Решение № 1361 от 19.02.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.София, 19.02.2020г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

ГАБРИЕЛА

ЛАЗАРОВА при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 9264 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С

Решение № 484428 от 10.09.2018 г., постановено по гр. д. № 9968/2017 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 113-ти състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.

9 ЗПК, чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД, че В.Б.Т. дължи на „Т.Б.А.Б.“ ЕАД сумата от 2 172,25 лв., представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 16.09.2015 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.09.2016 г. – датата на подаване на заявлението, до окончателното ѝ изплащане, сумата от 399 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 25.02.2016 г. до 26.04.2016 г., както и сумата от 58,68 лв., представляваща лихва за забава върху главницата по кредита за периода от 25.02.2016 г. до 02.09.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по 410 ГПК от 21.09.2016 г. по гр. д. № 52671/2016 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 113-ти състав. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 374,65 лв. – разноски за заповедното производство, както и сумата от 634,29 лв. – разноски за първоинстанционното производство.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от В.Б.Т., в която се излагат оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно, като се оспорва възприетия в обжалваното решение извод за надлежно упражнено от банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Жалбоподателят се противопоставя на становището на първоинстанционния съд за допустимост на уговорка за фингирано връчване на писмени изявления и книжа в договор за потребителски кредит, като счита, че съдът неправилно е приел, че достигането на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита до посочения в договора адрес на длъжника може да се приравни на достигане на съобщението до неговия адресат. При евентуалната допустимост на подобна уговорка жалбоподателят счита, че клаузите на чл. 25.8 до чл. 22.11 от процесния договор не дават основание да се приеме, че в конкретния случай такава е налице. Моли решението да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Представя списък по чл.

80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба от „Т.Б.А.Б.“ ЕАД е постъпил такъв, в който се излагат подробни съображения в подкрепа на обжалваното решение.

Въззиваемото дружество счита, че първоинстанционният съд правилно е приел, предвид уговореният между страните способ за връчване на кореспонденция, банката е упражнила надлежно правото си да направи задълженията на кредитополучателя предсрочно изискуеми с достигането на уведомлението на банката до посочения в договора адрес на длъжника. С оглед възприетия в обжалваното решение момент на настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията по кредита въззиваемата страна счита, че първоинстанционният съд правилно е приел, че предявените вземания са възникнали и са станали изискуеми в претендирания размер. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при преценка на правилността на първоинстанционното решение в обжалваната му част, съдебният състав намира следното:

Съдът е сезиран с обективно, кумулативно съдеинени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК, чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД.

Основателността на предявените искове се обуславя на първо място от наличието на валиден договор за предоставяне на потребителкси кредит, сключен между страните по делото, сумата по който да е предоствена от кредитора и усвоена от длъжника, като задълженията на последния за връщане на предоставената му в заем главница и заплащане на уговорената възнаградителна лихва да не са били изпълнени на уговорените падежи, в резултат на което в полза на кредитора да е възникнало правото да направи кредита предсрочно изискуем. На следващо място следва да бъде установено надлежното упражняване на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем.

Не се спори между страните, а и се установява от представения по делото Договор за потребителски кредит № ********** от 16.09.2015 г., че между „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, от една страна, и В.Б.Т., от друга, е сключен договор за кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя кредит за закупуване на стока и заплащане на услуга в размер на 2 228,12 лв., формиран и подлежащ на усвояване както следва: сумата от 1 899 лв. – за заплащане на продажната цената на стоката – преносим компютър, усвоима посредством плащане в полза на търговеца – „Т.Б.“ АД, както и сумата от 162,19лв. и сумата от 166,19лв. – за заплащане на застрахователна премия съответно по застраховка „Б.К.Ж.“ и застраховка „Б.К.Б.“, усвоими посредством плащане в полза на застрахователя. Предвидено е, че за усвоените суми по кредита кредитополучателят се задължава да заплаща на банката годишна лихва в размер на 18,23 %. Уговорена е еднократна такса за оценка на риска в размер на сумата от 267,37 лв.

Неоснователно е възражението на въззивника ответник, че при сключване на договора за потребителски кредит ответникът не е дал съгласие за сключване на договори за застраховки по които е застрахован, след като изрично такова съгласие е обективирано с подписване на договора от 16.09.2015год. в чл.7.2.2, където са посочени двете застраховки и дължимата по тях сума, както и такова съгласие е обективирано в т.6 от искане-декларация за потребителски кредит, също подписано от ответника, в което изрично е заявил, че дава съгласие за сключване на застраховка живот, още повече, че не се оспорва, че договорите са сключени и е приложено застрахователно удостоверение с посочване на името на ответника като застрахован кредитополучател.

По отношение на клаузата за включване в задълженията на заемополучателя и на еднократна такса за оценка на риска в размер на 267,37лв., съдът е длъжен и служебно и без да е направено възражение от страна на ответника да извърши преценка за наличие на нищожна клауза след като ищецът основава вземането си на нея и при преценка на същата с оглед на чл.10а ЗПК, който е приложим намира, че същата е нищожна. Съгласно чл.10а , ал.1 и ал.2 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не и такива за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Доколкото извършването на оценката на риска предхожда сключването на договора, както и с оглед на чл.16, ал.1 от ЗПК, който предвижда, че преди сключване на договора за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, включително и такава представена от потребителя или в действителност се касае за осъществяване на същинска и присъща на банката дейност, за да вземе решение и да даде съгласие за отпускане на заема, не се касае за извършване на услуга, още повече, че не е ясно посочено еднократната такса за оценка на риска как е определена и за какво точно действие се дължи /чл.10а, ал.4 ЗПК/. Поради което доколкото оценката на риска предхожда сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита във връзка с което обаче с оглед на чл.10а, ал.2 ЗПК е предвидена забрана за кредитора да не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. С оглед на което настоящият състав на съда приема, че задължението за главница по договора за кредит е за сума от 2 228,12 лв. без в нея да е включена сумата от 267,37лв.- еднократна такса за оценка на риска, а възнаградителната лихва е при годишен лихвен процент от 18,23% със краен срок на договора 25.11.2017год. при двадесет и шест погасителни вноски.

Между страните по делото не се спори, а и се установява от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че банката е изпълнила задължението си да предостави на кредитополчателя уговорения заем в размер на сумата от 2 228,12 лв. по предвидения в договора начин, а именно – като е наредил сумата от 1899 лв. в полза на продавача на финансираната покупка – „Т.Б.“, съответно като е платил дължимите от кредитополучателя премии на застрахователите – „Застрахователна компания УНИКА Живот“ АД и „Застрахователна компания УНИКА“ АД. С предоставяне на сумата по кредита в тежест на кредитополучателя е възникнало задължението да върне отпуснатата му в заем сума главница, както и да заплати уговорената между страните възнаградителна лихва съгласно установения погасителния план по договора. По делото не е спорно, а и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че след усвояване на заема кредитополучателят е извършил три плащания по кредита, като на 02.12.2015 г. е платил сумата от 118,80 лв., на 22.12.2015 г. е платил сумата от 119,08 лв., а на 01.03.2016 г. е платил сумата от 239,80 лв., или общо сумата от 477,68 лв. Спорен по делото е въпросът за това дали задължението на кредитополучателя да върне отпуснатия му заем е станало изискуемо преди уговорения срок, съответно за датата, на която е настъпила предсрочната изискуемост.

Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.

Волеизявлението на банката следва да бъде обективирано в писмен документ, да бъде изрично и недвусмислено заявено, да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост на кредита настъпва в резултат на едностранно волеизявление на кредитора, адресирано до длъжника, че счита кредита за изискуем преди уговорения срок, като длъжникът изгубва предимството на срока от момента на получаване на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. В този смисъл за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита на първо място от значение е осъществяването на обективните предпоставки, обуславящи възникване на правото на кредитора да внесе съответната промяна в съдържанието на кредитното правоотношение като обяви кредита за предсрочно изискуем с едностранно волеизявление, отправено до длъжника.

В разпоредбата на чл. 16.2. от договора за потребителски кредит, е уговорено, че при допуснато от кредитополучателя пълно или частично просрочие на три поредни месечни погасителни вноски в полза банката възниква правото да обяви непадежиралия остатък от задължението за връщане на главницата по кредита за изискуем преди уговорения срок. При съобразяване на извършените плащания по кредита се установява, че към 26.04.2016 г. кредитополучателят е бил в забава по отношение на погасителните вноските, падежирали съответно на 25.02.2016, на 25.03.2016 г. и на 25.04.2016 г., с което за банката е възникнало правото да направи кредита предсрочно изискуем с нарочно волеизявление в този смисъл, отправено до длъжника, като предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата, на която на кредитополучателя е връчен документа, съдържащ волеизявлението на банката.