Решение № 1148 от 20.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1148 гр. София, 20.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Г. Ст. Чехларов

Дора З. И.а при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Дора З. И.а Въззивно гражданско дело № 20251100500884 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 19807 от 04.11.2024 г., постановени по гр. дело № 52811/2023г. по описа на СРС, ГО, 159 състав, по предявеният от К. Н. К. осъдителен иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, И. А. П. е осъден да заплати на сумата от 8500,00 лева, представляваща главница по издаден от ответника Запис на заповед от 08.12.2017 г., с падеж на 08.01.2018 г., с която сума ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил поради прескрибиране на записа на заповед, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба /27.09.2023 г./, до окончателното плащане на дължимото.

Със същото Решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК И. А. П. е осъден да заплати сумата от 1490 лв., представляваща сторените в производството разноски.

В срочно депозирана въззивна жалба, ответникъът по исковата молба И.

П. обжалва така постановеното съдебно решение като неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че процесната ценна книга не носи неговия подпис, а недопускайки извършването на повторна Съдебно-графологична експертиза, първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение. С тези доводи моли за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и отхвърлянето на предявения иск.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от името 1 на въззиваемия ищец К. К., чрез пълномощника – адя. И. А., с който се оспорва жалбата като неоснователна. Сочи, че от доказателствата по делото се установява безспорно основанието и размера на исковата претенция.

Поддържа, че приобщеното по делото заключение на допусната съдебнографическа експертиза е извършено безпристрастно и компетентно, поради което моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Претендира за присъждането на разноски за въззивното производство.

Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба и отговорът на въззивна жалба и след като се запозна с приобщените по делото доказателства, достигна до следните изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/.

Настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е валиден, допустим. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми. Настоящият въззивен състав счита, че същото е и правилно по следните съображения:

Предмет на въззивната проверка е предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, с предмет менителнична претенция на К. Н. К. за неоснователно обогатяване със сумата от 8500 лв., предявен срещу И. А. П., в качеството му на издател по запис на заповед, издаден на 08.12.2017г., с падеж 08.01.2018г.

Искът по чл. 534 ТЗ е специален менителничен иск, уреден с нарочна разпоредба на ТЗ и като такъв, изключва общия иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Активната процесуална легитимация по този иск принадлежи на приносителя на запис на заповед, чиито менителнични искове са прескрибрирани, поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на пряка менителнична претенция срещу издателя на ценната книга, или неизвършване на необходимите действия за заплащане на правата по тях.

Правопораждащият фактически състав за възникване на вземането по специалният иск с правно основание чл. 534 ТЗ, включва: наличието на действителна от външна страна ценна книга и произтичащо от нея валидно задължение за плащане; прескрибриране на ефекта, поради погасяването по давност на менителничните искове. Специфичното по въпроса с неоснователното обогатяване по менителничното неоснователно обогатяване се свежда до това, че за наличието на претърпяна вреда от невъзможността да бъдат реализирани правата по Записа на заповед, не е необходимо да се установява разместване на имуществени блага, а за основателността му е достатъчно констатирането на невъзможност за реализиране на правата по ценната книга, респ. настъпилата в патримониума на поемателя вреда се съизмерява до размера на инкорпорираното в ценната книга парично вземане, което е довело до увеличаване имуществото на платеца, в който смисъл е константната и еднопосочна практика на Върховния касационен съд /Решение № 42 ОТ 07.04.2009 Г. по т. д. № 453/2008 Г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 2

132 от 17.06.2010г., по т.д. № 161/2009г., т.к. II т.о. на ВКС, Решение № 110 от 18.11.2012г., по т.д. № 949/2009г., т.к. I т.о. ВКС, Решение № 229 ОТ 06.01.2011 Г. по т. д. № 259/2010 Г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 135 от 20.12.2010г., по т.д. № 13/2010г., т.к. I т.о. ВКС и други/.

За да е редовен записът на заповед от външна страна, самият документ следва да е назован „запис на заповед“, като същият израз, освен в заглавието, следва да се съдържа и в текста на документа, съобразно разрешенията дадени с ТР №1/2015г. на ВКС.

За да е действителен записът на заповед следва да съдържа, посочените в чл. 535 ТЗ реквизити, с изключение на падежа, мястото на издаване и мястото на плащане, които спадат към категорията на презюмираните. Документ, който не отговаря на тези изисквания не представлява запис на заповед и не е в състояние да възпроизведе присъщите му правни последици.

Настоящият съдебен състав приема, че представеният по делото документ съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ. Ценната книга е формално редовна от външна страна , представлява „запис на заповед“ и удостоверява взалидно възникнало задължение на ответника към ищеца за сумата от 8500 лв.

Основният спор в рамките на настоящото производство е концентриран около въведеното от ищеца в исковата молба и поддържано във въззивната жалба възражение за неавтентичност на ценната книга.

За опровергаване истинността на Записа на заповед, в рамките на първоинстанционното производство е изслушана Съдебно-графоллогична експертиза, от която се установява, че подписът, положен за издател на ценната книга е положен от въззивника – И. П.. Вещото лице е посочило, че не се констатират признаци на имитация, като колебливи движения, необосновани точки на спиране, обръщане на посоката и направлението на движение, както и нарушаване целостта на хартиената повърхност. Посочено е, че констатираните при изследването съвпадения в общите и частните признаци са характерни, устойчиви и образуват идентификационна съвкупност, която е достатъчна по своята степен да обоснове извода, че ръкописните букви и цифрови текстове – обекти на експертизата, са изписани от ответника.

Според заключението на изслушаната в рамките на въззивното производство повторна Съдебно-графическа експертиза не се установяват различия в признаците на почерка, извън установената от вещото лице вариантност на почерка, изразяваща се във вариантност на движенията, с които се изпълняват и свързват елементите на буквите. Последната, вещото лице обяснява с ниската степен на обработеност на почерка и слабата писмена практика и неглижирането на начина на полагане на подписа. Вещото лице е посочило, че вариантността на почерка, се обединява в две групи: в първата, в която се изсписва началната буква „И“ и удължения по вертикала емент, а в другата се изпълнява съкратен вариант на подписа, като се изписва само първият елемент от буквата „И“, следван от няколко възвратни вертикални движения, последното от които се възприема като параграф. Независимо от установената вариантност, вещото лице сочи, че на се установяват различия в общите и частните признаци на подписния почерк. В заключение, вещото лице е посочило, че подписът, положен в графа „ Издател“ на Запис на заповед от 08.12.2017 г., е положен от И. А. П.. И. А. П. изписал името ,И. П. “ в дясно 3 до подписа за „издател”; И. А. П. е изписал ръкописната част на текста на процесния документ.

Настоящият състав изцяло кредитира и двете заключения като верни, задълбочени и взаимодопълващи се. И двете вещи лица са установили съвпадения на частни и общи признаци, които са обосновали категоричен и еднопосочен извод за авторството на ответника като издател на записа на заповед. Вещите лица са работили с оригинала на ценната книга, както и по оригинали на документи, съдържащи се по делото с автор ответника, отделно и по заявления за издаване на документи за самоличност на ответника. Този сравнителен материал е неоспорен от страните по делото в частта за авторството му и сочи за автор ответника, а подписите в заявленията за документи за самоличност се полагат пред длъжностни лица, поради което съдът приема, че ползваният сравнителен материал е годен и достатъчен, за да обоснове категоричен извод за авторството на записа на заповед.

В контекста на изложеното по-горе, неоснователни се явяват възраженията на въззивника, касаещи твърдените от него „видни с просто око различия в подписите“, доколкото вещото лице, с категоричност сочи, че различия не се констатират, а последните девиации се дължат на вариантност в изписването, дължаща се на обяснява с ниската степен на обработеност на почерка и слабата писмена практика и неглижирането на начина на полагане на подписа, което заключение въззивният съд ползва с доверие.

При тези изводи, съдът приема, че по делото е установено, че за ответника е възникнало валидно задължение към ищеца за заплащане на сумата от 8500 лв. по процесния запис на заповед с падеж 08.01.2018г.

Според преобладаващата практика на Върховния касационен съд /така в Решение № 31 от 05.04.2012г., по т.д. № 55/2011 на ВКС, т.к. II т.о.;

Решение № 110 от 08.11.2010г. по т.д. № 949/2009г. на ВКС, т.к. I т.о., Решение № 90 от 10.09.2012г., по т.д. № 431/2011г. по т.к. II т.о. на ВКС, Решение № 135 от 20.12.2010г. по т.д. № 13/2010г., т.к. I, т.о. на ВКС/ при възникнал между страните спор във връзка с твърденията за наличие на конкретно каузално правоотношение и направени от ответника възражения срещу твърдените от ищеца факти и обстоятелства, след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество следва да провери и фактите и обстоятелства, свързани с твърдяната каузална сделка, съответно - дали твърдяното вземане по тази сделка съществува или – не.

В конкретния случай по делото не се установяват твърдения относно наличието на каузално правоотношение, което ценната книга обезпечава, поради което, въззивният съд не дължи такава проверка.

Доколкото, въззивният съд приема, че ценната книга обективира задължение за издателя, респ. този признак от фактическия състав на вземането е наличен, на следващо място следва да бъдат съобразени, сроковете за упражняване на правата по записа на заповед.

Според разпоредбата на чл. 531, ал. 1 ТЗ, разгледана в контекста на чл.

537 ТЗ, по отношение на менителничните искове по Запис на заповед, приложение намира тригодишната давност от датата на падежа, с изтичането на която, срещу издателя се погасява правото на принудително изпълнение на вземанията по менителницата.

Видно от приобщеният по делото Запис на заповед, страните са 4 уговорили падеж на задължението на 08.01.2018г. От материалите по делото не се установява, а и липсват твърдения в тази насока, в периода на последващите три години след датата на падежа, поемателят да е предприел действия, които да са от естеството да спрат или прекъснат погасителната давност.

Независимо от горното, за времето, през което е текла давността за претендиране на вземането по записа на заповед, тя е била спряна и на специално основание, базирано на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г. Според чл.