Решение № 1309 от 03.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1309 гр. София, 03.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

П. Люб. Сантиров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20211100508540 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20092741 от 12.04.2021 г., постановено по гр. д. № 22074/2018 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, е признато за установено по предявения от „С.е.“ ЕАД срещу Р. ИВ. Г. положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ, че Р. ИВ. Г. дължи на „С.е.“ ЕАД сумата от 933,22 лева /деветстотин тридесет и три лева двадесет и две стотинки/, представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл. 221, ал. 2 КТ, вследствие дисциплинарно наказание "уволнение", наложено на ответника – работник със Заповед № 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на „С.е.“ ЕАД, ведно със законната лихва от 30.05.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35063/2017 г. по описа на СРС, ГО, 143 състав.

Първоинстанционното производството е прекратено в частта, в която е допуснато изменение на предявения иск по реда на чл. 214 ГПК чрез неговото увеличение – за разликата над 933,22 лева до сумата от 941,31 лева, поради недопустимост на направеното изменение.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Р. ИВ. Г. е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 700 лева /седемстотин/ – разноски по делото, от които 25.00 лева – разноски в заповедното производство, и 675.00 лева – разноски в исковото производство, съобразно с уважения размер на исковата претенция.

Срещу постановеното решение, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е постъпила въззивна жалба от ответника Р. ИВ. Г., чрез адв. Г.А. /преупълномощен от назначения по реда на чл.

47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат П. Г. /. Излагат се оплаквания във връзка с редовността на исковата молба, като се поддържа в същата да липсва посочен размер на заявената парична претенция. Поддържа се, че соченият порок опорочава предявения иск и 1 обосновава неговата неоснователност, поради което се моли за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване на друго решение, с което искът да бъде отхвърлен.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „С.е.“ ЕАД.

Първоинстанционното решение в частта, в която е прекратено производството по делото в частта, в която е допуснато изменение на предявения иск по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, е влязло в сила като необжалвано

Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ.

Ищецът твърди, че между него и ответника е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало въз основа на Трудов договор № 23/19.09.2008 г., по силата на което ответникът е заемал длъжността "шофьор, съчленен автобус“ в тролейбусно депо „Искър“ при „С.е.“ ЕАД. Със Заповед № 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на ищцовото дружество, трудовото правоотношение на Р. ИВ. Г. е прекратено на основание чл.

330, ал. 2, т. 6 КТ – поради наложено наказание „дисциплинарно уволнение“. В заповедта е посочено, че наказанието се налага на работника поради неявяването му на работа в продължение на два и повече последователни работни дни. Уволнителната заповед не е била обжалвана по реда на чл. 344, ал. 1 КТ. С нейното връчване на работника – на 30.08.2016 г., последният е бил поканен да заплати на работодателя обезщетение на основание чл. 221, ал.

2 КТ за неспазения срок на предизвестие в размер на брутното трудово възнаграждение. Във връзка с депозирано на 30.05.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 35063/2017 г. по описа СРС, ГО, 143 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираната сума. Заповедта е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Ищецът претендира установяване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, както и разноски по делото.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника Р. ИВ. Г..

По делото е приложено заповедно дело № 35063/2017 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, от което се установява, че на 30.05.2017 г.

„С.е.“ ЕАД е депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Р. ИВ. Г. за сумата в размер на 933,22 лева /деветстотин тридесет и три лева двадесет и две стотинки/ – обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл. 221, ал. 2 КТ, вследствие на дисциплинарно наказание "уволнение", наложено на Р. ИВ. Г. със Заповед № 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на „С.е.“ ЕАД

С разпореждане от 28.06.2017 г. по ч. гр. д. № 35063/2017 г. по описа Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, съдът е постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като е присъдил в полза на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лева – държавна такса.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.

В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил иск за установяване на вземането си по исков ред.

Не се спори между страните по делото, а и от представения Трудов договор 2

23/19.09.2008 г. се установява, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ответникът е изпълнявал длъжността "шофьор, съчленен автобус“ в тролейбусно депо „Искър“ при „С.е.“ ЕАД, при пълно работно време и при уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 612,95 лева , и допълнителни възнаграждения, както следва: за придобит трудов стаж и професионален опит - 8 %, за положен нощен труд – 40 % от минималната часова работна заплата на дружеството, за продажба на билети за градския транспорт по време на работа сам в превозното средство – 13 % от стойността им, за положен извънреден труд – 65 % увеличение само върху основното трудово възнаграждение, за разпокъсано работно време – 1 % от минималната работна заплата за дружеството, за работа през официалните празници – 110 % увеличение само върху основното трудово възнаграждение. Срокът на предизвестието за прекратяване на трудовия договор е 30 дни – и за двете страни.

Със заповед № 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на ищцовото дружество, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, на ответника е било наложено дисциплинарно наказание "уволнение" за нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа в продължение на два и повече поредни дни. В заповедта е посочено, че работникът дължи на работодателя обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието. Заповедта е била връчена на ответника на 30.08.2016 г. – обстоятелство, което не е спорно по делото и което работникът е удостоверил с подписа си.

Между страните не е спорно, че издадената заповед за уволнение № 532/21.07.2016 г. не е била оспорвана по съдебен ред от работника Р. ИВ. Г..

От заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото съдебносчетоводна експертиза (ССчЕ), неоспорено от страните, което съдът намира за компетентно и обективно дадено, се установява, че размерът на последното брутно трудово възнаграждение, получено от работника, е за месец май 2016 г. и възлиза на 941,31 лева.

В открито съдебно заседание, проведено на 21.10.2020 г., първоинстанционният съд е допуснал изменение на предявения иск по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез неговото увеличение до размера на сумата от 941,31 лева – съобразно със заключението на вещото лице по ССчЕ.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съображенията са следните:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно.

По допустимостта на обжалваното решение:

Във въззивната жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, като постановено по нередовна искова молба. Поддържа се, че в исковата молба липсва конкретизация на търсената парична претенция. Тези оплаквания по своето правно естество представляват възражения за недопустимост на обжалвания акт, тъй като сочената липса на точна и ясна индивидуализация на спорното право, предмет на предявения иск, предпоставя несъответствие на исковата молба с 3 изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 3 и т. 5 ГПК.

Недопустимо е решението, постановено при липса на някоя от изрично и изчерпателно предвидените в закона процесуални предпоставки (каквато е вкл. нередовността на исковата молба) или наличие на процесуална пречка за възникване или надлежно упражняване правото на иск. Исковата молба е нередовна, когато не отговаря на изискванията, посочени в разпоредбите на чл. 127 и 128 ГПК. За редовността на ИМ съдът следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на несъответствие между съдържанието на ИМ и изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК съдът трябва да процедира по начина, указан в нормата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата, а ако той бездейства – да върне ИМ на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Недостатъците на исковата молба могат да бъдат отстранени по всяко време в първоинстанционното производство, а ако същите се констатират за пръв път във въззивното производство, въззивната инстанция следва да процедира по същия начин. В този смисъл постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК от 2007 г. съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В предмета на конкретното дело е включен положителен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, което е предмет на вече издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С оглед това предмет на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането, по отношение на което е била постановена заповедта за изпълнение. Ето защо заявеното основание на претендираното от ищеца вземане следва да съвпада с посоченото от ищеца в исковата молба.

В процесния случай, видно от петитума на исковата молба, с която е сезиран първоинстанционният съд, със същата ищецът иска от съда да бъде признато за установено съществуването на вземането, което е предмет на издадената заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 35063/2017 г. по описа на СРС, ГО, 143 състав, в размер на сумата от 933,22 лева, ведно със законната лихва от 30.05.2017 г. до окончателното плащане. В обстоятелствената част и в петитума на исковата молба еднозначно се сочи размерът на претендираната парична претенция, а имено сумата от 933,22 лева. По този начин ищецът несъмнено е уточнил размерът на претендираното вземане.