Решение № 6304 от 20.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6304 гр. София, 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100504878 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20069692 от 01.12.2022 г., постановено по гр. д. № 53136/2020 г. по описа на СРС, 85-ти състав, частично са уважени предявените от Н. К. Н. срещу М. С. Т. осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за следните суми, с които ответницата се е обогатила без основание за сметка на ищцата: 11 120 лв. — обезщетение за лишаване от ползване на първи етаж от жилищна сграда — източен близнак, находяща се в гр. София, ул. „*******, за периода от 11.11.2015 г. до 01.06.2018 г„ ведно със законната лихва от 30.10.2020 г. до окончателното плащане; 801,69 лв. — задължения за първи етаж от жилищна сграда - източен близнак, находяща се в гр. София, ул. „*******, които Н. К. Н. е осъдена да плати на „ЧЕЗ Електро България“ АД по в. гр. д. № 3668/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен състав, ведно със законната лихва от 30.10.2020 г. до окончателното плащане на сумата, като исковете са отхвърлени, както следва: искът за обезщетение за лишаване от ползване – за разликата над 11 120 лв. до пълния предявен размер от 12 400 лв.; искът за задължения за имота – за разликата над 801,69 лв. до пълния предявен размер от 1173,16 лв.

Със същото решение е частично уважен предявеният от М. С. Т. срещу Н. К. Н. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 8458 лв., представляваща част от обезщетение в общ размер на 24 500 лв., за лишаване от ползване на втори етаж от жилищна сграда – източен близнак, находяща се в гр. София, ул. „*******, за периода от 01.03.2016 г. до 14.09.2017 г., като искът е отхвърлен за разликата над 8458 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв. и за периода от 11.11.2015 г. до 29.02.2016 г.

1

Със същото решение М. С. Т. е осъдена да заплати на адв. Р. Р., на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1024,04 лв. - възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на Н. К. Н. по предявените от нея срещу М. С. Т. искове, на основание чл. 38. ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – сумата от 431,20 лв. - възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на Н. К. Н. по предявения срещу нея от М. С. Т. насрещен иск и също така, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати на СРС сумата от 570,40 лв. — такси и разноски по предявените срещу нея от Н. Н. искове.

Със същото решение Н. К. Н. е осъдена да заплати на М. С. Т., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 616 лв. —разноски по предявения насрещен иск и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 258 лв. — разноски по предявените от Н. К. Н. срещу М. С. Т. искове.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която частично е отхвърлен предявеният от ищцата осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 11 120 лв. до пълния предявен размер от 12 400 лв. и в частта, с която е уважен частично предявения от ответницата насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е подадена въззивна жалба от Н. К. Н., чрез пълномощника си – адв. Р. Р., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че предявеният от нея иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е доказан по основание и размер. Твърди, че ответницата я е лишила неоснователно от правото да ползва първия етаж на процесната къща, за който първи етаж има учредено вещно право на ползване. Сочи, че от приетото и изслушано заключение на вещото лице по съдебно-оценителната експертиза, според което справедливото пазарно обезщетение за лишаване от правото на ползване на процесния първи етаж за посочения в исковата молба период е в размер на 12 667,35 лв. Счита, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че към датата на покупко-продажбата на къщата, първият етаж е бил обзаведен и в състояние, позволяващо неговото ползване. Счита също така, че има право да получи обезщетение, определено според средната пазарна цена за имот в добро състояние с обзавеждане. Твърди, че всички доказателства по делото сочат, че ответницата се е нанесла веднага след покупкопродажбата на първия етаж, т.е. състоянието на имота е позволявало да се живее в имота и без да се извършва ремонт.

По отношение на предявения от ответника насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, във въззивната жалба са изложени и оплаквания за недопустимост на решението в частта, с която е същият е частично уважен. Твърди, че искът е недопустим на две отделни, самостоятелни едно от друго основания, а именно, на първо място, поради обстоятелството, че ищецата по насрещния иск е била лишена от право да ползва имота в резултат на неизпълнение на договорно задължение на продавача Е. Н. – предаване на владението върху втория етаж, съгласно процесния нотариален акт от 2015 г., раздел III и поради това за нея е възникнало право да предяви иск за реално изпълнение срещу продавача, който възпрепятства възможността да бъде предявен субсидиарен иск по чл. 59 ЗЗД. Поддържа, на следващо място, че насрещният иск е недопустим, тъй като спорът относно обезщетението 2 за ползване на втория етаж, вече е бил разглеждан от съда и с влязло в сила решение е бил оставен без уважение, като в това производство ищцата по насрещния иск е била конституирана като трето лице-помагач, поради което решението поражда сила на присъдено нещо и по отношение на нея и възпрепятства възможността от повторна предявяване на иска. Счита, че насрещният иск не е доказан по основание, поради обстоятелството, че пред СРС не е било установено, че е живяла на втория етаж в периода от 01.03.2016 г. до 14.09.2017 г. Счита, че ищецът по насрещния иск не може да черпи изгодни за себе си права от собственото си неправомерно поведение и да претендира обезщетение, след като е лишила ответницата по насрещния иск от възможността да ползва първия етаж и поради това се е наложило последната да ползва втория етаж от къщата до момента на изгонването през декември 2015 г. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно и тенденциозно е кредитирал само част от показанията на разпитаните по делото свидетели Т.Х. и Е. Н., като е дал превес на показанията на други свидетели, които не са били преки свидетели на събитията през 2015 г. до 2017 г. Изтъква, че съдът не е отчел противоречията в показанията на свидетелката Е.Ц., доколкото последната е твърдяла, че е гостувала на М. Т. все на първия етаж дори и през 2018 г., т.е. след въвода на втория етаж, извършен през 2017 г. Твърди, че обстоятелството, че е имало вещи на втория етаж на процесната къща не е равнозначно на ползване на имота от ответника по насрещния иск. Счита, че ако се приеме, че ищцата по насрещния иск има право да претендира обезщетение по чл. 59 ЗЗД, то размерът на обезщетението следва да се определи по размер като за необзаведено жилище, тъй като движимите вещи не са собственост на ищцата по насрещния иск. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да уважи изцяло предявения иск, респективно да обезсили решението в частта относно предявения насрещен иск.

Претендира разноски.

Въззиваемата М. С. Т., чрез пълномощника си – адв. Н. Н., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подала в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с която оспорва изцяло същата по подробно изложените доводи. Моли съда да остави без уважение жалбата, като претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е подадената насрещна въззивна жалба от М. С. Т., чрез пълномощника си – адв. Н. Н., с надлежно учредена представителна власт по делото, срещу първоинстанционното решение, в частта, с която частично са уважени главните искове с правно основание чл. 59 ЗЗД, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от 8458 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв. и за периода от 11.11.2015 г. до 29.02.2016 г. Във въззивната жалба са изложени оплаквания неправилност на решението поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че е неправилен изводът на съда, че в случая искът на ищцата следва да се квалифицира като претенция, произтичаща от извъндоговорна отговорност, тъй като ищцата по главния иск се позовава на договорна отговорност на ответницата – незачетено от собственика, учредено с договор от праводателя на ответницата право на ползване. Счита, 3 дадената от съда правна квалификация на предявения насрещен иск по чл. 59 ЗЗД е неправилна. Твърди, че с оглед договорния характер на вземането за реално изпълнение и обезщетение спрямо собственика, то приложение намират и възраженията по чл. 83 ЗЗД и чл. 95 ЗЗД. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд не е взел становище в мотивите си относно нищожността, респективно валидността на учреденото право на ползване на ищцата по главния иск. Твърди, че по отношение претенцията на Н. Н. за вземания за платена електроенергия, първоинстанционното решение противоречи на чл. 146 ГПК, тъй като едва с решението, а не в доклада, се сочи, че възражението за лошо воден процес, съответно – за липсата на привличането по делото с ЧЕЗ, било бланкетно и без доказателства. Изтъква, че е изпълнила в първия възможен момент задължението за електроенергия, като се установява по делото, че поведението на ищцата е било противоправно и създаващо непреодолими пречки да се плаща своевременно електроенергия. Счита също така, че първоинстанционният съд не е отчел, че не просто имотът е необзаведен в процесния период, а че етаж първи е напълно непригоден за живеене и е справедлива редукция на претенцията на ищцата с поне още 20%. По отношение на предявения насрещен иск, счита, че искът следва да се уважи за целия претендиран период на обезщетяване. Сочи, че стойността на етаж втори по-висока от стойността на етаж първи.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, включително в частта, с която е извършено прихващане и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата Н. К. Н., чрез пълномощника си – адв. Р. Р., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подала в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с която оспорва изцяло същата по подробно изложените доводи. Моли съда да остави без уважение жалбата, като претендира разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, като с оглед оплакванията за недопустимост на решението следва да се отбележи следното:

По отношение на релевираното във насрещната въззивна жалба на М. С. Т. оплакване за неправилно определена от съда правна квалификация, съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба.

Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска, а петитумът на исковата молба (изложеното в нея искане към съда) указва вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Правната квалификация се определя от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на искането, като за първи път тя се посочва в доклада по делото – арг. чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът изхожда от изложените в 4 обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, без да е обвързан от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията - /В този смисъл задължителната за първоинстанционните и въззивни съдилища практика формирана по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О., Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О., Решение № 50/17.02.2011 г., по гр.д. № 762/2010 г., на III г.о./. Следователно основанието на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича и които ищецът е длъжен да посочи по силата на разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК.

Разпечатката съдържа 26 от 100 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/82af4cbe-7de5-4658-9d16-7112b4f1c68c