Решение № 1450 от 01.04.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1450 гр. Пловдив, 01.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Деян Ст. Вътов при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело № 20225330106144 по описа за 2022 година

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни обективно кумулативно съединени установителни искове на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“

ООД,

ЕИК

20257341, преобразувано чрез промяна на провноорганизационната форма в „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК 207172780 против Т. Н. А., ЕГН ********** за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500 лева /петстотин лева/ – главница, дължима по договор за паричен заем № ****от 08.07.2020 г., сключен с „Креди йес” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 20.04.2021 г. с приложение № 1 към договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 22.01.2021 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, чийто правоприемник е кредиторът; 59,87 лева /петдесет и девет лева и осемдесет и седем стотинки/ – договорна лихва за периода 07.08.2020 г. – 07.01.2021 г.; 34,48 лева /тридесет и четири лева и четиридесет и осем стотинки/ – законна лихва за периода 08.08.2020 г. – 21.12.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 10.01.2021 г. до окончателното й погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 379 от 21.01.2022 г. по ч.гр.д. № 254/2022 г. на РС-Пловдив.

В исковата молба се твърди, че ищецът е кредитор на цедирано вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит, вземанията по който не са погасени. Иска уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.

Ответницата възразява, че фактически не е получила сумата по кредита, както и че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи, възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема предявените искове за процесуално допустими, като основателен е само искът за 1 присъждане на главницата, по следните съображения:

Категорично се установява от приетите по делото писмени доказателства, че ищецът е има вземае по договор за потребителски кредит, правата по който е придобил на основание договор за цесия. Неоснователни са доводите, че дадената в заем/кредит сума от 500 лева не е получена фактически от ответницата. Това се опровергава от направеното самата нея изявление чл. 4, ал. 1 от Договора (л.7), което има характер на разписка. Ето защо и съдът прима, че между праводателя на ищеца и ответницата е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит. Не се твърди и установява по делото да е погасена каквато и да било част от вземанията по договора за кредит.

Настоящият съдебен състав намира за основателни възраженията, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая потребителят е поел задължение по чл. 8 от Договора за заплащане на неустойка в размер на 286,13 лева, която съществено е оскъпила ползвания от него паричен ресурс. Същата по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.

Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита.

Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая и без експертни знания е видно, че действителният размер на ГПР би надхвърлил и законоустановения минимум от 50 % на годишна база, което само по себе си води и до недействителност на договора. Това е така, тъй като главницата е 500 лева, срокът на кредита е 6 месеца, а неустойката надхвърля половината от размера на главницата, т.е. ГПР със сигураност е над 50 %.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.

Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към 2 ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.

Ето защо главният иск следва да се уважи, като се отхвърлят акцесорните искове за лихви.

Така мотивиран, РС-Пловдив

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че Т. Н. А., ЕГН ********** дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК 207172780, конституиран като универсален правоприемник на АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК 20257341, сумата 500 лева /петстотин лева/ – главница по договор за паричен заем № ****от 08.07.2020 г., сключен с „Креди йес” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 20.04.2021 г. с приложение № 1 към договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 22.01.2021 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, чийто правоприемник е ищецът, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 10.01.2021 г. до окончателното й погасяване, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 379 от 21.01.2022 г. по ч.гр.д. № 254/2022 г. на РС-Пловдив, като

ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК искове на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК 207172780, конституиран като универсален правоприемник на АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ООД, ЕИК 20257341 против Т. Н. А., ЕГН ********** - за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумите от 59,87 лева /петдесет и девет лева и осемдесет и седем стотинки/ – договорна лихва за периода 07.08.2020 г. – 07.01.2021 г.; 34,48 лева /тридесет и четири лева и четиридесет и осем стотинки/ – законна лихва за периода 08.08.2020 г. – 21.12.2021 г. по договор за паричен заем № *****от 08.07.2020 г., сключен с „Креди йес” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 20.04.2021 г. с приложение № 1 към договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 22.01.2021 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, чийто правоприемник е ищецът, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 379 от 21.01.2022 г. по ч.гр.д. № 254/2022 г. на РС-Пловдив.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОСПловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________

3