Решение № 2109 от 10.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2109 гр. София, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100511984 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 13270/28.07.2023 г. по гр. д. № 49724/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 66 състав, е признато за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу А. В. Т. , ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сума в размер на 1090,94 лв. – главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода 01.01.2019 г. – 30.04.2021 г. относно топлоснабден имот с адрес: гр.

София, ж.к. ****, аб. № 213377, ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на исковата молба в съда (15.03.2022 г. ) до окончателното й погасяване, сумата от 26,61 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.03.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за период от 15.03.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 137,38 лв. - лихва за забава върху главницата от 1 090,94 лв. за период от 15.09.2019 г. до 04.03.2022 г. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за главница за топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. – 31.12.2018 г., както и за горницата над 1090,94 лв. до пълния предявен размер от 1356,48 лв.; искът за главница за дялово разпределение за горницата над 26,61 лв. до пълния предявен размер от 56,57 лв.; искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горницата над сумата от 137,38 лв. до пълния предявен размер от 172,29 лв.; искът за сумата 10,16 лева - мораторна лихва за период от 01.05.2019 г. до 04.03.2022 г. – изцяло.

1

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата А. В. Т., чрез адв. В. Б. . Излагат се доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния и процесуалния закон. Оспорва се изводът на районния съд за наличие на облигационна връзка между страните, тъй като по делото били представени договори със Столична община и настанителни заповеди само за периода до 2016 г., като липсват доказателства ответницата да е имала договор за наем за процесния имот за периода 2018-2021 г. Освен това се сочи, че съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия са само собствениците и титулярите на вещно право на ползване на обект в сграда – етажна собственост, а видно от материалите по делото, ответницата е била наемател на общинско жилище и е държала имота на собственика Столична община, р-н „****“. Поддържа се, че фактът, че пред 2003 г. въззивницата е прехвърлила партидата на свое име не обуславя качеството й на клиент на топлинна енергия за периода 2018 г. - 2021 г., както и че е задължение на собственика да уведоми топлоснабдителното дружество за настъпили промени относно наемните правоотношения. Дори да се приеме, че е наличие на облигационна връзка, при определяне на размера на дължимите суми следвало да се отчете обстоятелството, че в имота били настанени и други лица. Излагат се и доводи за неправилност на изводите на районния съд относно момента, в който настъпва изискуемостта на задълженията за доставена цена на топлинна енергия, като се поддържа, че вземанията за периода 01.01.2019 – 15.05.2019 г. също са погасени по давност. По тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните м у части и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк. Филиз Ибрямова, с който се излага становище за неоснователност на жалбата.

Въззивната жалба е редовна и допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно. В частта, с която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, решението е влязло в сила като необжалвано, а в обжалваната му част - същото е допустимо.

Софийски градски съд, след като взе предвид изложените в жалбата доводи за неправилност на постановеното решение, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на дефиницията, закрепена в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ (след 17.07.2012 г.), „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с 2 топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно това лице е задължено да монтира средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 (чл. 153, ал. 1 ЗЕ).

Съгласно мотивите към т. 1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК доказателствени средства, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК).

От изложеното следва, че за да обоснове качеството клиент на топлинна енергия на лице, различно от собственика, респ. вещния ползвател на топлоснабден имот, ищецът следва да докаже не само, че това лице ползва топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ. вещния ползвател, но и че между това лице и ищеца е възникнало облигационно правоотношение с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случай по делото е установено, че със заповед № ИСН-0477/07.11.2003 г. на кмета на Столична община – район „****“ на основание чл. 43 ЗОС и чл.

20 ППЗОС в процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. „**** част II“, бл. ****, са били настанени А. В. Л., ЕГН **********, и дъщерите й Н.И.О. и Н.И.О.. Въз основа на настанителната заповед между Столична община - район „****“ и ответницата са сключени договори за наем от 11.11.2003 г. и от 15.09.2005 г., последният изменен с анекс от 15.09.2008 г. в частта относно наемната цена.

На 12.11.2003 г. ответницата е подала завление-декларация до „Топлофикация София“ ЕАД с искане за откриване на нейно име на партида за посочения имот, като е декларирала, че ще използва имота за жилищни нужди.

Впоследствие със заповед № ЖН-04-33/07.12.2010 г. ответницата била пренастанена в същото жилище с двете й дъщери (Н.И.О. и Н.И.О.) и нейния внук (А.Д.А.), като на 07.12.2010 г. между Общината и ответницата е сключен нов договор за наем. Със заповед № АКП16-АД66-15/11.08.2016 г. А. В. Т. е била пренастанена в същото жилище заедно с членовете на семейството й (Н.И.О. – дъщеря, и Х.К.Т. – съпруг).

При тези данни, съобразно разясненията, дадени с горепосоченото тълкувателно решение, цената за доставената топлинна енергия за битови нужди се дължи от ответницата – наемател на общински имот, която е сключила договор за продажба на топлинна енергия 3 за исковия период. Без значение за възникване отговорността за заплащане на стойността на използваната топлинна енергия е обстоятелството кои лица са обитавали имота. Правно релевантно е обстоятелството с кое лице топлопреносното предприятие е сключило договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния топлоснабден имот.

По изложените съображения се налага изводът, че ответницата има качеството на потребител на топлинна енергия през разглеждания период и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Ищецът е изпълнил доказателствената си тежест, разпределена с доклада на делото, да установи наличието на сключен договор между наемателя и топлопреносното предприятие договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, както и откриването на индивидуална партида при топлопреносното дружество по инициатива на ответницата, поради което следва извод, че ответницата дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди.

В процесния период приложими към договорните отношения между страните са били общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила от 11.07.2016 г.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ, в сила от 11.07.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 от ОУ е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат стойността по общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 4 и ал. 5 на чл. 33, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура, отразяваща реално потребеното количество топлинна енергия след изравняването, ако не са заплатени в 45дневния срок, който срок следва да се приеме, че тече от издаването на общата фактура.

Следователно по тези общи условия вземанията за цена на доставена за месеца топлинна енергия стават изискуеми с изтичане на 45 дни от изтичане на периода, за който се отнасят, и от този момент започва да тече давността за всяко месечно вземане.

Ето защо към момента на подаване на заявлението в съда на 15.03.2022 г. са били погасени по давност вземанията на ищеца за топлинна енергия за периода до 31.12.2018 г., както правилно е приел и първоинстанционният съд.

Във въззивната жалба не са изложени оплаквания относно стойността на топлинната енергия, доставена до топлоснабдения имот през исковия период, както и относно размера на мораторната лихва върху тази стойност и за стойността на услугата дялово разпределение, установени с решението в обжалваната част, поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивната проверка, поради което не следва да се обсъжда по същество.