Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 24 от 05.02.2024, Софийски окръжен съд

Съд
Софийски окръжен съд
Дело
Въззивно гражданско дело 507/2023
Вид
Решение № 24
Подписан
05.02.2024
В сила
02.05.2024
Състав
Ирина Руменова Славчева, Лилия Маркова Руневска, Ивайло Петров Георгиев

Цитирани разпоредби

  • чл. 415, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 10, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 121 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 147 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 147, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 366 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 5 · Закон за защита на потребителите

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. София, 30.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500507 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 4 от 10.02.2021 г. по гр. д. № 288/2019 г. по описа на РС – Пирдоп е признато за установено, че И. И. Д. и В. С. Й. дължат солидарно на „Б.Д.С.К.“ ЕАД следните суми, дължими по договор за кредит за текущо потребление от 13.05.2008 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 941 от 29.09.2017 г. по ч. гр. д. № 779/2017 г. по описа на РС – Пирдоп: сумата от 6047.84 евро, представляваща главница по договора; сумата от 1952.92 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 04.05.2015 г. до 28.09.2017 г; сумата от 395.54 евро, представляваща наказателна лихва за периода от 03.02.2017 г. до 28.09.2017 г.; сумата от 135 евро, представляваща заемни такси, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 29.09.2017 г., до окончателното плащане. С решението ответниците са осъдени да платят на ищеца и разноски – в размер на 483.72 лв. за заповедното производство и в размер на 863 лв. за исковото производство.

Решението е обжалвано от ответниците в първоинстанционното производство с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му и постановяване на друго решение, с което исковете бъдат отхвърлени.

В постъпилия отговор на въззивната жалба от ищеца в

1 първоинстанционното производство жалбата е оспорена, като се иска потвърждаване на решението.

При първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд обжалваното първоинстанционно решение е отменено изцяло с решение № 78 от 25.10.20211 г. по възз. гр. д. № 466/2021 г. по описа на СОС и вместо него е постановено друго решение, с което исковете са отхвърлени.

С решение № 50053 от 18.07.2023 г. по к. т. д. № 614/2022 г. по описа на ВКС решението на СОС е отменено изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания към същия за допускане на съдебно-счетоводна експертиза при новото му разглеждане.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – частично основателна, по следните съображения:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.

Безспорните факти по делото относно сключването и условията на договора за кредит за текущо потребление, допълнителните споразумения към него и Общите условия - неразделна част от договора, както и на договора за поръчителство, а също и усвояването на сумата по кредита от кредитополучателя и развилото се през 2017 г. се заповедно производство - ч. гр. д. № 779/2017 г. по описа на РС – Пирдоп, резултатът от което обуславя допустимостта на исковете, са обсъдени надлежно от първоинстанстанционния съд, както и от въззивния съд при първоначалното разглеждане на делото, съответно не следва да се обсъждат отново и в настоящото решение.

Съгласно дадените в решение № 50053 от 18.07.2023 г. по к. т. д. № 614/2022 г. по описа на ВКС указания /с подробно изложени съображения/, които не само са задължителни за въззивната инстанция, но и изцяло се споделят от настоящия въззивен състав, нищожни са на основание чл. 146, ал.

1 ЗЗП поради тяхната неравноправност клаузите на чл. 7, изр. 1 и чл. 8, изр. 2 от договора за кредит в частта, в която се дава право на кредитора да изменя базовия лихвен процент /БЛП/ и годишния процент на разходите /ГПР/ без длъжникът да има някакъв контрол върху процеса, както и клаузата на чл. 1, изр. 2 от договора за поръчителство, съгласно която промяната на лихвата от кредитора е задължителна за страните, а също и клаузата на чл. 9.3 от Общите условия към договора за кредит, даваща право на кредитора едностранно да променя БЛП и таксите по договора; нищожни са и клаузите в допълнителните споразумения относно размера на лихвените проценти и капитализиране на лихвите към главницата, като нищожността /на основание чл. 26, ал. 4 вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД/ на клаузите в допълнителните споразумения за капитализиране на просрочените лихви, наред с нищожността в посочените части на чл. 7, изр. 1 и чл. 8, изр. 2 от договора за кредит във връзка с чл. 9.3 от Общите условия обуславят недействителност и на установителната част на 2 двете допълнителни споразумения относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта за дължимите суми /тъй като допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД, в каквато насока е и константната практика на ВКС/. Част от тези изводи са направени и при първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд и са преценени от ВКС като правилни /като неправилен е преценен изводът на въззивния съд за нищожност на целия договор за кредит предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, предвиждаща, че нищожността на отделни части на влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, както и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП, според която наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи, предвид също, че и нищожността на допълнителните споразумения не води до нищожност на валидно сключения договор за кредит/.

Съобразно изложеното предмет на преценка в настоящото производство е основателни ли са възраженията на въззивниците за изтекла погасителна давност и за прекратяване на поръчителството по право поради изтекъл срок по чл. 147 ЗЗД, а също и тези, основани на твърдението, че предсрочна изискуемост на кредита не е настъпила, тъй като кредиторът не е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и не е съобщил волята си за това на длъжниците преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, съчетани същевременно с възражения, основани на твърдението за обявена предсрочна изискуемост на кредита в предхождащ 2017 г. момент, както и какъв е размерът на задълженията на въззивниците – ответници в първоинстанционното производство към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение при отчитане нищожността в посочените части на клаузите на чл. 7, изр. 1 и чл. 8, изр. 2 от договора за кредит, чл. 1, изр. 2 от договора за поръчителство, чл. 9.3 от Общите условия към договора за кредит и на допълнителните споразумения /тъй като при връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд същият следва да направи повторна цялостна преценка относно основателността на въззивната жалба от гледна точка на изложените в нея доводи, както и на насрещните такива/.

Относно наведените от въззивниците възражения съдът намира следното:

Неоснователно е възражението, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като от представените по делото доказателства – нотариални покани, находящи се на л. 75 и л. 76 от първоинстанционното дело, се установява, че кредиторът със същите, поучени съответно от кредитополучателя на 30.08.2017 г. и от поръчителя на 04.09.2017 г., е уведомил длъжниците, че поради забава в изпълнението на задълженията по договора за кредит банката обявява кредита за предсрочно изискуем, като от 3 датата на получаване на уведомлението цялата непогасена главница става дължима и върху нея се начислява уговорената възнаградителна лихва и наказателна надбавка. В конкретния случай предсрочната изискуемост е настъпила на 30.08.2017 г., на която дата е връчена на кредитополучателя нотариалната покана, съдържаща волеизявлението на кредитора за упражняването на правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Съгласно ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, т.

18 предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Поради това по-късната дата на осчетоводяване на тази предсрочна изискуемост /доколкото в исковата молба при твърдения, че нотариалната покана е връчена на 30.08.2017 г. на кредитополучателя и на 01.09.2017 г. на поръчителя, се твърди датата 15.09.2017 г. като дата на обявяване на предсрочната изискуемост и с тази дата е осчетоводено настъпването на предсрочната изискуемост, видно от представеното по делото извлечение от счетоводни книги/ е без значение /а следва да се вземе предвид и самото съдържание на нотариалните покани – със същите се уведомяват длъжниците, че банката обявява кредита за предсрочно изискуем от датата на получаване на нотариалната покана/. Следва също така да се отбележи, че по-късната дата /04.09.2017 г., а не 01.09.2017 г., както се твърди от ищеца/ на връчване на нотариалната покана на поръчителя не дава отражение на датата на настъпване на предсрочната изискуемост, тъй като поръчителят отговаря за чуждо задължение, не за свое /както би било в случай на солидарна съзадълженост по смисъла на чл. 121 ЗЗД/, съдържанието на поръчителското задължение е идентично със съдържанието на главното задължение, като главният дълг определя обема на поръчителската отговорност. Съответно с получаване от кредитополучателя на 30.08.2017 г. на нотариалната покана е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, като настъпването й предхожда подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - същото е подадено на 29.09.2017 г., поради което именно е неоснователно горепосоченото възражение на ответниците. Следва да се отбележи в тази връзка и с оглед наведеното възражение, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена в предходен момент следното: Въззивниците не сочат конкретна дата на настъпване на твърдяната предхождаща 2017 г. предсрочна изискуемост, в отговора на въззивната жалба въззиваемият навежда твърдения за неуспешно приключило заповедно производство, проведено през 2016 г., в рамките на което заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по съображения, че не е настъпила предсрочна изискуемост поради ненадлежно уведомяване на длъжниците за волята на кредитора. Представени са по делото частични доказателства за развилото се през 2016 г. заповедно производство – разпореждане на РС – Ботевград от 14.07.2016 г. по ч. гр. д. № 831/2016 г. по 4 описа на същия съд, както и нотариална покана до кредитополучателя от 06.04.2016 г., за която няма данни да е връчена. Представена е също и нотариална покана до кредитополучателя от 13.03.2015 г., за която поради нечетливост на копието на товарителницата не може да се установи дали е връчена, като във връзка с тази нотариална покана не са наведени никакви твърдения от страните. При тези факти не може да се приеме, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила през 2015 г. или 2016 г.

Във връзка с нотариалната покана от 2016 г. е налице надлежен акт на заповедния съд /не се спори, че разпореждането на РС – Ботевград от 14.07.2016 г. по ч. гр. д. № 831/2016 г. не е обжалвано и е влязло в сила/, с който е прието, че предсрочна изискуемост не е настъпила към този момент поради ненадлежно уведомяване на длъжниците за волята на кредитора.