Решение № 3807 от 26.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3807 гр. София, 26.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Наталия П. Лаловска

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Мингова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20231100501948 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 20046756 от 07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 57947 по описа за 2020 г. на СРС, 119 състав, е признато за установено, че претендираното от Н. Г. С., с ЕГН ********** вземане за следните суми:

5 000, 00 лева обезщетение за неимуществени вреди; обезщетение за забава върху посочената сума за времето от настъпването на вредата на 31.01.2017 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 29.06.2019 г. по ч. гр. дело № 6993 по описа на Софийския районен съд за 2019 година против Столична община, съществува. Решението е постановено при участието на „АСА Б.” ЕООД, с ЕИК **** като трето лице помагач на ответника – Столична община.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Столична община. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд е определил обезщетение, което не кореспондира с размера на настъпилото нематериално увреждане, а го надвишава значително. В тази връзка излага, че състоянието на пострадалия било стабилно и нямало риск за живота му, повлиял се добре от лечението, което не било съпътствано от усложнения, този тип вреда не пречела на воденето на активен начин на живот, като нямала за последица продължителна имобилизация, а увреждането нямало траен характер и последици към настоящия момент. На следващо място 1 поддържа, че първоинстанционният съд не е взел под внимание изложените от ответника възражения относно съпричиняване от страна на пострадалия, който не бил проявил минимално необходимото внимание, което следвало да проявява всеки човек при придвижване върху заледена и заснежена повърхност. Излага, че по сходни дела се присъждал по-нисък размер на обезщетението, като се позовава на решения на районни съдилища. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен или да бъде присъдено обезщетение в справедлив размер. Претендира разноски.

Въззиваемата страна по жалбата на ответника – Н. Г. С., с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Претендира разноски.

Третото лице помагач на страна на ответника – „У.С. Б.” (с предишно наименование „АСА Б.”) ЕООД, с ЕИК **** не взема становище.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Н. Г. С. срещу Столична община, с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК 2 искове с правна квалификация чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване на установено, че в полза на ищеца съществува вземане от ответника в размер 5000 лв., ведно със законната лихва от настъпването на увреждането на 31.01.2017 г. до окончателното плащане, представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди (болки и страдания) от увреждания, настъпили на 31.01.2017 г. от падане на непочистен от заледяване и заснежаване тротоар, прилежащ на ул. „Макгахан” в гр. София, ж.к. „Хаджи Димитър” между улиците „Найден Г.” и „Уошбърн” вследствие неизпълнение от страна на ответника на законовото задължение за почистване и поддръжка на тротоарната площ.

При този иск в тежест на ищеца е да установи деликтна отговорност на ответника по отношение на ищеца по смисъла на чл. 49 вр. с чл. 45 и сл. от ЗЗД вр. чл. 31 от Закон за Пътищата (ЗП) вр. с § 1, т. 1 и т. 2 от ДР на Закона за пътищата - неизпълнение на задължението на ответника по закон да поддържа пътища, в следствие на който деликт са настъпили вреди и размер на неимуществени вреди, за които предпоставки ищецът следва да проведе главно и пълно доказване. Разпоредбата на чл. 49 ЗЗД урежда отговорност за чуждо поведение, която отговорност е обективна и безвиновна. Ангажирането на отговорността по чл. 49 ЗЗД изисква консумирането на деликт по чл. 45 ЗЗД. При отговорността по чл. 49 ЗЗД следва да се установи, че е възложена работа от отговорното за изпълнението на тази работа лице, като вредите следва да са претърпени при или по повод изпълнението на възложената работа. Възлагането на работата представлява отделяне на собствена работа и изпълнението чрез друго лице. Изпълнението може да се осъществи както чрез правни, така и чрез фактически действия. Вредите следва да са причинени при или по повод на изпълнение на възложената работа, включително и от бездействие за изпълнение на възложената работа.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД ще може да се ангажира и тогава, когато причинителят на увреждането не е изпълнил задължителни указания или правила за извършване на възложената работа. Възложителят може да се освободи от отговорност само и единствено ако докаже, че вредите не са причинени при или по повод на изпълнение на възложена работа или ако не са причинени виновно. Отговорността по чл. 49 ЗЗД обхваща всички преки и непосредствени вреди (имуществени и неимуществени), които са последица от увреждането.

Съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините. Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗП „път” е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания. Съгласно § 1, т. 2 ДР на ЗП „земно платно” е част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното (платната) за движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и направляващите острови; зелените площи; крайпътните отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите и другите конструктивни елементи на пътя. Съгласно § 1, т. 14 ДР на ЗП поддържането на тротоарите, като част от пътищата, е дейност по осигуряване на необходимите условия за 3 непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване на тротоарите, като част от пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на тротоарите, като част от пътищата, водене на техническата отчетност на пътищата. Тротоар по смисъла на § 6, т. 6 от ДР на Закона за движение по пътищата представлява изградена, оградена или очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци.

В конкретния случай по делото не се спори, че ул. „Макгахан” в гр.

София е общинска улица, към която принадлежи процесният тротоар. При така установеното съдът приема, че на основание на чл. 31 ЗП Столична община отговаря за управлението и поддръжката в състояние, което е безопасно за гражданите, включително и за тротоарите. Разпоредбите на чл.

31 ЗП и на чл. 28 от Наредба за управление на общинските пътища на територията на СО регламентират задължението на общините за изграждането, ремонта и поддържането на общинските пътища, което поддържане включва полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности. Организирането на дейностите по поддържане на общинските пътища, част от които са и тротоарите на улица „Макгахан” е задължение на СО и тя дължи необходимите действия за поддръжката . По делото СО не е ангажирала доказателства, че територията на която е станал инцидента е определена по съответния ред като прилежаща към сграда, поради което не може да се приеме, че отговорност за причинените на ищеца вреди следва да носят собствениците или ползвателите на сградата, в близост до която е настъпило увреждането.

В конкретния случай по делото са установени онези предпоставки, които обуславят наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника – неизпълнение на задължението на СО по закон да поддържа тротоара на ул. „Макгахан” в гр. София като част от общинските пътищата, като е оставила същия непочистен от заледяване, необезопасен, в следствие на който деликт на 31.01.2017 г. ищецът се е подхлъзнал и е претърпял телесни увреждания – травматични увреждания: счупване на 4 дланна кост и лезия/прекъсване на екстензорното сухожилие за 4 пръст, лява ръка. Тези обстоятелства се установяват от приети по делото писмени доказателства – лист за преглед на пациент № 4568 от 31.01.2017 г. от спешно отделение, епикриза от 11.02.2017 г., епикриза от 17.03.2017 г., заключение на съдебномедицинската експертиза, гласни доказателства, които съдът кредитира по реда на чл. 172 ГПК като резултат от личните впечатления на свидетеля, последователни, логични и съответстващи на останалия събран по делото доказателствен материал. От заключението на СМЕ се установява, че описаното в исковата молба нараняване и установено от приложените писмени доказателства, е възможно да се получи по претендирания от ищеца начин.

На етапа на въззивното производство, съобразно доводите във въззивната жалба, спорни са единствено въпросите за справедливия размер на 4 претендираното обезщетение за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване от страна на пострадалия.

По размера на обезщетението за неимуществени вреди:

Съгласно разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, които съдът приема за приложими в случая за размера на обезщетението, на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение. Съгласно разпоредбата на чл. 45 вр. с чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В случаите на увреждане пострадалият понася страдания, които пораждат за него правото да търси обезщетение за неимуществени вреди. Обезщетението следва да репарира претърпените болки, страдания, накърнените личните права и интереси, към момента на възникването на правото, но и съобразявайки новонастъпили обстоятелства следва да се прецени обществено-икономическата конюнктура към увреждането, за да съответства това обезщетение на социалната справедливост, за да може размерът на обезщетението да е еквивалент на претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира. Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда не за абстрактни, а за конкретно претърпени физически и психически болки и страдания, неудобства и всякакви други негативи, които са пряка и непосредствена последица от увреждането (В този смисъл Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС; Решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., ІІ-ро Т. О.; Решение 0917/1999 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение 0213/18.04.2000 г. по гр. д. № 1265/99 г. на ВКС; Решение № 764/10.12.1999 г. по н. д. № 695/1999 г. ІІ НО).