Решение № 374 от 17.07.2025, Окръжен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 374 гр. Велико Търново, 17.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Станислав Стефански

Димо Колев при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20254100500172 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на И. М. Ч. от гр. В. Търново, подадена чрез пълномощника му адв. Ив. Д. от ВТАК, срещу Решение № 107/16.01.2025г. по гр.д. № 1487/2025г. на ВТРС, с което е признато по отношение на жалбоподателя, че ищцата Я.

Ч. е собственик на 1/2 ид. част от самостоятелен обект с идентификатор ***, представляващ жилище, с площ от 76, 60 кв.м., находящо се в гр. В.

Търново, ***, ет. 5, ап. 13, както и от самостоятелен обект с идентификатор ***, с адрес гр. В. Търново, ***, представляващ гараж с площ от 24 кв.м. и жалбоподателят е осъден да й предаде владението върху тази 1/2 ид. част от правото на собственост върху тези два имота, като на основание чл. 537 ал. 2 ГПК са отменени изцяло нот.акт за собственост на недвижим имот № 193, том 4, рег. 2981, н.д. № 182/2023г. и нот.акт за собственост №145, том 8, рег. № 8445, н.д. № 706/2023г., а нот.акт за собственост № 3, том 5, рег. № 3122, н.д. № 192/2023г. е отменен само в частта, с която жалбоподателят е признат за собственик за над 1/2 ид. част

С въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В жалбата се изтъква, че първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест по 1 делото, като е указал на жалбоподателя да доказва придобивното си основание – давностно владение, въпреки че разполага с констативен нотариален акт за собственост и съгласно ТР № 11/2012г. на ОСГК, тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право е на оспорващия – ищец, който сам не разполага с титул за собственост. В тази връзка се твърди, че в съответствие с т.

2 от ТР/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК е налице извинителна причина по см. на чл. 266 ал. 3 ГПК за допускане на доказателства за първи път пред въззивния съд. На следващо място се сочи, че районният съд неправилно е анализирал събраните по делото доказателства и е достигнал до грешни изводи, че ищцата и прекият на страните наследодател са имали безпрепятствен достъп до спорните имоти съответно, че те са предоставени на ответника по реда на чл. 243 ЗЗД в изпълнение на заем за послужване. Акцентира се, че в случая жалбоподателят не е ползвал процесните имоти в качеството си на евентуален наследник, а като техен владелец, доколкото владението му е предадено приживе от собственика и той ги ползва повече от 24 години спокойно, явно и непрекъснато. Допълва се, че в тази хипотеза относно намерението за своене на вещта приложение намира установената в чл. 69 ЗС презумпция.

Възразява се, че първоинстанционният съд не е съобразил тези правнорелевантни обстоятелства и не е зачел правното действие на съществуващата в семейството уговорка спорните обекти да останат в собственост на жалбоподателя. Последният изтъква още, че районният съд е направил едностранчив анализ на събраните по делото гласни доказателства, като е кредитирал тези на свидетелите на ищеца и необосновано е игнорирал показанията на неговите свидетели, които са очевидци на постигнатото разделение на наследството приживе. Акцентира се, че ищцата е нарушила тази уговорка с предявяване на настоящата претенция, въпреки че в нейно изпълнение е получила по дарение от свид. Ч., нейна леля, жилището й в гр. В.

Търново. По тези съображения се иска от ВТОС да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК ищцата по делото е подала отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата. В него се възразява да е допуснато твърдяното от жалбоподателя съществено нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд при доклада по делото. Позовавайки се на практика на ВКС, се смята, че жалбоподателят следва да докаже придобивното си основание, удостовереното от нотариуса в констативния нотариален акт и че в случая презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение. Излагат се съображения, че изводите на съда за осъществено от жалбоподателя държане на спорните имоти е правилен и съответен на събраните по делото гласни доказателства. Акцентира се, че от показанията на свидетелите на ищцата се установява, че винаги когато е била в гр.

В. Търново е ползвала спорния апартамент и е имал ключ от него. Изтъква се, че заплащането на местни данъци и такси и на режийни разноски не са действия, които 2 да манифестират несъмнено намерението на жалбоподателя да свои имоти за себе си.

Признава се, че подобни действия, които отричат наследствените права на ищцата, са извършени едва на 13.04.2023г., но се сочи, че оттогава до предявяване на иска не е изтекъл предвидения в чл. 79 ал. 1 ЗС 10 – годишен давностен срок. Оспорва се, че предаването на владението на жалбоподателя приживе от прекия на страните наследодател са неподкрепени от доказателствата по делото негови твърдения. Моли се решението да бъде потвърдено с присъждане на разноски.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост по отношение на главните ревандикационни искове по чл. 108 ЗС. С обжалваното решение районният съд недопустимо по реда на чл. 537 ал. 2 ГПК е отменил изцяло нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 145, том 8, рег. № 8445, дело 706/2023. на нотариус Д. Тютюнджиева.

Искането по чл. 537 ал. 2 ГПК не е самостоятелен иск и представлява законова последица от постановяване на съдебно решение, с което се признават права на трето лице спрямо техния титуляр по констативния нотариален акт. В тази връзка отмЯ.та на последния е до обема на признатите с иска за собственост на права респ. ищецът по делото няма интерес да иска отмЯ. изцяло на констативния нотариален акт, признаващ ответника за изключителен собственик на имота, ако претендира да притежава идеална част от правото на собственост. Следователно искането за отмЯ.та на охранителния акт по реда на чл. 537 ал. 2 ГПК е допустимо до претендирания обем от права. В случая ищцата претендира да е собственик и иска ревандикацията на 1/2 ид. част от процесния гараж, а е отправила искане да бъде отменен изцяло горепосочения титул за собственост, признаващ ответник за изключителен негов притежател. Следователно искането за отмЯ. над претендираните 1/2 ид. част е недопустимо, поради което е следвало да се остави без разглеждане и като се е произнесъл изцяло по него, районният съд е постановил недопустим акт в тази му част. По тези съображения 3 обжалваното решение следва да се обезсили в частта, с която нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 145, том 8, рег. № 8445, дело 706/2023. на нотариус Д. Тютюнджиева е отменен за горницата над 1/2 ид. част и в тази части искането по чл. 537 ал. 2 ГПК да се остави без разглеждане. В този смисъл и решение № 601/18.10.2024г. по гр.д. № 2741/2023г. на II г.о., ВКС.

При проверка правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от оплакванията в жалбата /арг. от чл.269 изр.2 от ГПК/ и в тази връзка същият приема за установено следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове по чл. 108 ЗС за признаване на установено спряно ответника, че ищцата е собственик на 1/2 ид. част от жилище, представляващо самостоятелен обект с идентификатор ***, находящо се в гр. В. Търново, *** ет. 5 ап. 13, ведно с прилежащото избено помещение и от гараж с идентификатор ***, с площ от 24 кв.м., находящ се в гр. В. Търново, ***-А, както и искане по чл. 537 ал. 2 ГПК за отмЯ. на нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 193, том 4, рег. № 2981, дело № 182/2023г., нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 3, том 5, рег. № 3122, дело № 192/2023г. и нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 145, том 8, рег. № 8445, дело 706/2023., трите на нотариус Д. Тютюнджиева. Ищецът е изложил в исковата си молба, че с ответника са наследници на техния баща, починал на 16.10.2022г. и на основание наследствено правоприемство са носители по на 1/2 ид. част от горепосочените обекти, тъй като са били собственост на прекия им наследодател. Изтъква се, че ответникът по реда на обстоятелствена проверка с описаните по – горе нотариален актове е признат на основание давностно владение за изключителен собственик на процесните апартамент и гараж. Ищецът оспорва ответникът да е осъществявал фактическа власт върху тях в посочения от закона период с намерение да ги свои, като подчертава, че когато съсобствеността е възникнало от наследяване презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. Ищецът допълва, че и към момента притежава ключ от жилището и последно е пребивавал в него в началото на 2023г. Смята, че ответникът няма основание за да владее изцяло имотите, поради което иска от съда да й отстъпи притежаваната от нея 1/2 ид. част от тях.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва исковете като неоснователни.

Възразява, че прекият наследодател на страните не е живял в процесното жилище и не е ползвал гаража от 2000 г. и че оттогава те са владени единствено и само от него, със съгласието, знанието и по изричното настояване на същия. Ответникът допълва, че баща му доброволно и целенасочено му е предал приживе владението върху имотите, като е бездействал и не ги е владял повече от 24 години. В тази връзка оспорва 4 владението върху тях да е било част от наследственото му имущество, за да премине към ищцата съобразно правата й в наследството. Изтъква, че в семейството е имало предварителна договорка за разпределяне на притежаваните имоти, като ищцата е следвало да получи жилището на леля им, която е бездетна, която е станало въз основа на договор за дарение, обективиран в нотариален акт от 2023г., а ответникът - да получи процесния апартамент, чието владение му е предадено приживе от баща му, но е следвало да се сдобие с титул за собственост по давност след неговата смърт.

Ответникът смята, че доколкото е установил фактическа власт върху спорните вещи чрез предаването им от собственика, а не по наследство, е упражнявал владение върху тях от момента на получаването й, в който случай не е оборена презумпцията по чл. 69 ЗС. Ответникът изтъква, че владението му е било явно, безпрепятствено и спокойно, за което свидетелстват извършените от него подобрения в жилището като смЯ. на дограма, обзавеждане с нови мебели и ел. уреди за домакинството, както и обстоятелството, че е заплащал дължимите местни данъци и такси от 2013г., всички разходи за управлението и поддържането на етажната собственост, както и тези свързани с ползването на комунални услуги, въпреки че партидите в общината и при доставчика на ел. енергия формално се водели на прекия наследодател. Ответникът допълва, че доколкото се е снабдил с титул за собственост за всеки от процесните обекти, в тежест на ищцата е да докаже несъществуването на признатите от нотариуса права. С тези доводи се моли за отхвърляне на исковете.