Решение № 909 от 07.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 909 гр. София, 07.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-3, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Венета Цветкова при участието на секретаря Галина Ил. Стоянова като разгледа докладваното от Венета Цветкова Търговско дело № 20251100900897 по описа за 2025 година

Предявени са първоначални осъдителни искове с правно основание чл. 53 от Конвенция на ООН относно договорите за международна продажба на стоки и чл. 78 от същата – за лихва за забавено плащане на цената по договорите за продажба, вр. чл. 86, ал.

1 ЗЗД.

Ищецът претендира вземания, произтичащи от договор за продажба на стоки с международен елемент, по който той е продавач, а ответникът действа в качеството на купувач. Ищецът твърди и че мястото на доставка на стоките е уговорено съгласно действащите към момента INCOTERMS 2010 правила с франкировка „EXW” или – в склад на продавача. Следователно, мястото на изпълнението е в България, където се твърди да се помещава складът на ищеца, в който е договорено предаване на стоките на превозвача. Ето защо, предвид възможността за избор на ищеца, установена в чл. 5, параграф 1, вр. чл. 7, парараграф 1, т. а и т. б от Регламент /ЕО/ 1215/2012 година, българският съд е международно компетентен да разгледа спора. Регламентът като правен, законодателен акт по член 288 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) и част от вторичното право на ЕС, се прилага пряко във всички държави — членки на ЕС, вкл.

РБългария.

На следващо място, с оглед предмета на спора - претенции на ищеца за заплащане на цена, дължима от ответника по сключени между тях договори за продажба на стоки и лихва за забава и международния характер на сделките, следва да се посочи още веднъж, че Конвенцията на Организацията на обединените нации относно договорите за международна продажба на стоки от 11.04.1980 г. /Конвенцията/, която е ратифицирана от Република България с Указ № 264 на Държавния съвет от 13.03.1990 г. - ДВ, бр. 23 от 1990 г. и е в сила за България от 01.08.1991 г., а Италия /страната по седалище на ответника/ също е страна по Конвенцията и за нея Конвенцията е в сила от 1988 година, представлява п риложимото право, което урежда сключването и изпълнението на тези сделки. Страните по договорите са страни по Конвенцията, поради това отношенията, които са възникнали от тези сделки, се регулират от нейните норми, които се явяват приложимото право, доколкото не се твърди 1 хипотеза, изключваща приложението на Конвенцията съгласно чл. 2 и чл. 6 от нея.

Същевременно, са предявени и искове за обезщетение за забавено плащане, а според чл. 78 от Конвенцията е предвидено, че ако страна по договора за международна продажба на стоки не плати цената или друга сума, за която е в забава, другата страна може да иска лихва върху нея. В конвенцията няма правила, определящи кога и в какъв размер се начислява лихва за забава, поради което тези въпроси се уреждат от приложимото към възникналите между страните договорни отношения материално право. Приложимото материално право по отношение на процесните договори за продажба на стоки, сключени между юридически лица, които имат седалище на територията на различни държави, трябва да се определи съгласно правилото на чл. 4, ал. 1, б. "а" от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I), в която норма е предвидено, че приложимото право по договор за продажба на стоки, в случаите, в които то не е избрано от страните по сделката /а твърдения за противното няма/ в съответствие с чл. 3, е правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на продавача. В случая – това е българското право.

Ищецът твърди, че с ответника е бил в облигационни отношения във връзка с множество договори за продажба на стоки – череши и черешови продукти, сключени въз основа на индивидуални заявки, отправяни по телефон и/или чрез електронна поща с конкретна заявка за покупка на земеделска продукция (череши без костилки и дръжки) относно количеството и качество на продукта, цена и начин на плащане и предаване на стоката. Сочи, че стоката е предавана в склад на Продавача, а Купувачът е организирал за своя сметка транспорта. Сочи, че страните са договорили, че амбалажните съдове (пластмасови бидони/варели), в които се транспортира продукцията не са включени в цената и същите трябва да се върнат от получателя на стоката. Тоест - че стоката е продавана без опаковката. Поддържа и че заплащане на договореното възнаграждение е дължимо, както е уговорено във фактурата – 60 (шестдесет) дни разсрочено плащане. Твърди, че ответникът е заплатил част от дължимите суми по процесните 4 броя фактури, със забава. Счита, че е изпълнил задълженията си по договора, поради което ответникът му дължи и цената за доставената и приета без възражения стока.

Претендира и лихва за забава, считано от падежа по всяка отделна фактура до предявяване на иска, а също и законна лихва до погасяването и разноски.

Във връзка с отговора на ответника твърди, че всяка доставка е индивидуално договорена и изпълнявана, без периодичност или сезонност, нито пък обусловеност от предходни или последващи доставки или отношения на ответника с трети лица, като оспорва възраженията на ответника да е заплащал редовно и в срок, както и да е изразявал готовност за връщане на амбалажа. Поддържа да е бил коректен в отношенията с ответника, като е изпълнявал точно своите задължения, въпреки неизпълнението от ответника. Оспорва да е анулирал доставки, а напротив- твърди доставка по всяка отделно заявена поръчка, в договореното и заявено (по телефон, имейл или друг начин на комуникация) количество и цени, като стоката е съпровождана и с изискуемите документи. Поддържа, че е изправна страна и многократно е канил ответника да заплати дължимите суми по фактурите, но е получил само частични плащания.

Оспорва твърдения за недобросъвестни търговски практики, претърпени от ответника вреди (поради това, че всяка заявена стока е доставена).

Ответникът оспорва исковете. Сочи, че с ищеца са били в трайни търговски отношения (по устни и писмени заявки за доставки), като след края на м. 01.2023 година ищецът неоснователно е отказвал доставки на череши на ответника, от което последният е търпял вреди – загуба на клиенти и печалба. Сочи, че е изпълнявал коректно задълженията си, като забавяне е допуснато само при първоначалното спиране на доставките и недобросъвестното поведение на ищеца. Впоследствие твърди подновяване на доставките и 2 сключено споразумение за плащанията в тази връзка. Сочи, че е изразявал готовност да върне и амбалажните опаковки, а и впоследствие не са водени разговори за такива разходи.

Сочи, че с поведението си /ищецът е отказал доставки на ответника не поради липса на реколта, а поради доставянето им на друг клиент, на по-изгодни икономически условия/ ищецът е нарушил принципите на лоялност и солидарност и добросъвестност, както и на взаимна лоялност на поведението, което е основание за ангажиране на отговорността на ищеца на основание индивидуално сключения договор за вреди от пропуснати ползи – пропусната печалба при сключване на договор с друг клиент.

При така заявените факти по първоначално предявените в производството искове, в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесните договори, обективирани в процесните фактури– постигнато съгласие по всички елементи – вид и количество на стоките, размер на покупната цена и предаването на стоките, предмет на продажба, в договореното количество и качество, размер на уговорената цена. Ищецът следва да докаже момента, в който длъжникът изпада в забава за вземането по всяка от фактурите, както и размер на лихвата за забава, съобразно приложимото българско право.

В тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга, уговорен срок за доставка на стоките по всяка от фактурите.

Страните не спорят и съответно съдът приема за доказани в процеса следните относими към предмета на спора обстоятелства: постигнато съгласие за продажба на стоки по описаните в исковата молба фактури – за посочените в тях по вид и количество стоки и уговорена цена, доставка на стоките от ищеца на ответника, частично плащане по фактурите, невръщане на амбалажните съдове от страна на ответника.

В срок е предявен насрещен осъдителен иск (на ответника е връчен препис от първоначалната искова молба на 27.06.2025 година, а отговорът на исковата молба, ведно с инкорпориран в него насрещен иск е подаден в съда на 11.07.2025 година) за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, с правно основание чл. 74 от Конвенция на ООН относно договорите за международна продажба на стоки.

Ищецът по насрещния иск претендира вземания за вреди, произтичащи от договор за продажба на стоки с международен елемент, по който той е купувач, а ответникът действа в качеството на продавач. Според установеното в чл. 8, параграф 3 от Регламент /ЕО/ 1215/2012 година, българският съд е международно компетентен да разгледа спора, тъй като пред него е висящ и първоначалният иск. Регламентът като правен, законодателен акт по член 288 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) и част от вторичното право на ЕС, се прилага пряко във всички държави — членки на ЕС, вкл.

България. Поради това и като взе предвид възприетото в т. 11.б. от Тълкувателно решение № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, че в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл.210, ал.1 ГПК, насрещен иск – чл.211 ГПК, инцидентен установителен иск – чл.212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, което производство се приближава най-много до настоящото, съдът намира възраженията на ответника за недопустимост на предявения насрещен иск за неоснователни.

На следващо място, с оглед предмета на спора по този иск – вреди от неизпълнение на договорно задължение по договора за продажба на стоки и международния характер на сделката, приложимото право, което урежда сключването и изпълнението на тези сделки отново е Конвенцията на Организацията на обединените нации относно договорите за международна продажба на стоки от 11.04.1980 г. /Конвенцията/, която е ратифицирана от Република България с Указ № 264 на Държавния съвет от 13.03.1990 г. - ДВ, бр. 23 от 1990 г. и е в сила за България от 01.08.1991 г., а Италия /страната по седалище на ответника/ също е страна по Конвенцията и за нея Конвенцията е в сила от 1988 година. Страните по договора 3 са страни по Конвенцията, поради това отношенията, които са възникнали от тези сделки, се регулират от нейните норми, които се явяват приложимото право, доколкото не се твърди хипотеза, изключваща приложението на Конвенцията съгласно чл. 2 и чл. 6 от нея.

Ищецът по насрещния иск твърди да е претърпял вреди във вид на пропуснати ползи от виновно неизпълнение на задължение на ответника за доставка на заявените количества череши за 2023 година и 2024 година, които вреди определя да са в размер на 68 256,00 евро годишно – нереализирана печалба вследствие недоставени, но договорени количества череши – 20 товара. Намира, че ответното дружество е действало недобросъвестно, нелоялно и в противоречие с правните принципи като страна в конкретното правоотношение (тъй като неизпълнението не се дължи на причина, стояща извън волята на ответника – недостиг на череши, а се дължи на това, че количествата са продадени на по-изгодна цена на други купувачи), от което пряко произтича ангажиране на отговорността му за вреди. Сочи, че вредите са се изразили в пропускане възможността от печалба при последваща реализация на недоставените от първоначалния ищец стоки. Настоява, че управлението и количествата на доставките са предварително планирани за целия сезон, а не се касае до отделни заявки, като признава и че доставяните количества череши винаги са отговаряли на договорените стандарти. На тази база и ищецът твърди да е планирал своите доставки към своите съконтрахенти.