Решение № 78 от 15.05.2026, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 78 гр. Ямбол, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Г. Пейчева

Членове:

Яна В. Ангелова

Галина Ив. Вълчанова Люцканова при участието на секретаря Ц.Х.Г. в присъствието на прокурора Р. Т. Л. като разгледа докладваното от Галина Ив. Вълчанова Люцканова Въззивно гражданско дело № 20262300500107 по описа за 2026 година

Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на Прокуратурата на РБ чрез В.С. – прокурор при РП Ямбол против решение № 14/14.01.2026 г., постановено по гр.д.

№ 2936/2025 г. по описа на РС Ямбол, като се желае отмяна на обжалваното решение и присъждане на обезщетение съответно на сложността на делото и действителния обем на положения адвокатски труд.

С атакуваното решение съдът ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес гр.София, ул.“Витоша“2, представлявана от И.Ф. главния прокурор Б.С., да заплати на И. Н. Д. , ЕГН ********** , на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ сумата от 1500,00 лв. обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение за престъпление по чл. 311, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК по ДП № 9/2024 год. по описа на ОДМВР – Ямбол, пр. пр. вх. № 3/2024 год. по описа на РП – Ямбол , ведно със законната лихва върху главницата считано от 13.10.2025 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените от ищеца разноски.

Счита се, че определеният размер на обезщетението за причинени имуществени вреди, произтичащи от адвокатски хонорар в наказателното производство, е прекомерен и не съответства на обема на реално положения адвокатски труд. От доказателствата по делото се установява, че е било платено два пъти за едно и също нещо, поради което предявената от ищцата претенция за претърпени имуществени вреди, произтичащи от сключения договор за правна помощ на 29.09.2025 г., не следва да се уважава, поради липсата на причинна връзка между действията на Прокуратурата на Република България и настъпилия вредоносен резултат.

В законоустановения срок ищцата по делото И. Н. Д., сега въззиваема, е депозирала отговор на въззивната жалба и счита същата за неоснователна, а постановеното от районния 1 съд решение като правилно, законосъобразно и обосновано се желае да бъде потвърдено. За да приеме, че заплатеният адвокатски хонорар за защита по ДП№ 9/24 г. не е прекомерен, съдът е съобразил, че делото е с фактическа и правна сложност. Материалите по ДП№ 9/2024 г. са доста обемни, събрани са в четири тома, като има и том със секретни материали.

На защитата е било необходимо доста време, за да бъдат проучени и анализарани доказателствата събрани в тях. Обвинението е било повдигнато при условията на продължавано престъпление, включващо девет деяния, осъществяващи поотделно състава на документните престъпления, извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината. Всяко едно от тези деяние е следвало да бъде анализирано и опровергано. Съдът правилно е обсъдил събраните доказателства, въз основа на което е постановил и своя акт.

За съдебно заседание страните са редовно призовани като се явява представителят на въззивника - прокурор Л. от ОП Ямбол и поддържа въззивната жалба. Въззиваемата страна Д. не се явява, не изпраща представител, а пълномощникът й адв.К. поддържа отговора на въззивната жалба с писмена молба, представена преди заседанието.

След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за установено следното:

Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.

Съгласно процесуалната възможност установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във вр. с чл.235 от ГПК, въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря. В отговор на доводите на въззивника, наведени във въззивната жалба, въззивният съд намира за необходимо да изложи следното:

Пред ЯРС е предявен иск от И. Н. Д. против Прокуратурата на Р България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДВ за сумата от 1500 лв., представляващи претърпени имуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в престъпление, за което е оправдана с постановление за прекратяване на наказателно производство от 02.10.2025 г. по ДП № 9/2024 г. по описа на ОД МВР – Ямбол пр.пр. № 3/2024 г. на ЯРП. Както и в изготвения доклад по делото е прието от съда страните не спорят, че на 26.09.2024 г. ищцата е била привлечена като обвиняема по ДП № 9/2024 г., което е било прекратено на 02.10.2025 г., а към настоящия момент и след постановяване на решението по делото не е спорно, че в хода на това досъдебното производство ищцата е имала разноски за адвокатско възнаграждение на представляващия я адвокат в общ размер 1500 лв., като 1000 лв. е адвокатското възнаграждение заплатено по договор за защита и правно съдействие от 24.09.2024 г. с предмет на договора указване на правна защита и съдействие по ДП № 9/2024 г. и заплатено адвокатско възнаграждение от 500 лв. по друг договор за правна защита и съдействие от 29.09.2025 г. за изготвяне на възражение, което е уточнено от ищцата, че е направено по реда на чл.229 ал.1 от НПК. Спорният въпрос в случая и единствено възражение по въззивната жалба на прокуратурата е това, че този заплатен общ размер от 1500 лв. за адвокатско възнаграждение е прекомерен, тъй като второто действие по написване на възражение по чл.229, ал.1 от НПК се обхваща от първоначално сключения договор за правна защита с основание и предмет „оказване на правна защита и съдействие по ДП № 9/2024 г.“.

2

Въззивният съд намира за неоснователни съображенията на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемата за защитата й по досъдебното производство, което впоследствие е прекратено. Действително съгласно разясненията дадени с ТР № 1/11.12.2018 г. по ТД № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, съдът който разглежда иск по чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ може при възражение на ответника да определи обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатска защита в размер по-нисък от договоР.я. За да бъде уважено това възражение съдът следва да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед тежестта и вида на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата.

Въззивният съд счита, че в настоящия случай независимо, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е по два договора за правна защита в едно и също производство – ДП № 9/2024 г., заплащането на тази защита не касае извършване на едно и също действие по осъществяването на правната защита, както и не счита, че изготвянето на възражение по чл.229 от НПК следва да се приеме като част от действията по цялостната процесуална защита в досъдебното производство. Обичайното възнаграждение за адвокатска работа е определено с НВАР и същото за процесуално представителство, защита и съдействие в досъдебното производство е в размерите по чл.13, ал.1, което в случая, съгласно чл.13, ал.1, т.2 е 1000 лв. за защита по дела, при които за престъплението се предвижда наказание до пет години лишаване от свобода. С втората част на разпоредбата на чл.12 е предвидено, че при извършване на процесуални действия в различни дни – по 250 лв. за всеки ден. Имайки предвид като база за обичайния размер на адвокатското възнаграждение това в посочените разпоредби, както и повдигнатото обвинение в условията на продължавано престъпление по чл.311, ал.1 от НК и проведените процесуално следствени действия по ДП, по което е била защитавана, заплатеното от въззиваемата адвокатско възнаграждение в общ размер 1500 лв. не е прекомерно. Налице е и решението по дело С438/2022 г. на СЕС, с което настоящият съд следва да съобрази задължителното тълкуване на чл.1, § 1 от ДФЕС, но в случая съдът счита, че съобразявайки и с постановките на това решение, определеното и заплатено адвокатско възнаграждение от въззиваемата не е прекомерно по размер. След постановяване на това решение на СЕС Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет е изменена и същата вече не урежда минималния размер, който следва да бъде съобразяван от съдилищата при възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, а с Наредбата се определя размера на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ, който се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. В настоящия случай въззиваемата е била представлявана и защитавана от адвокат в досъдебно производство, като първоначално е сключила договор за защита и съдействие при привличането й като обвиняема, впоследствие е била представлявана от адвоката при предявяване на материалите събрани по досъдебното производство и същият адвокат е извършил още едно процесуално действие, а именно изготвяне на възражение по реда на чл.229, ал.1 от НПК след предявяване на материалите по делото. С оглед така осъществената правна защита по досъдебното производство, въззивният съд намира, че заплатеното адвокатско възнаграждение в размера, в който е било договорено общо от 1500 лв. не е прекомерен.

По тези съображения и след като районният съд е достигнал до същите правни изводи, постановеното от него решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото въззивникът следва да бъде осъден да заплати разноските направени от въззиваемата страна в размер 300 евро за заплатен адвокатски хонорар за представителство във въззивното производство, съгласно представения списък за разноските по чл.80 от ГПК.

3

Съдът намира за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение и пред настоящата инстанция, тъй като същото при материален интерес 1500 лв., съгласно чл.7 ал.2 т.2 от НВАР би следвало да е 230 евро, а уговореното и завишено такова от 300 евро не надвишава значително базовия размер. Поради това възражението на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна не следва да бъде уважавано.

На основание изложеното, ЯОС

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение рег. № 14/14.01.2026 г., постановено по гр.д.№ 2936/2025 г. по описа на РС Ямбол.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на И. Н. Д., ЕГН ********** на основание чл.78 ал.3 вр.чл.81 от ГПК направените пред въззивния съд разноски в размер 300 евро.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4