Решение № 8901 от 30.12.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

30.12.2019г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16313 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 448837 от 11.07.2018г. по гр.д. № 15629/2017г. Софийски районен съд, 118 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Н.П.Д., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата 5 178.24 лв., от която 62.43 лв. за дялово разпределение, за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 98, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № 109049, за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законна лихва от 23.11.2016г. до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.12.2016г. по ч.гр.д. № 66712/2016г. на СРС, 118 състав, като отхвърлил иска за главница за разликата над 5 178.24 лв. до пълния предявен размер от 5 206.82 лв., както и изцяло - иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава в размер на 369.11 лв., начислена върху главницата за периода от 15.09.2015г. до 26.10.2016г., като неоснователни. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 433.46 лв. - разноски в исковото производство, и сумата 150 лв. - разноски в заповедното производство по ч.гр.д.

№ 66712/2016г. на СРС, 118 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 39.23 лв. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Н.П.Д., която го обжалва в частта, с която искът за главницата е уважен, с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд не обсъдил релевираните с отговора на исковата молба възражения, че в процесния период в имота не била извършвана услугата отчет и разпределение, че имотът не е посещаван от служители, извършващи отчет, и че липсвали предпоставките за пристъпване към служебен отчет, предвидени в ОУ на договора и в договора, сключен с третото лице помагач. Освен това в представения договор, сключен с „Т.с.“ ЕООД, с чл. 2.3 била уговорена цена за отчет и разпределение в размер на 4.20 лв. В разрез с представените доказателства съдът присъдил таксата за дялово разпределение в претендирания размер. Включването на уговорката таксата да бъде едностранно изменяна от търговеца, при липса на яснота относно размера й в бъдеще, поставяло потребителя в неравностойно положение спрямо ищеца и третото лице помагач. Не бил указан математическият способ, по който таксата ще бъде изменяна, и без в тези случаи потребителят да може да се откаже от договора, това правело клаузата нищожна, а за неравноправни клаузи в потребителски договори съдът бил длъжен да следи служебно. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира разноски за двете инстанции, за тези във въззивното производство - по списък по чл. 80 ГПК, съдържащ се в жалбата.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 29.10.2019г. оспорва жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от въззивницата адвокатско възнаграждение.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове: с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 5 206.82 лв. – главница, от които 1 5 144.39 лв. - цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, ап. 98, аб. № 109049, за периода 01.05.2014г.

- 30.04.2016г., и 62.43 лв. – цена за услугата „дялово разпределение“ за същия период, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 396.11 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода 15.09.2015г. - 26.10.2016г.

Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 23.11.2016г., до изплащане на вземането. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 66712/2016г. на СРС, 118 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове с възражения: за липса на договорно правоотношение между страните; за липса на доказателства че третото лице помагач е извършвало дялово разпределение в процесния период в процесния имот; не били представени доказателства, удостоверяващи неосигурен достъп до имота.

Релевирала е и възражения във връзка с акцесорните претенции за лихви за забава. Искала е от съда да отхвърли предявените искове.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо - в атакуваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и исковете са допустими. С оглед релевираните в жалбата доводи решението следва да бъде потвърдено в атакуваната част по следните съображения:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.

1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.

Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.

В случая не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа. От приетия нотариален акт № 90/1981г. и удостоверение на ГИС – София се установява, че ответницата е собственик на апартамент № 98 на процесния адрес. Относимите към процесния период Общи условия на ищеца от 2014г. са публикувани във вестник „24 часа”, в брой от 10.02.2014г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията.

Ответницата не твърди и не установява да е подала заявление по реда и в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложила специални условия, нито да е сключено допълнително писмено споразумение между нея и ищеца, поради което същата е обвързана от влезлите в сила ОУ на договора. Поради това ответницата, в качеството й на собственик на топлоснабдения имот, е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената на доставената в имота ТЕ.

Доводите в жалбата съдът намира за неоснователни. По делото се установява от приетите протокол от ОС на ЕС и договор от 02.11.2001г., че етажните собственици във вх. „Д“ на сградата са избрали „Т.с.“ ЕООД да извършва отчет и разпределение на топлинната енергия. С чл. 139б ЗЕ (нов - ДВ, бр. 74 от 2006 г.) е предвидено задължение на клиентите в сграда - етажна собственост да изберат лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за извършване на услугата дялово разпределение, като за резултатите от избора уведомяват писмено топлопреносното предприятие или доставчика на топлинна енергия. В случая ответницата не твърди клиентите в сградата да са избрали друго лице, различно от третото лице помагач, нито да са уведомили ищеца писмено за такъв нов избор, поради което ищецът правилно е начислявал сумите за ТЕ въз основа на данните от дяловото разпределение, извършвано от „Т.с.” ЕООД, последното вписано в публичния регистър в Министерство на енергетиката по чл. 139а, ал. 1 ЗЕ.