Определение № 2372 от 25.09.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2372 гр. Бургас, 25.09.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Вяра Ив. Камбурова Въззивно частно гражданско дело № 20252100501492 по описа за 2025 година Производството е по чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от “Профи кредит България” ЕООД, ЕИК175074752, седалище и адрес на управление в гр. София, бул. “България” №49, бл.53Е, вх.В, чрез юрисконсулт Екатерина Костадинова срещу разпореждане № 9055/31.07.2025 год. по ч.гр.д. № 5569/2025 год. по описа на Бургаския районен съд, в частта, с което е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България” ЕООД срещу И. С. У. ЕГН: ********** и Д. И. У.

ЕГН:********** за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за солидарно присъждане на следните суми, дължими по силата на договор за потребителски кредит № 40021503931 от 24.11.2023 г.: неплатена падежирала главница в размер на 934.54 лева, дължима от вноска № 9 с падежна дата 20.08.2024 г. до вноска № 19 с падежна дата 20.06.2025г.; неплатено падежирало договорно възнаграждение в размер на 410.10 лева, дължимо от вноска № 9 с падежна дата 20.08.2024 г. до вноска № 19 с падежна дата 20.06.2025г.; лихва за забава в размер на 322.49 лева, дължима от 21.12.2023г., дата на изпадане на длъжника в забава, до датата на подаване на заявлението в съда – 24.07.2025 г.; законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 24.07.2025 г., претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Претендира разноски за въззивната инстанция – 15 лв. д. такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В частната жалба се твърди, че обжалваното разпореждане е неправилно. Твърди се, че в производството по чл.410 от ГПК съдът не разполага с правомощия да се произнася по валидността на сделката от която заявителят черпи права, поради което с разпореждането в обжалваната част районният съд е превишил правомощията си, евентуално – не е обосновал вероятната неравноправност на клаузи по сключения договор по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Твърди се, че договорът от който заявителят черпи права отговаря на законовите изисквания, преди сключването му на потребителя е предоставена преддоговорна информация съгласно ЗПК, договореният лихвен процент е в рамките на допустимото, като не е допуснато превишаване на 1

ГПР, а липсата на методика за формирането на ГПК при фиксиран лихвен процент не противоречи на добрите нрави. Сочи се, че уговореното договорно възнаграждение се дължи, тъй като това е възнаграждението на кредитната институция за предоставения кредит, както и лихва за забавено плащане в случай на неплащане на падежа. Изложени са и съображения, че нищожността на отделни договорни клаузи не прави договора изцяло недействителен.

По отношение извода на съда относно недължимостта на договорното възнаграждение, заявява, че в процесния договор уговореният ГПР не надхвърля пет пъти размера на законната лихва и е ясно посочена методиката на изчисляването му. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК е действаща към момента на сключване на процесния договор и обвързва страните. Не е налице нарушение на законови норми, както и на добрите нрави, поради и което клаузата, уговаряща договорно възнаграждение е действителна и същото се дължи от длъжника.Счита, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика за формиране на годишния процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми.

Сочи, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане, като следва да се има предвид нормата на чл.19, ал.4 ЗПК относно размера на ГПР.

По отношение на законната лихва заявява, че по отношение на нея е приложим общия принцип и присъждането на нейния размер е последица от уважаването на главния иск, като нейният размер подлежи на установяване в изпълнителното производство.

По отношение на лихвата за забава посочва, че уговорката не представлява неравнопрвана клауза. Подчертава, че кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане, което според съдебната практика не е анатоцизъм. Също така посочва, че лихвеният процент не е обезщетение за забава, а за ползване на парите за повече време от уговорената дата на плащане и се начислява само върху невърната част от главницата върху вноската.

По изложените съображения моли за отмяна на разпореждането в обжалваните части, като бъде постановено друго, с което да се постанови издаване на заповед за изпълнение по отношение на обжалваните вземания, претендирани със заявлението по чл. 410 от ГПК. Моли за присъждане на разноски в размер на 15 лв. - заплатена държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от страна с правен интерес да обжалва и е допустима.

Образуваното пред БРС производство по ЧГД 5569/25 е по реда на чл.410 от ГПК, инициирано по заявлението на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752 за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против И. С. У. ЕГН: **********, и Д. И. У., ЕГН: **********, за солидарно присъждане на следните суми, дължими по силата на договор за потребителски кредит № 40021503931 от 24.11.2023 г.: неплатена падежирала главница в размер на 934.54 лева, дължима от вноска № 9 с падежна дата 20.08.2024 г. до вноска № 19 с падежна дата 20.06.2025г.; неплатено падежирало договорно възнаграждение в размер на 410.10 лева, дължимо от 2 вноска № 9 с падежна дата 20.08.2024 г. до вноска № 19 с падежна дата 20.06.2025г.; неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ в размер на 375 лева, дължимо от вноска № 9 с падежна дата 20.08.2024г. до вноска № 19 с падежна дата 20.06.2025г.; неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ в размер на 362.08 лева, дължимо от вноска № 9 с падежна дата 20.08.2024г. до вноска № 19 с падежна дата 20.06.2025г.; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лева, начислени на 04.02.2024 г.; Неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, в размер на 500 лева, начислени на 19.11.2024г.; лихва за забава в размер на 322.49 лева, дължима от дата на изпадане на длъжника в забава, до датата на подаване на заявлението в съда – 24.07.2025 г.; законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 24.07.2025 г., до окончателното изплащане на задължението, както и сторените по делото разноски за държавна такса в размер на 58, 68 лева и за юрисконсултско възнаграждение в размер на 180 лева.

С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението изцяло, като се е позовал на установената в резултат от извършената служебно дължима проверка по чл.411 от ГПК нищожност на осн. чл.22, вр. чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК на процесния ДПК, чийто ГПР е неверен и непълен и като такъв приет за непосочен, с оглед което е приложил санкцията на чл.23 от ЗПК – длъжникът да върне на кредитора само чистата стойност на кредита. Като е преценил обаче и извършените до подаването на заявлението погашения по кредита и ги е отнесъл само към главницата, РС я е приел, че направените погашения възлизат на 1544.56 лв. като заплатената сума следва да бъде прихваната от претендираната падежирала главница в размер на 934.54 лв., поради което заплатената сума надвишава чистата стойност на кредита, чието връщане се дължи по недействителния потребителски договор. С тези мотиви е отхвърлил и заявеното за нея вземане, и всички останали претендирани суми.

Въззивният съд намира това разпореждане за правилно.

Към заявлението са приложени договор за потребителски кредит №400215039131, общи условия към договора, погасителен план.

Видно от приложения договор за кредит заявителят е предоставил на солидарните длъжници сумата от 2000 лв., която следва да бъде върната на 24 месечни вноски, всяка от по 122,24 лв., ГПР - 48,87 %, и дължима сума по кредита 2933,50 лв.

В договора е уговорено и възнаграждение за допълнителни услуги като така общото задължение по договора възлиза на 4633,50 лв. с месечна погасителна вноска 193,07 лв с падежна дата 20 ден от месеца.

Вземанията се обосновават с неизпълнение на задължението на длъжника за погасяване на кредита по ДПК съгласно изготвения погасителен план, на падежиралите по него вноски, посочени в заявлението. При кандидатстването си за потребителски кредит, клиентът е поискал да закупи допълнителни незадължителни услуги съгласно посоченото в раздел V от договора, а именно: допълнителна услуга „Фаст“, предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит срещу възнаграждение в размер на 900 лева, както и допълнителна услуга „Флекси“, предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския 3 кредит, срещу възнаграждение в размер на 800 лева. Заплащането на цените на двете услуги е предвидено да стане ведно с погасяването на кредита, на равни месечни вноски,възлизащи на общо 70.83 лева, при което след посочването им в погасителния план е отразено, че месечната вноска се повишава. Съгласно т. 15.1 от представените към процесния договор за потребителски кредит Общи условия(ОУ), всеки кредитополучател, пожелал и закупил допълнителна незадължителна услуга „Фаст“, получава приоритетно разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите без закупена допълнителна услуга „Фаст“ и в рамките на 1 (един) час, считано от постъпването на искането за отпускане на потребителски кредит в системата на кредитора.

Разпоредбата на т. 15.2 от представените към процесния договор за потребителски кредит ОУ предвижда, че всеки кредитополучател, пожелал и закупил допълнителна незадължителна услуга „Флекси“ получава право да променя едностранно погасителния си план при изпълнение на определени специфични изисквания, посочени в чл. 15.2.1, чл. 15.2.2. и чл. 15.2.3 от ОУ. В процесния случай в заявлението се признава, че преди подаването му, длъжникът е направил 8 погасителни вноски, които съгласно приложения погасителен план възлизат на 1544.56 лева.

Правилно районният съд е приел, че досежно договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК. Доколкото, съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са оплакванията в частната жалба, че в заповедното производство съдът не следва да преценява валидността на договора за кредит. В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (вж. в този смисъл Решение от 21.11.2002 г. по дело С-743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С429/05, т. 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност.

Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Следователно задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора.

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. В случая е очевидно, че възнагражденията за двете допълнителни услуги представляват известен сигурен разход, който е трябвало да бъде включен в ГПР по конкретния договор, но не е сторено. Ето защо и тъй като в защита на потребителя чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поставя императивното изискване за посочване на ГПР по кредита и на общата сума, дължима за връщане, изчислени към момента на сключване на договора за 4 кредит, а съгласно чл. 22 от ЗПК непосочването на ГПР е основание за недействителност, следва да се заключи, че процесният ДПК е недействителен именно поради неясен, т.е. липсващ ГПР. Предвид изложеното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.