Определение № 289 от 29.03.2024, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 289 гр. Враца, 28.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Борис К. Динев като разгледа докладваното от Борис К. Динев Въззивно частно гражданско дело № 20241400500258 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдебното производство е по реда на чл.248, ал.3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Образувано е по частна жалба вх.№ 846/06.02.2024 г. по описа на РС-Козлодуй, подадена от адв. Х. П. Й. – САК, преупълномощена от Д. М. М. от САК, представляващ Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", против Определение № 94/29.01.2024 г. по гр.д.№ 1566/2022 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което постановеното по същото дело Решение № 532/27.11.2023 г. е било отхвърлено като неоснователно искането на Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", представлявано от адв.Д. М. за изменение на присъденото адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона да адвокатурата /ЗА/ от сумата 480,00 лв. с ДДС чрез увеличаването му до сумата 960,00 лв. с ДДС.

В жалбата се поддържа, че определението е неправилно. Излагат се съображения, че съдът е бил сезиран с два кумулативно съединени иска – установителен и осъдителен, за всеки от които се дължи отделно възнаграждение съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/. Посочва се, че според чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ минималният дължим размер на адвокатското възнаграждение за всеки от исковете е 400,00 лв., поради което ответникът дължи разноски в общ размер от 800,00 лв., върху който следва да бъде начислен и ДДС.

Навеждат се доводи, че компенсацията на съдебните разноски за ищеца се извършва съразмерно с уважената част от исковите претенции, а в случая са уважени и двата иска. Изразява се несъгласие с мотивите на районния съд, че адвокатският хонорар следва да бъде определен общо, а не с оглед броя на исковете, както и че не следва да се прилага механизма за преразпределянето му, приложим при заплащането на държавната такса, която се дължи за всеки иск поотделно. Излагат се аргументи, че законът предвижда компенсиране на заплатените от ищеца такси и разноски в една обща разпоредба, а адвокатското възнаграждение е част от съдебните разноски и също подлежи на преразпределяне съразмерно с уважената част от исковете, поради което следва да бъде съобразен броя на предявените уважени искове. В тази насока се извършва позоваване на практика на Върховния касационен съд /ВКС/.

1

На следващо място в жалбата се посочва, че адвокатските услуги не са освободени от заплащане на ДДС, поради което и съобразно § 2а НМРАВ на процесуалния представител на ищеца следва да бъде начислен дължимия данък върху възнаграждението с оглед представените доказателства за регистрация по ДДС.

В жалбата се твърди, че извършеното от съда тълкуване на практиката на СЕС е превратно и не е съобразено Решение от 27.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С428/16, като отново се посочва, че в случая са предявени два иска, поради което е приложима разпоредбата на чл.2, ал.4 и ал.5 НМРАВ и се дължи възнаграждение върху всеки от исковете поотделно. В тази насока се извършва позоваване и на практика на ВКС, вкл. и постановена такава след решението на СЕС. В жалбата се изразява и становище за недопустимост на подадената от ответника молба за изменение на решението в частта относно разноските, което се мотивира с подробни правни съображения относно смисъла на чл.80 ГПК, въведеното с него изискване за представяне на списък на разноските и липсата на представен такъв от ответника.

Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и осъждане на ответника да заплати на жалбоподателя сумата от още 480 лв., представляваща 400 лв. адвокатско възнаграждение по втория иск и по 80 лв. ДДС.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 1491/08.05.2024 г. от насрещната страна „ВИВУС.БГ“ ЕООД, подаден чрез пълномощника му юрисконсулт И. И., в който се оспорва основателността на частната жалба.

Въззиваемият счита, че РС-Козлодуй правилно е приел за разглеждане и не е уважил депозираната от „ВИВУС.БГ“ ЕООД молба за изменение на решението в частта за разноските.

На следващо място ответникът по жалбата счита, че в случая дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено в размер на 400,00 лв. съобразно чл.7, ал.2, т.1 НМРАВ, както и че разпоредбата на чл.2, ал.5 от същата Наредба не намира приложение, тъй като предявените искове се основават на един и същи правопораждащ факт, който предполага еднакъв интерес и защита на права и след като и двата иска касаят едно и също правоотношение, материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове. Счита също, че претендирането на суми по чл.38, ал.1 ЗА за всеки от съединените искове е нарушаване на изискването на чл.40 ЗА за добросъвестно упражняване на професията на практика е налице злоупотреба с процесуални права, каквато чл.57, ал.2 от Конституцията на Република България не допуска.

Навеждат се доводи, че съдът следва да се съобрази с практиката на СЕС – Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г., която има превес над националната такава, като на ищеца бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско възнаграждение. Посочва се, че при определяне размера им следва да бъдат съобразени наличните обективни фактори, а именно – че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и няма процесуални усложнения, както и с реално извършените действия от процесуалния представител. Подчертава се, че по въпроса за неравнопоставеността на клаузите от договора, водещи до неговата нищожност, съдът дължи преюдициално произнасяне, за да достигне до извод за основателността на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД дори и да няма изрично предявен установителен иск.

В обобщение се посочва, че претендиран адвокатски хонорар в общ размер от 960,00 лв. по двата иска се явява прекомерен, необоснован, неразумен и несправедливо завишен.

Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

2

Районен съд-Козлодуй е сезиран с искова молба на А. С. А., подадена чрез адв.

Христина Йочева - САК, с която против „ВИВУС.БГ“ ЕООД са предявени следните искове:

1/ Иск за прогласяване нищожността на клаузата от сключен между страните Договор за кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставянето на услугата;

2/ Иск за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 190,63 лв., представляваща недължимо платена сума по договора за предоставяне на гаранция, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане.

Образувано е гр.д.№ 1566/2022 г. по описа на РС-Козлодуй и с постановено по същото дело Решение № 532/27.11.2023 г. предявените искове са уважени изцяло като е прието за установено на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, че клауза в сключения между А.

С. А. и „ВИВУС.БГ“ ЕООД Договор за кредит № ***/29.09.2021 г. за нищожна, и на основание чл.55, ал.1 ЗЗД е осъден ответника „ВИВУС.БГ“ ЕООД да заплати на ищеца А. С. А. сума от 190,63 лв. – платена без основание главница по договора, както и 100 лв. разноски в производството пред РС-Козлодуй. Със същия съдебен акт „ВИВУС.БГ“ ЕООД е осъдено да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА да заплати на Еднолично адвокатско дружество "Д. М." сумата от 480,00 лв. с ДДС за оказана правна помощ на ищеца А. С. А..

По делото е депозирана молба от пълномощника на ищеца Еднолично адвокатско дружество "Д. М.", с която се иска решението да бъде изменено по реда на чл.248 ГПК в частта, в която в полза на Еднолично адвокатско дружество "Д. М." е присъдено възнаграждение от 480,00 лв. с ДДС и същото да бъде увеличено до 960,00 лв. с вкл. ДДС.

Позовава се на Определение № 58/15.02.20216 г. дело № 488/2016г. според което адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено за всеки от исковете.

Претендира и присъждане на ДДС върху адвокатското възнаграждение, доколкото адвокатските услуги не са освободени от заплащане на ДДС. излага и останалите мотиви, които са развити във частната жалба.

В първоинстанционното дело ответникът е изложил подробни мотиви в становище с което иска да бъде оставено без уважение искането за именение на решението в частта за разноските.

С обжалваното Определение № 94/29.01.2024 г. РС-Козлодуй е отхвърлил като неоснователно искането за изменение на Решение № 532/27.11.2023 г. по гр.д.№ 1566/2022 г. в частта за разноските.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

І. По допустимостта на обжалваното определение:

Частният жалбоподател е депозирал списък с разноски по чл. 80 от ГПК и договор за правна помощ, направил е искане за изменение на разноските пред първоинстанционния съд, поради което и настоящият съдебен състав намира частната жалба за допустима.

ІІ. По правилността на обжалваното определение:

Основният правен спор между страните се свежда до това дали на пълномощника на ищеца, осъществил безплатна правна помощ в условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, следва да бъде присъдено отделно адвокатско възнаграждение за всеки от предявените обективно съединени искове.

Приложима към разрешаването на този спор е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минимални адвокатски възнаграждения , според която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела 3 възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.

Настоящият съдебен състав намира, че посочената разпоредба не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост.

Основание за този извод на първо място дава фактът, че с нормата на чл.36, ал.2, изр.второ ЗА законовата делегация е ограничена само до приемането на наредба от Висшия адвокатски съвет за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по договора, сключен между адвоката и неговия доверител - вж ТРОСГТК № 6/2012 г. С въвеждането на други правила за процедиране се надхвърлят рамките на така определената законова делегация, поради което съдът не може да е обвързан от предвидените ограничения в този подзаконов нормативен акт.

Освен това правилата на НМРАВ засягат не само потребителя на адвокатски услуги, но и насрещната страна в съдебното производството, тъй като ако същата загуби делото, в нейна тежест ще бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производство. Тези правила обвързват и съда, макар да са приети от частен стопански субект - Висшия адвокатски съвет, чийто членове са участници в съдебното производство, без да е предвидена възможност за отклонение от същите, т.е. на съда се отнема правото да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен размер за направените разноски. Тези съображения обуславят извод, че приетите правила ограничават правото на справедлив съдебен процес, което включва разглеждане на делото от справедлив независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, което право е гарантирано в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и съответстващия чл.6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса практика на СЕС.

Така в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С–427/2016 и С-428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в понисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.