Решение № 1391 от 27.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1391 гр. Пловдив, 27.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330110479 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Л. Х. М. , с ЕГН: ********** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: 131576434, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1 о т ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 30 лева – недължимо платена по клауза за договорна /възнаградителна/ лихва по Договор за паричен заем № * г., както и сумата от 30 лева – недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за паричен заем № * г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на депозиране на исковата молба в съда /17.07.2023 г./ до окончателното им изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № * г., по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума в размер от 1000 лева, при уговорена договорна /възнаградителна/ лихва от 35 % и ГПР – 41,08 %. Общо дължимата сума следвало да бъде платена в периода от * г. на 22 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 87,83 лева. Твърди се, че е начислена и неустойка в размер от 770,22 лева поради това, че в тридневен срок от сключването на договора, ищецът не е учредил обезпечение на паричните си задължения измежду запис на заповед, банкова гаранция и поръчител. Твърди се, че сумите по процесния договор за заем са платени изцяло, но договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Предвид изложените в исковата молба съображения е отправено искане 1 ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумите за възнаградителна лихва и неустойка, които се твърди, че са недължимо платени от потребителя.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с който се оспорват предявените искове. Твърди се, че процесният договор за паричен заем е действителен и отговаря на изискванията на чл. 11 ЗПК. Поддържа се, че на ищеца е предоставена цялата необходима информация, за да вземе решение дали да сключи договора. Изтъква се, че ищецът доброволно е сключил договор, по който се изисква обезпечение. Излагат се съображения, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и че ГПР е изчислен съгласно чл.

19, ал. 2 ЗПК и съответства на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Посочва се, че уговорената и претендирана неустойка е за неизпълнение на допълнително задължение за предоставяне на обезпечение и не следва да се включва в ГПР, предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Твърди се, че неустойката служи за обезщетяване на вредите от неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение и не е част от печалбата на кредитора. Предвид изложеното, моли се предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се сторените разноски.

В съдебно заседание на 01.03.2024г. съдът е допуснал на основание чл.

214, ал. 1 ГПК изменение на предявените искове чрез увеличение на техния размер, като същите се считат предявени за сумата от 158, 90 лева - за връщане на недължимо заплатената договорна лихва по договора и за сумата от 770, 22 лева - за недължимо заплатена неустойка.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № *г., сключен между ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищцата Л. Х. М., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по силата на който на ищцата е предоставена заемна сума в размер на 1000 лева, при фиксиран годишен лихвен процент – 35 % и годишен процент на разходите – 41, 08 %, както и погасителен план към цитирания договор, видно от който заемът е следвало да бъде погасен на 44 седмични погасителни вноски, в периода 03.08.2018г. – 24.05.2019г.

Ответното дружество е представило по делото справка за извършените плащания по договора, според която в периода от 16.08.2018г. до 19.04.2019г. ищецът е погасил главница в размер на 1000 лева, договорна лихва в размер на 158, 90 лева и неустойка в размер на 770, 22 лева. На представената справка се позовава и ищецът. Макар и изходящ от страната частен документ, с тази справка ответникът - издател признава неизгодния за него в хипотеза по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД факт на получаването на сумата, при което съдът следва да кредитира справката и нейното съдържание и да приеме, че е налице имуществено разместване между страните. Така основният въпрос по 2 делото е дали сключеният между страните договор е годно основание за имуществено разместване по смисъла на чл. 55 от ЗЗД.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното, сключеният между страните договор за заем по своята същност представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит в релевантната за периода редакция.

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесните договори за заем, които са недействителни. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

За основателността на предявените искове следва да се установи и че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така 3 изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договорите в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от Договорите. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойки” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение”. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен 4 процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т.

1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на договорите не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повечекакто вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.