Решение № 4768 от 05.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4768 гр. Пловдив, 05.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330120250 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от „АПС Бета България“ ЕООД срещу Д. К. Н. ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 392.18 лева – главница по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между „Сити Кеш“ ООД и ответника Д. К. Н., вземанията по който са прехвърлени на ищеца „АПС Бета България“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 05.04.2023 г.; сумата от 72.32 лева – обезщетение за забава за периода 19.11.2020 г. – 30.09.2024 г.;, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 07.10.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 8429 от 07.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 17167/2024 г., по описа на Районен съд – Пловдив.

В исковата молба и допълненията към нея се посочва, че на 05.04.2023 г. е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания между ищеца и „Сити кеш“ ООД, по силата на който е прехвърлено вземането срещу ответника по Договор за потребителски кредит № ***, индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия. Ищецът бил уведомен за извършената цесия. Твърди се, че на 19.07.2010 г. между „Сити кеш“ ООД и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № *** за сумата от 500 лева, представляваща главница по договора. По силата на посочения договор 1 заемателят се задължил да върне заемната сума, ведно с договорената лихва, в срок до 19.11.2020 г. на четири броя месечни вноски, всяка в размер на 198 лева. ГЛП по договора бил 40.05%, а ГПР 46.97%. Твърди се, че по договора от ответника била заплатена единствено сумата от 670 лева, с което била погасена главница в размер на 399.82 лева и лихва в размер на 27.18 лева, поради което било депозирано заявление по чл. 410 ГПК, въз основана на което било образувано ч.гр.дело 17167/2024 год. по описа на РС Пловдив и издадена Заповед за изпълнение срещу ответника за сумата от 392.18 лева главница, 72.32 лева – обезщетение за забава от 19.11.2020 год. до 30.09.2024 год., 60.04 лева – такси. Срещу издадената заповед било депозирано възражение. Иска се от съда да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца, като цесионер, сумата от 392.18 лева главница, 72.32 лева – обезщетение за забава от 19.11.2020 год. до 30.09.2024 год., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 в съда до изплащане на вземането. Изрично се сочи, че не се предявява иск за сумата от 60.04 лева.

Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника Д. Н., с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване нормите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Не станало ясно какви разходи са вкючени в ГПР, твърди се, че в ГПР не било включено вземането за неустойка. Действителната стойност на ГПР била по-висока от посочената в договора, с което потребителят бил заблуден относно реалните разходи, които следва да извърши. Договорната лихва не следвало да надхвърля повече от 4 пъти законната лихва ,а в настоящия случай тя била 40, 05%, като към нея следвало да се прибави и скритата лихва по формата на неустойка, като така се надхвърляла с над 10 пъти законната лихва, което представлявало нарушение на добрите нрави. Сочи се, че тъй като договор за заем бил недействителен по него се дължала единствено чистата стойност на кредита на основание чл. 23 ЗПК, поради което и сумата от 72.32 лева – обезщетение за забава и 60.04 лева – такси не се дължали.

Иска се отхвърляне на исковите претенции. Претендира разноски.

По допустимостта:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 17167 по описа за 2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, образувано по депозирано от „АПС Бета България ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 8429 от 07.10.2024 г. Срещу издадената заповед от длъжника е депозирано възражение в срок, предвид което заповедният съд е предоставил указания на заявителя за предявяване на иск по реда на чл. 422 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното, така предявените искове са допустими. Изрично с уточнителна молба от ищеца е посочено, че не се иска от съда да признае за установена дължимостта на сумата от 60.04 лева – дължими такси, включена в 2 издадената заповед за изпълнение.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 5746 от 01.05.2025 год., съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между Сити кеш ООД, като кредитор и Д. К. Н. е сключен Договор за потребителски кредит, с ГЛП по договора 40.05% и ГПР 46.97%.

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит Кредирект № *** /л.7,8/, се установява, че между страните възникнало облигаторно правоотношение, по силата на което ответникът е предоставил в заем на ищеца парична сума в размер на 500 лева, при възнаградителна лихва от 40.05 % и ГПР от 46,97 %. и обща дължима сума – 550.42 лева, която следвало да се изплати на 5 месечни вноски. Съгласно разпоредбите на чл. 6.1 от Договора, заемателят се задължава в тридневен срок от усвояване на заемната сума да предостави обезпечение, отговарящо на условията на чл. 33, ал.1 на Общите условия /л.10-23/, а именно: да предостави банкова гаранция или да осигури физическо лице поръчител, отговарящо на редица изисквания, вкл. да има месечен осигурителен доход над 7 пъти размера на минималната работна заплата, да няма задължения към други банки или финансови институции, да не е поръчител по други кредити. В договора - чл. чл.6.2, е предвидена клауза за заплащане на неустойка от кредитополучателя в размер на 241.58 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение в посочения срок, платима разсрочено.

Видно от представената разписка за извършено плащане /л.69/ заемната сума е усвоена от заемателя на 19.07.2020 год. От представенит от ищеца справка за извършени плащания, неоспорена от ответника /л.70,71/ и писмо /л.51/ се установява, че по договора е платена сумата от общо 670 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

По отношение на материалноправната легитимация на ищеца да претендира процесните суми: съобразно представените Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 05.04.2023 г., сключен между Сити кеш ООД, като цедент и АПС Бета България ЕООД, като цесионер /л.25-30/ и извадка Приложение № 1 към него /л.32/ именно ищецът „АПС Бета България“ ЕООД е титуляр на процесните вземания. В чл.4.3 от Договора изрично е посочено, че цедентът упълномощава цесионера да изпраща писмени уведомления за извършената цесия на длъжника. По делото е приложено и уведомление за извършена цесия. Съдът счита за нужно да посочи, че не е налице пречка от процесуално или материалноправно естество, длъжникът да бъде уведомен за осъществената цесия в хода на процеса с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея (изрично в тази връзка - Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС; Решение № 114 от 07.09.2016г. по т.д. № 362/ 2015г., на ВКС, т.к., II- ро отд.).

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити кеш" ООД (първоначален кредитор) като заемодател и Д. Н.

3 като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Следва да се посочи, че доколкото ищецът базира своята претенция на договора за потребителски кредит и е налице изрично възражение за недействителност на кредитното правоотношение, то неговата валидност следва да бъде разгледана в настоящото изложение.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи ( арг. чл. 23 ЗПК).

Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит Кредирект № *** и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като разхода за неустойка неправилно не е взет предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума /изрично от ищеца се заявява, че в ГПР е включена единствено договорната лихва – л.79/. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Уговорената клауза за заплащане на неустойка в размер на 241.58 лева, се заплаща при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, посочено в чл. 33 от Общите условия - да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на множество условия, При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна. Уговорената в чл. 6, ал.2 от договора за паричен заем неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до два дни след сключването на договора, и 4 многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора досежно ГПР, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването на по-нисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.