Акт № 818 от 01.03.2013, Окръжен съд - Благоевград

Решение № 244

Номер

244

Година

06.12.2013 г.

Град

Кърджали

Окръжен Съд - Кърджали

На

11.15

Година

2013

В публично заседание в следния състав:

Председател:

Веселина Атанасова Кашикова

Секретар:

Светла Веселинова Радева

Пламен Александров Александров

Кирил Митков Димов

Прокурор: като разгледа докладваното от

Веселина Атанасова Кашикова

Въззивно гражданско дело номер

20135100500327 по описа за

2013 година

С решение № 79/31.07.2013 г., постановено по гр.д. № 612/2013 г., Кърджалийският районен съд признал за установено по отношение на „С.” Е. - Г., че „Д. *” Е. - Г. има парично вземане от „С.” Е. – Г. в размер на 15 029.00 лв. с ДДС, представляващо цената на доставени и незаплатени строителни стоки по фактура № 1474/28.07.2009г. и лихва за забава 4 445.18 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 06.02.2010г. до 17.12.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.02.2013 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед № 169/11.02.2013г. по ч.гр.д. № 218/2013г. по описа на РС-Кърджали. Съдът отхвърлил предявеният установителен иск по чл. 294, ал.1 ТЗ във вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД за разликата от 4 445.18 лв. до пълния му размер от 5 330.53 лв. и за периода 29.07.2009г. до 05.02.2010г. като неоснователен поради погасяването му по давност. С решението съдът присъдил в полза на „С.” Е. – Г. разноски в размер на 58.71 лв., а в полза на „Д. - *” Е. – Г. разноски в размер на 389.49 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „С.” Е. - Г., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва в осъдителната му част като неправилно, постановено в противоречие със закона и необосновано. В жалбата се излагат съображения, че договорът за цесия не бил съобщен съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД, като титуляр на вземането бил цедентът. Исковата молба не можела да се счита за валидно уведомление, както и представената обратна разписка, подписана от лицето Р. В., от която не ставало ясно какъв документ бил връчен. Неправилно съдът приел, че този довод е преклудиран, тъй като същият бил направен своевременно. В тежест на ищеца било да докаже съобщаването на цесията по надлежния ред, а такива доказателства не били представени. В исковата молба ищецът не сочил кога, по какъв начин и при какви обстоятелства извършил доставка на фактурираните стоки. Твърди се, че „С.” Е. – Г. не било получавало твърдяната доставка на строителни материали. Фактурата била постъпила в дружеството и била осчетоводена, въпреки, че по нея не била извършена реална доставка. Фактурата не била подписана от представители на „Д.” ООД – Г. или на „С.” Е. – Г., а се касаело за съставена проформа фактура от компютърна програма. По делото не били представени писмени доказателства – експедиционни бележки, приемо-предавателни протоколи, пътни листове и др., от които да е видно, че била извършена реална доставка. От показанията на свидетелите С. Ш. и Д. И. не се установявало ищецът да е предал на ответното дружество фактурираните стоки в описаните количества и на посочената дата. Свидетелите не сочели каквито и да е факти и обстоятелства, свързани с конкретната доставка. Наличието на издадена фактура и съответните отразявания в счетоводството не били достатъчни да се признае реалност на доставката, а следвало да се установи, че стопанската операция била действително извършена. Касаело се за родово определени вещи, собствеността върху които се прехвърляла с предаването им, а такова предаване не се сочело от ищеца. В заключението на вещото лице било отразено намаление на стоките в склада на въззиваемия, но това не установявало, че същите били предадени на въззивника. Задълженията във връзка с ползването на данъчен кредит сами по себе си не доказвали наличието на реално изпълнение, за което можело да се носи съответната отговорност. По изложените съображения жалбодателят моли въззивния съд да отмени решението на Кърджалийския районен съд в обжалваната му част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. В съдебно заседание въззивникът, представляван от процесуалния си представител, поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на представителя на ответника във въззивното производство.

Въззиваемото дружество „Д. *” Е. – Г., чрез представител по пълномощие оспорва жалбата в представен писмен отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. Излагат се съображения, че възражението за липсата на уведомление за извършената цесия било преклудирано, тъй като същото било направено едва с въззивната жалба. В доклада по делото на първоинстанционния съд било отразено, че между страните няма спор относно извършената продажба на вземане. Ищецът представил доказателства за извършената цесия още в заповедното производство, а ответникът не направил никакви възражения срещу съществуването, валидността и съобщаването на цесията, като признал наличието на тези факти. Ответникът признавал във въззивната жалба, че процесната фактура е постъпила в дружеството и била осчетоводена. От свидетелските показания се изяснявало, че издаването на фактурата ставало едновременно с предаването на материалите, както и че страните били в трайни търговски отношения в продължение на 2-3 години, като обичайно ответникът отивал на място в склада на ищеца, давал заявката си за необходимите стоки и те се товарели. Установено било, че процесната фактура била осчетоводена, като в счетоводството на ответното дружество била отразена като извършен разход за материали. Съобразно установената практика и обичаи в практиката документите, които издавал продавачът били фактури с предвидено заплащане в брой или по банков път. Моли съда да потвърди решението на Кърджалийския районен съд, което намира за валидно, допустимо и правилно. Претендира разноски. В съдебно заседание, въззиваемото дружество, представлявано от процесуалния си представител, оспорва жалбата по изложените в отговора съображения.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от жалбодателя, констатира:

Жалбата е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решението на Кърджалийския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице предпоставки за обявяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Първоинстанционното исково производство е образувано по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на „С.” Е. – Г., че дължи на „Д. - *” Е. – Г. сумата в размер на 15 029.00 лв.- главница по фактура № 1474/28.07.2009г., 5 330.53 лв. – мораторна лихва, считано от 29.07.2009г. до 17.12.2012г., законна лихва върху главницата, считано от считано от 08.02.2013 г. до окончателното й изплащане, и направените разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Искът е подаден в едномесечния преклузивен срок по чл. 415 ГПК след възражение от ответното дружество в срока по чл. 414 ГПК срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 169/11.02.2013г. по ч.гр.д. № 218/2013г. по описа на Кърджалийския районен съд, издадена за сумите, предмет на установяване.

Ответникът „С.” Е. – Г. в отговора си на основание чл.131 от ГПК посочва, че дружеството не е получило доставка на строителни материали по процесната фактура. Фактурата постъпила в ответното дружество и била осчетоводена, но липсвала реална доставка на фактурираните стоки.

Процесната фактура е с № * от 28.07.2009 г. и е издадена от доставчика „Д.” ООД – Г. за доставени на „С.” Е. – Г. стоки /безцветен силикон и полиуретан/ на стойност 15 029.00 лв. с ДДС. Фактурата била включена в дневника по ДДС, както и в справка – декларация за данък върху добавената стойност, подадена от въззиваемото дружество.

Видно от договор за продажба на вземане от 18.12.2012 г., „Д.” ООД – Г. продало на „Д. – *” Е. – Г. вземанията си, произтичащи от изпълнението на доставки на дограма и материали към „С.” Е., в т.ч. и по фактура № */28.07.2009 г. Представено с договора за цесия е уведомление по чл. 99, ал.4 ЗЗД от 18.12.2012г. и обратна разписка, за доставена от ЕКОНТ и получена пратка на 19.12.2012г. от Р. В., с подател „Д.” ООД и получател „С.” Е..

От писменото заключение на вещото лице Г. Д. по назначената съдебно-счетоводна експертиза, както и от разпита на същата от първоинстанционния съд, които и настоящата инстанция приема, се установява, че „С.” Е. е получило от „Д.” ООД фактура № */28.07.2009 г. на стойност 15 029.00 лв. с ДДС за фактурирани строителни материали. Процесната фактура е осчетоводена по надлежния ред при въззивника, като счетоводното записване отразява извършен разход в дружеството за закупуване на материали, в следствие на което е възникнало задължението на „С.” Е. към „Д.” ООД в размер на 15 029.00 лв. По фактурата няма извършено плащане от ответника в полза на ищеца. Счетоводното записване в „Д. – *” Е. отразява изплатена от касата на дружеството уговорена цена на цесията по силата на чл.11 от договор за продажба на вземане, сключен на 18.12.2012 г. между „Д.” ООД в качеството му на цедент и „Д. – *4” Е. в качеството му на цесионер. Прехвърленото и предстоящо вземане по процесната фактура в размер на 15 029.00 лв. е осчетоводено от „Д.-*” Е. като нефинансов приход за бъдещи периоди. От доставчика „Д.” ООД не са съставяни експедиционни бележки, пътни листове или двустранно подписани протоколи за предаване-приемане на стоката. Видно от таблица 1 от констативната част на заключението, отразяваща движението по сметка 304 „стоки”, относно артикулите, включени във фактура № */28.07.2009 г., „Д.” ООД е разполагало с фактурираните стоки. Отчетната стойност на продадените стоки е осчетоводена по дебита на сметка 702 „приходи от продажба на стоки” и по кредита на сметка 304 „стоки” аналитични партиди – по артикули. С това счетоводно записване документално е отразено намалението на стоките в склада вследствие извършената продажба на ответника.

От показанÞята на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели С. Ш. и Д. И. - служители в „Д.” ООД, - се установява, че двете дружества поддържали трайни търговски отношения от 2007 г. до 2010г. През целия този период, по поръчка на ответника, „Д.” ООД му продавал дограма и други строителни материали, включително извършвал и монтаж на место на дограма. За всяка една продажба се издавала фактура още при получаване на стоката от склада. Обичайната практика била, фактурата да се предава на представителя на дружеството-купувач, който на место получавал стоката. За процесната фактура свидетелите нямат конкретен спомен, но сочат, че щом е издадена, стоката, описана в нея, е доставена.

При тези доказателства по делото, предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК се явява основателен и доказан. Установява се по делото, че „Д.” ООД и ответника са поддържали търговски взаимоотношения, вкл. към датата на издаване на процесната фактура – 28.07.2009 година, изразяващи се в покупко-продажба на дограма и всякакви строителни материали, вкл. и монтаж на такава. Процесната фактура е съставена за това, че „Д.” ООД извършил продажба на описаните в същата стоки на обща стойност 15 029.00 лева с ДДС. Тази фактура, съгласно заключението на вещото лице Гергана Добруджалиева, неоспорено от страните и прието като доказателство, била осчетоводена в счетоводствата на двете дружества, като в счетоводството на ответното дружество счетоводното записване отразявало извършен разход за закупуване на строителни материали, предмет на фактурата. Същевременно, дружеството-продавач е разполагало и документално е отразило намалението на тези стоки в резултат на продажбата им на ответника. Наред с това, сделката била включена в дневника за ДДС, както и в справка – декларация за данък върху добавената стойност, подадени от въззиваемото дружество. Свидетелите от друга страна установяват, че с предаването на стоката от склада на дружеството-продавач на купувача, му се връчвала и фактурата, и щом е съставена такава, то и описаната стока е получена. В тази връзка развитият довод във въззивната жалба, че не е налице реална доставка, е неоснователен. Събраните по делото доказателства са еднопосочни и непротиворечиви и от тях може да бъде направен един единствен извод за реалност на осъществената доставка. По делото не са посочени и събрани доказателства, опровергаващи този извод. В подкрепа на същия е още установеното по делото, че счетоводните книги и на двете дружества – продавач и купувач- са водени редовно, поради което съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 от ТЗ записванията в книгите могат да се приемат като доказателства между търговци за установяване на търговски сделки. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника - купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване . В този смисъл е постоянната съдебна практика /Решение № 42/10 на ВКС, II т. о., Решение № 114/26.07.2013г. по т.д. № 255/2012г., І т.о./. Следва да се посочи още, че липсата на експедиционни документи не опровергава извода за реалност на извършената доставка, тъй като в случая останалите събрани по делото доказателства, обсъдени съвкупно, обосновават извода за реалност на доставката по процесната фактура, и с оглед обстоятелството, че стойността й не е платена от ответника, то същата е дължима.