Определение № 2390 от 11.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2390 гр. София, 11.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20258002102786 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. №3091/14.03.2025г., подадена от Г. Т. Т., М. П. П., И. П. П., Т. Т. Т. и Г. Т. Т., чрез процесуалния представител адвокат Р. К. от АК-Р., срещу решение №70 от 14.02.2025г. по в.гр.д.№979/2024г. на Русенския окръжен съд, ІV граждански състав в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от Д. Д. Д. насрещни искове като Г. Т. Т. е осъдена да заплати на Д.

Д. Д. сумата от 3927.92 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане; М. П. П. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата от 785.58 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане; И. П. П. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата от 785.58 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане; Т. Т. Т. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата от 785.58 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане; Г. Т. Т. е осъден да заплати на Д. Д. Д. сумата от 785.58 лв. за направени необходими и полезни разноски в сграда с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск (11.12.2023г.) до окончателното изплащане.

1

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост и нарушения на материалния закон, поради което се иска също ода бъде отменено и вместо това предявените насрещни искове бъдат отхвърлени.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички искания и възражения на страните, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на делото, както и да изложи мотиви защо едни приема, а други не.

По така поставения въпрос касаторите поддържат, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №7 от 08.02.2012г. по гр.д.

№510/2011г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №92 от 06.11.2019г. по т.д.№2100/2018г. на І т.о. на ВКС и решение №149от 03.07.2012г. по гр.д.№1084/2011г. на ІІІ г.о. на ВКС като не е обсъдил наведените от тях доводи, че Д. Д. и Т. Д. никога не са били владелци на имота, а обикновени държатели, тъй като са били допуснати да живеят в имота от Г. Т., майка на Т.

Д., и че нито едно от описаните в исковата молба действия не е от характер да „обърне“ държането на имота във владение, след като не е доведено до знанието на собствениците.

2.За приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС в хипотеза, при която фактическата власт е придобита на правно основание (сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД) и липса на уведомяване на собственика на промяната на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение.

По така поставения въпрос касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №12 от 19.02.2014г. по гр.д.

№1840/2013г. на І г.о. на ВКС; решение №29 от 09.08.2009г. по гр.д.№859/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №196 от 18.03.2019г. по гр.д.№137/2018г. на І г.о. на ВКС; решение №270 от 20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС.

3.За значението на вписването на констативен нотариален акт по давност в Агенция по вписванията като действие за довеждане на намерението да се свои имотът до знанието на предишните собственици.

Касаторите поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №705 от 29.10.2010г. по гр.д.

№1744/2009г. на І г.о. на ВКС.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. Д. Д., чрез процесуалния представител адвокат Т. В., изразява своето становище досежно наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.

283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

2

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Г. Т. Т., М. П. П., И. П. П., Т. Т. Т. и Г. Т. Т. са предявили срещу Д. Д. Д. и Т. И. Д. иск за признаване за установено, е петимата ищци са съсобственици на недвижим имот, представляващ едноетажна жилищна сграда, находяща се на [улица] кв. ДЗС на [населено място], представляваща сграда с идентификатор [№]1 с адрес: [населено място], [улица], при права от 12/18 ид.части за Г. Т., 3/18 общо за М. П. и И. П. и 3/18 ид.части общо за Т. Т. и Г. Т., както и за предаване на владението върху съответните идеални части.

В срока за отговор Д. Д. Д. е оспорил така предявения иск като е предявил и насрещни искове за заплащане на направените подобрения и необходими разноски.

В срока за отговор по насрещните искове ответниците по тях са оспорили изцяло основателността с твърдения, че Д. Д. Д. и бившата му съпруга Т. Д. са ползвали имота със знанието и съгласието на собствениците, т.е. са имали качеството „държатели“.

С решение №1002, постановено от първоинстанционния съд на 10.07.2024г., е признато за установено по отношение на Д. Д. Д. и Т. И. С., че Г. Т. Т. притежава 15/36 ид.части от имота, М. П. П. и И. П. П. притежават общо 6/36 ид.части от имота, а Т. Т. Т. и Г. Т. Т. притежават общо 6/36 ид.части от имота. Предявеният от Г. Т. Т. иск е отхвърлен в установителната му част за разликата над 15/36 ид.части до пълния предявен размер от 27/36 ид.части.

Съставеният на 09.12.2011г. нотариален акт върху недвижим имот, придобит по давност, е отменен в частта над 11/16 ид.части до размер на 27/36 ид.части. Предявеният по реда на чл.

108 ЗС иск е отхвърлен изцяло в осъдителната му част. Изцяло са отхвърлени и предявените от Д. Д. Д. насрещни осъдителни искове.

Така постановеното решение е обжалвано пред въззивния съд само от Д. Д. Д. в частта, с която са отхвърлени предявените от него насрещни искове с доводите, че след като никога не е бил съсобственик с ответниците по насрещните искове, то не е било необходимо да демонстрира намерението си за своене спрямо тях. Поддържа, че се касае за завладяване на чужд имот, в който случай не е необходимо собственикът да бъде уведомяван за намерението за своене на имота му, а единствено владението да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно, като при предявена претенция за заплащане на подобренията не е необходимо правото на собственост да е било придобито по давност от владелеца.

Ответниците по предявените насрещни искове са поддържали пред въззивния съд, че Д. Д. и Т. С. са имали качеството „държатели“ и са упражнявали фактическата власт върху имота въз основа на заем за послужване (били са допуснати да ползват имота от Г. Т.) със знанието и съгласието на останалите съсобственици и промяна в намерението, с което е била упражнявана фактическата власт, спрямо тях не е било демонстрирано.

При така очертания спорен предмет от фактическа страна въззивният съд е приел следното:

На 09.12.2011г. е съставен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност №109, том ІІІ, рег.№9096, н.д.№362/2011г., с който въз основа на постановление за обстоятелствена проверка Т. И. Д., дъщеря на Г. Т. Т., е призната за собственик на имота по време на брака си с Д. Д. Д., като бракът е сключен на 12.05.2004г. и прекратен с развод по взаимно съгласие с решение №1756 от 11.12.2023г. по гр.д.№5403/2023г. на Русенския 3 районен съд, влязло в сила на 11.12.2023г. С решение №1304 от 03.07.2023г. по гр.д.

№2882/2022г. е признато за установено по отношение на Г. Т. Т., че Т. И. Д. и Д. Д. Д. не са собственици на 11/16 ид.части от недвижимия имот, представляващ едноетажна жилищна сграда, находяща се на [улица] [населено място].

Посочено е, че основният мотив на първоинстанционния съд по настоящето дело при отхвърлянето на предявените насрещни искове е признаване силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№2882/2022г., от което е бил направен извод, че Т.

И. Д. и Д. Д. Д. не са били владелци на имота, като е прието, че решението по гр.д.

№2882/2022г. се ползва по въпроса за отреченото владение не само по отношение на Г. Т. Т., но и по отношение на останалите съсобственици. Този мотив е приет от въззивния съд за неправилен.

Изложени са съображения, че предмет на доказване в производството по гр.д.№2882/2022г. е било обстоятелството дали Т. И. Д. и Д. Д. Д. са придобили по давност къщата към момента на съставяне на нотариалния акт, т.е. към 09.12.2011г., но по въпроса за държането/владението след тази дата решението не се ползва със сила на пресъдено нещо и в настоящето производство съдът на общо основание трябва да изследва с какво съзнание е упражнявана фактическата власт върху къщата след 09.12.2011г.

От показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. Т. П., З. А. А., Д. П. И., П. Г. Д. и Б.

Д. К. въззивният съд е приел за установено, че Т. и Д. са плащали за материалите, влагани в ремонтите, както и за труда на майсторите, като през 2014г. къщата била измазана отвън, била поставена дограма, бил направен покривът (за което Д. и лично помагал); била направена стопанската постройка, в която Д. гледал животни; през 2019г. и 2020г. била направена пристройка, т.нар. „лятна кухня“; била направена банята, като сложили и тоалетна, понеже дотогава тоалетната била извън къщата. Прието е за установено също така, че всички роднини мислели, че имотът е техен, вкл. Ц., бившият съпруг на Г. Т. и Т., племенник на Г. Т., който помагал при ремонта; че Т. влагала в ремонта на къщата всички пари, спечелени от сезонна работа на морето, като Д. също ходел да работи на морето (двамата едновременно ходели на морето да работят, а когато се върнели правели ремонти); че през 2011г. се снабдили с документ за собственост на къщата на тяхно име и Г. била съгласна с това, след което започнали ремонтите.

Съобразено е и направеното от Т. Д. изявление по делото, а именно: „Ние нямахме имот.

Искахме да имаме нещо. Това ни беше единствената възможност, за да придобием нещо“.

Съобразено е, че вписването на нотариалния акт се състои в даване на гласност (чл. 1 от Правилника за вписванията) и всеки може да поиска справка за вписванията, отбелязванията и заличаванията, както и извлечения от съдържанието на всички книги и регистри, незаверен препис от всички вписани и отбелязани актове или актове за заличаване, както и удостоверение за наличието или отсъствието на вписване (чл. 42 ПВп).

Изложени са съображения, че снабдяването с нотариален акт за собственост по давност обективира намерение за своене на вещта, като е прието, че съпрузите след съставянето на нотариалния акт през 2011г. със съвместни усилия са започнали да подобряват жилищната сграда, която са владели като своя, при което всички претендирани в насрещната искова 4 молба подобрения са установени от свидетелите. Съобразено е, че никой от ответниците по насрещния иск не е оспорвал владението на Т. И. Д. и Д. Д. Д. върху жилищната сграда като тяхна собствена, като е прието, че до постановяване на решението по гр.д.№2882/2922г. владението е било добросъвестно, а след тази дата (03.07.2023г.) владението е било недобросъвестно. Поради това е прието, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗС.