Решение № 2310 от 23.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2310 гр. Пловдив, 23.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20225330116267 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от А. Д. Д. против „Кредит Инс” АД и уточняваща молба от 05.12.2022г. се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *** от 20.11.2017г., по силата на който била предоставена заемна сума в размер на 400 лв.

Договорът бил изплатен изцяло от ищцата. Платена била общо сумата от 516 лв. Договорът бил потребителски по чл.9 ЗПК, както и бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК – на основание чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Не бил посочен размер на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план. В нарушение на т.10 не била посочена общо дължимата сума по него. Договорът бил недействителен и на основание чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като не било посочено в погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Тъй като договорът бил недействителен, ищцата дължала единствено заемната сума. Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество за заплащане на сумата от 116 лв., като платени при начална липса на основание по договор за потребителски кредит № *** от 20.11.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Не се оспорва сключването на договор за 1 потребителски кредит № *** от 20.11.2017г., както и превеждането на сумата на кредитополучателя. Договорът бил изготвен на ясен и разбираем език, Общите условия на дружеството били публикувани на страницата на дружеството. Договорът отговарял на изискванията за действителност по чл.22 ЗПК. Дори и да се приемело, че с включване на такса „Гарант“ се надвишава размера по чл.19, ал.4 ЗПК, то нищожни били само клаузите, надвишаващи същия, а не целият договор. Потребителят имал възможността да се откаже от целия договор, ако е считал, че е поставен в заблуждение с тези клаузи или че те го санкционират финансово. Освен това длъжникът бил погасил изцяло задълженията си, което следвало да се приеме като извънсъдебно признание на неизгодния за ответника факт, че процесното правоотношение е породило правното си действие. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит „Екстра“ от 20.11.2017г., сключен между страните по делото, по силата на който е отпуснат кредит в размер на 400 лв.

Представени са Общи условия на „Кредит инс“ ООД, приложими към договорите за предоставяне на потребителски кредит, както и договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014г., сключен между „Кредит инс“ ООД и „Бикнел корп“ ООД, в качеството им съответно на кредитодател и дружество-гарант, по силата на който гарантът се задължава да гарантира вземанията на кредитодателя по отпуснати потребителски кредити.

Със заповед № БНБ-23940 от 21.02.2020г. на Подуправителя на БНБ е заличено „Кредит инс“ ООД, ЕИК 175226410 от регистъра на финансовите институции по чл.3, ал.2 от Закона за кредитните институции и е вписано „Кредит инс“ АД, ЕИК 205997727 в регистъра на финансовите институции по чл.3, ал.2 от Закона за кредитните институции.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на 20.11.2017 г. между ищцата и „Кредит Инс“ АД е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 400 лв., при фиксиран годишен лихвен процент – 36 % и годишен процент на разходите – 49.7 %, с краен срок за издължаване на кредита – 20.02.2018г. Не се спори и че при сключване на договора ищцата е избрала опция за осигуряване на гарант за ползване на кредита от „Кредит Инс“ АД, като се е задължила да заплаща възнаграждение – „такса гарант“ за предоставената от дружеството-гарант гаранция, разсрочена към месечните вноски съгласно погасителния план. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а заемодателят е предоставил кредита и допълнителните услуги в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит и договора за допълнителни услуги имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

2

В исковата молба са изложени съображения за недействителност на сключения договор за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11, ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Клаузата на чл. 4 от договор за потребителски кредит възлага в тежест за кредитополучателя да заплаща за „такса гарант“ разсрочено към всяка от погасителните вноски, като същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по т.нар. от него „такса гарант” към ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал.

4 ЗПК и на практика да капитализира допълнителен приход. Следователно налице е несъответствие в годишния процент на разходите по кредита ( същият е над 49, 70 % ).

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 70 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Освен това „такса гарант“ е с характер на сигурен разход за потребителя и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Доколкото се констатира, че в процесния договор не е посочен действителният годишен процент на разходите по кредита, то следва да се приеме, че договорът за допълнителни 3 услуги е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

По делото не се спори, че ищцата е заплатила в полза на ответното дружество сумата от общо 516 лв., както следва – на 20.12.2017г. сумата от 191 лв., на 19.01.2018г. – 325 лв., или над заемната сума е заплатена сумата от 116 лв., която е недължима. Поради това съдът намира, че предявеният иск за осъждане на ответното дружество да възстанови недължимо платената сума на ищцата е основателен и следва да бъде уважен.

При този изход на делото и предвид направеното от ищцата искане, следва да се присъдят разноски в размер от 50 лв. заплатена държавна такса. По делото ищцата се е представлявала от адв. К. К., която е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Представен е договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. К. К. в размер на 400 лева, което ще й се присъди.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Кредит Инс“ АД, ЕИК 205997727, със седалище и адрес на управление: гр.

София, район „Красно село“, ул. „Цар Борис III“ № 85, със законен представител *** да заплати на А. Д. Д., ЕГН ********** от *** сумата в размер на 116 лв. /сто и шестнадесет лева/, недължимо платена по договор за потребителски кредит „Екстра“ от 20.11.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.11.2022г. до окончателното плащане на вземането.

ОСЪЖДА „Кредит Инс“ АД, ЕИК 205997727, със седалище и адрес на управление: гр.

София, район „Красно село“, ул. „Цар Борис III“ № 85, със законен представител *** да заплати на А. Д. Д., ЕГН ********** от *** сумата в размер на 50 /петдесет лева/ лева направени по делото разноски.

ОСЪЖДА „Кредит Инс“ АД, ЕИК 205997727, със седалище и адрес на управление: гр.

София, район „Красно село“, ул. „Цар Борис III“ № 85, със законен представител *** да заплати на адв.К. К. от ***, на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 400 /четиристотин/ лева адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4