноправна. Моли да се отмени обжалваното решение и се отхвърли изцяло предявения иск.Не сочи нови доказателства по реда на чл.266 ал.1 от ГПК пред въззивната инстанция.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната по делото страна „П.К.Б.“ ЕООД, с вх.№621 от 12.02.2020г., в който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и недоказана и се иска да бъде оставена без уважение като се потвърди обжалваното решение. Поддържа, че по делото е установено по безспорен начин съществуването на вземането в полза на дружеството-ищец срещу длъжника Ч. възникнало по ДПК в размер на 3128.86лв, представляващо остатъчна незаплатена главница по договора ведно със законната лихва. Счита, че всички вземания претендирани по реда на заповедното и на исковото производство произтичат от сключен ДПК №********** и подробно описани в споразумението за предоставяне на допълнителни услуги /СПДУ/ и на Общите условия/ОУ/ към него, погасителния план и извлечението от сметка. Твърди се, че е налице идентитет между вземането по чл.422 от ГПК и това по заповедното производство, идентичност по страни и правопораждащия факт-вземане по ДПК индивидуализирано като главница в заявлението и исковата молба. Включително с конкретизация на отделните му компоненти в рамките на заповедта; че всички претендирани задължения по ДПК произтичат от неизпълнението на договорните задължения поети от длъжника и възникнали на едно и също основание /цитира се съдебна практика/, като се акцентира на налична идентичност на заявените претенции пред заповедния съд и пред исковия съд. Възразява се срещу доводите в жалбата за недействителност на ДПК като се изтъква на първо място, че той е сключен в размер, идентичен със заявените от ответника параметри съгласно искането му за отпускане на потребителски кредит и при предварително предоставен му двукратно Стандартен европейски формуляр /СЕФ/ с което дружеството изпълнило задължението си за предоставяне на преддоговорна информация във формата, предвидена в ЗПК.

Поддържа, че договорът е сключен след постигнато между страните съгласие по основните му елементи, отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити по ЗПК, включително и по отношение на защитата на интереса на икономически по-слабата страна. На следващо място се поддържа, че кредитополучателят е получил заемната сума, съгласил се е с цената на кредита на преддоговорния етап чрез получения

/СЕФ/ и със сключването на договора при яснота за общата сума подлежаща на връщане и необективиране на желание на потребителя да се откаже от договора; че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение по ДПК в резултат и на положените подписи от кредитополучателя в посочените документи след вменено му задължение предварително да провери всички клаузи преди да го подпише като се навежда от кредитора извод, че на кредитополучателя е предоставена възможност да изрази съгласие или не с основните параметри на договора, и че е налице индивидуално договаряне на конкретните условия по договора, подкрепено и с получения стандартен европейски формуляр, съдържащ преддоговорна информация. Счита, че ДПК отговаря на всички законови императивни изисквания-в писмена форма, описани всички параметри, задължения като основание и размер на разбираем и достъпен език, включително и дата на сключване, изготвен погасителен план, съдържащ изискуемата се информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, с положен подпис на кредитополучателя. По отношение на ГПР се сочи, ДПК включва ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора.Счита, че за кредитора съществува задължение да посочи методиката за изчисляване на лихвения процент, само когато е налице договор с референтен лихвен процент /чл.11 ал.1 т.9а от ЗПК/ и че в случая такава хипотеза не е налице доколкото конкретният ДПК е сключен с фиксиран лихвен процент и че са налице минималните законови изисквания на договора, правещи го действителен и породил желаните за страните правни последици.Счита, че особеният представител на ответника по спора не може да иска прогласяване нищожността на ДПК тъй като това искане е извън предмета на първоначалната искова претенция и по същество представлява насрещен иск за предявяването на който особения представител няма легитимация да го завежда. Възразява се срещу довода във въззивната жалба за нищожност на договорената възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави доколкото е налице свобода на договарянето/чл.9 от ЗЗД/,обезпечено от правовия ред в резултат на което страните са се съгласили за годишен лихвен процент /ГЛП/ от 41.17% и ГПР от 49.88% и че с тази пазарна цена на кредита длъжникът се е съгласил на преддоговорния етап с получаването на СЕФ. Счита, че ответникът не е въвел кои конкретно добри нрави са нарушени в случая и че паричният ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките, респективно лихвите при небанковите институции са по-високи. Затова и предвид липсата на посочване на критериите на поведение, установени в обществото във връзка с потребителското кредитиране от такива институции, счита, че не са накърнени и не противоречат на добрите нрави поради което ГПР е действителен и не е налице поставяне на страните в неравностойно положение. Поддържа, че ГПР изразяващ общите разходи по кредита настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит включва лихвите, другите преки и косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора.Счита, че принципно няма пречка за уговаряне на възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10 ал.2 от ЗЗД, като с ПМС №723 от 08.04.1994г. е определен само размерът на законната лихва и при липса на определен нов максимален процент на договорната лихва след отмяната на ПМС №1238 от 25.06.1951г. Цитира се разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК предвиждаща максимален размер на ГПР до пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета преди датата на сключване на договора, и е в сила от 23.07.2014г./ ЗИД на ЗПК/и че към датата на сключване на ДПК страните са били обвързани от законовото изискване, третиращо размера на ГПР. Липсата на противоречие с добрите нрави кредиторът свързва с техния характер и естество на морални норми, които законът придава правно значение и че правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона, представляват една обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респективно търговски правоотношения и че една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и че със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, и се използва монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. Поддържа, че при преценката дали уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, следва да се отчете характера на договора,неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва, че когато едната престация е за предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация-заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерва както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен, че възнаградителната лихва представлява цена за предоставеното ползване на заетата сума и че когато е налице явна нееквивалентност между представената услуга и уговорената за това цена се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения независимо от спецификата на сделката като заемна сделка по ЗЗД или кредитна услуга предоставена от търговец на потребител. Счита, че щом е спазен в договора размера на ГПР който съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК е до пет пъти размера на законната лихва, то не е налице нарушаване на добрите нрави при определяне размера на възнаградителната лихва, без обаче да обосновава зависимостта на размера на възнаградителната лихва от този на ГПР и дали примерно същата може по размер да бъде над размера на ГПР и защо или задължително трябва да е по-ниска и то примерно три пъти размера на законната лихва, но не и повече.