Решение № 2837 от 20.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2837 гр. Пловдив, 20.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330100992 по описа за 2023 година

Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от Д. Р. Р. против „Профи Кредит България“ ЕООД се твърди, че между страните, в качеството им на заемател и заемодател бил подписан договор за потребителски кредит № *** на 18.02.2021г., по силата на който бил предоставен кредит в размер на 1300 лв., със срок на кредита от 18 месеца. Била уговорена годишна възнаградителна лихва от 41 %, а ГПР бил 48.54 %. Дължимата сума по кредита била 1722.98 лв., с размер на вноската – 95.74 лв. Било постигнато съгласие ищцата да заплати на разсрочено плащане към всяка една от погасителните вноски парични средства за две услуги – „Фаст“ и „Флекси“, съответно в размер от 390 лв. и 780 лв. Така от 1300 лв. общото задължение възлизало вече на 2892.98 лв., при вноска от 160.74 лв. Ищцата погасила всички описани вземания.

Договорът бил недействителен, като в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Клаузата за възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието с добрите нрави, поради което не било изпълнено изискването за посочване на размер на лихвата по договора и начин на нейното прилагане, респ. договорът бил недействителен. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран, както и общо дължимата сума по него. Възнаграждението за двете услуги не било включено в ГПР, тоест размерът му бил неправилно изчислен и не било спазено изискването на цитирания законов текст. Клаузата за възнаграждение за двете услуги противоречала на материалния закон и на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК. Възнаграждението не се дължало на основание чл.10а ЗПК.

1

Касаело се за услуги по усвояване и управление на кредита. Не се дължало възнаграждение и по чл.10, ал.4 ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно описание на вид, размер, действие, за което е начислено възнаграждението. С начисляването му се надвишавал размерът по чл.19, ал.4 ЗПК. Поради това се сочи, че клаузите за допълнителни услуги са нищожни поради цялостната недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие с добрите нрави, поради което е направено искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата 50 лв. по клаузата за възнаградителна лихва и 50 лв. по клаузите „Фаст“ и „Флекси“, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата на подаване на исковата молба до изплащането им. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Процесният договор за кредит отговарял на изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, в съответствие с чл.11, ал.1, т.7 ЗПК била посочена дължимата сума по кредита – 1722.98 лв., както и размерът на всяка от закупените от ищцата допълнителни услуги. Към договора бил приложен погасителен план, в който ясно и четливо бил посочен размер на всяка погасителна вноска. В договора бил уговорен фиксиран лихвен процент, поради което достатъчно било неговото посочване, което било сторено. Бил фиксиран ГПР от 48.54 %, а взетите предвид допускания били отразени в разпоредбата на чл.5.2. от Общите условия. Съдържа се позоваване на чл.9 ЗЗД относно свободата на договаряне. Освен това ответното дружество било небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 ЗКИ, като известно било, че лихвите при тези институции са по-високи от тези при банките, тъй като тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни средства. Меродавна поради това била пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва. Спазено било изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Освен това изборът за закупуване на допълнителни услуги бил изцяло на клиента, като това не било задължително условие за сключване на договора. Ищцата била много добре запозната с възможностите, които предоставяли допълнителните услуги. Не била налице хипотезата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.

С определение от открито съдебно заседание на 31.05.2023г. е допуснато изменение в размера на предявените осъдителни искове по клаузата за възнаградителна лихва и по клаузата за възнаграждение за допълнителни услуги от 50 лв. съответно на сумите от 119 лв. и 975 лв.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл.

235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На 18.02.2021г. между ответното дружество в качеството на кредитор и ищцата в качеството на кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт при следните параметри: сума на кредита – 1300 лв.; срок на кредита 18 месеца, размер на вноска по кредита – 95.74 лв., ГПР – 48.54 % и ГЛП – 41 %, лихвен процент на ден 0,11 и обща дължима сума по кредита от 1722.98 лв. Параметрите по избрания и 2 закупен пакет допълнителни услуги са следните: 390 лв.- възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и 780 лв. възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“. Общото задължение по договора е 2892.98 лв. Съгласно подписаните общи условия по договора за кредит – чл.12.2 кредиторът може да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление, когато същият просрочи две или повече последователни месечни вноски в пълен размер. Съгласно чл. 12.3 при обявяване на предсрочна изискуемост клиентът дължи остатъчната непогасена главница, остатъчното непогасено възнаграждение при закупена допълнителна услуга, падежиралата договорна лихва съгласно погасителен план, начислените лихви и таксите по чл.17.4. Приет е по делото подписан от клиента погасителен план, в който са отразени дата на плащане на вноската, като са индивидуализирани вноските, както следва: размер на главница, размер на лихва, размер на вноска по кредита, размер на вноска по закупен пакет от допълнителни услуги и общ размер на месечната вноска. Падежът на последната погасителна вноска е 05.08.2022г.

Ищцата има качеството на потребител и съответно спрямо договора са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. В противен случай договорът за потребителски кредит е недействителен, като недействителността има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за закупуване на допълнителен пакет услуга.

Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него "допълнителен пакет услуги" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Самият кредитор изначално разсрочва вземането за "заплащане на допълнителен пакет услуги.". Поради това съдът намира, че вземането за допълнителен пакет услуги, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал.

1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които 3 са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Както се посочи, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за допълнителен пакет услуги. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включено дължимото възнаграждение за закупен пакет услуги. Дори напротив – при прибавянето на сумата по същия се получава съвсем различна стойност на общия разход по кредита. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Несъответното в случая е, че заемната сума по договора за кредит възлиза на 1300 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателят е над два пъти по-голяма – 2 892.98 лева. Поради това съдът намира, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От представеното от ответното дружество извлечение по сметка към договора е видно, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищцата е заплатила на ответника освен главница така също лихва в размер от 375.73 лв., както и вноски по пакет допълнителни услуги в размер на 975 лв. По изложените съображения тези плащания са извършени по недействителен договор за потребителски кредит, поради което и подлежат на връщане, като недължимо платени при 4 начална липса на основание. Поисканото и допуснато изменение в размера на предявения осъдителен иск по клаузата за възнаградителна лихва е за размер от 119 лв., поради което и искът ще се уважи в посочения размер.