Определение № 2376 от 24.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2376 гр. София, 24.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20248002902822 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Булуингс“ ЕООД, гр. София и „Би Ейч Еър“ ООД, гр. София срещу решение № 275 от 25.04.2024 г., поправено с решение № 484 от 19.07.2024 г., по в. т. д. № 756/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.

„Булуингс“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 775 от 15.06.2023 г. по т. д. № 1196/2022 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от „Булуингс“ ЕООД срещу „Би Ейч Еър“ ООД иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на цена за резервирани 55 единични стаи в хотел Кемпински Ал Отман, 5 звезди, гр. Ал Хубар, Саудитска Арабия, с единична цена 137, 50 щатски долара за нощувка, дължима съгласно договор №1881/05.10.2018 г. за разликата над 36 412, 50 щатски долара до пълния предявен размер от 297 250 щатски долара и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.07.2020 г. до 29.06.2022 г. за разликата над 7 814, 67 щатски долара до пълния предявен размер от 63 794, 31 щатски долара. Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

1

Оспорва изводите на въззивния съд, че представените по делото фактури с №№ 1165/28.07.2020 г., 1168/28.07.2020 и 1171/28.07.2020 г. са проформа фактури, и излага доводи, че отказът на съда да цени тези фактури като доказателства е неправилен. Касаторът мотивира становище, че се касае до данъчни фактури с материална доказателствена сила, като излага, че същите не са били включени в дневниците за продажбите и по тях не било ползвано правото на приспадане на данъчен кредит на основание чл. 140, ал. 1 ЗДДС, тъй като за фактурираната услуга „хотелско настаняване“ не се начислява ДДС. Касационният жалбоподател счита, че визираните фактури, останалите събрани по делото писмени доказателства и заключението на счетоводната експертиза установяват реалното изпълнение на дължимата от ищеца услуга по процесния договор, което според него ответникът не оспорвал. В касационната жалба се релевират оплаквания, че въззивният съд неправилно смесва договорните отношения между ищеца и хотел Кемпински Ал Отман, гр. Ал Хубар, Саудитска Арабия и отношенията между страните по настоящия спор. Касаторът поддържа, че с оглед изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото и направените изводи в атакуваното решение въззивният съд е следвало да даде указания на ищеца да ангажира доказателства за изпълнение на задълженията му по процесния договор. „Булуингс“ ЕООД моли въззивното решение в обжалваната от него част да бъде отменено.

Поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр.

3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и е очевидно неправилно.

Ответникът по обсъдената касационна жалба „Би Ейч Ар“ ООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ищеца част, респ. – за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът „Би Ейч Ар“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която „Би Ейч Еър“ ООД е осъдено да заплати на „Булуингс“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 36 412, 50 щатски долара, представляваща цена за резервирани 55 единични стаи в хотел „Кемпински Ал Отман“, 5 звезди, гр. Ал Хубар, Саудитска Арабия, с единична цена 137, 50 щатски долара за нощувка, дължима съгласно договор №1881/05.10.2018 г., заедно със законната лихва, 2 считано от предявяване на исковата молба – 30.06.2022 г. до окончателното й изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 7 814, 67 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.07.2020 г. до 29.06.2022 г. Твърди, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд е тълкувал договора, обвързващ страните, и е приел, че волята им е била за възложено осигуряване на хотелско настаняване в 55 броя единични стаи на месец и за договорено възнаграждение за посочения брой стаи, независимо от тяхната заетост, като този извод не отчита действителните отношения на страните, целта на договора и обичаите в туристическата и хотелската индустрия по повод подобен тип договори. Счита, че съдът неправилно е разглеждал реалната заетост само за процесния период от 31.12.2019 г. до 12.03.2020 г., без да съобрази, че с оглед спецификата на договора в края на изпълнението му се прави уравняване и се калкулира какво е било ползвано и платено за целия период на действие на сделката.

Достъпът до касация „Би Ейч Ар“ ООД обосновава със съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя следните въпроси:

„1. Следва ли при тълкуването на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаемата воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор?; 2. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД, от които произтича процесното правоотношение и при формиране на правните и фактически изводи да търси общата воля на страните, произтичаща от тези договори?; 3.

При тълкуване на договорни клаузи следва ли съдът да изследва спорната уговорка с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността?; 4. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права? 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?; 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните?; 7. При положение, че съдът е сезиран с искане за установяване на дължимост на вземания за конкретен период от дългосрочен договор с 3 периодично действие, длъжен ли е съдът да изследва в хода на производството всички релевантни факти и обстоятелства, настъпили по време на действие на договора (от подписването му до прекратяването му), при положение че възражението за недължимост на процесната сума за конкретния период е обусловено от надплащане на суми в предходен период?“ Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението – на решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 149 от 30.11.2017 г. по т. д. №268/2017 г., I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 26 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 50246/2016 г., III г. о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., I т. о., решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о., решение № 103 от 06.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г., I т. о.; по въпроса по т. 4 – на решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009, IV г. о. г., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., II т. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 166 от 5.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о., решение № 210 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., IV г. о. и решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ВКС, IV г. о.; по въпроса по т. 5 – на решение по гр. д. № 748/2011 г., II г. о., решение по гр. д. № 891/2010 г., I г. о., решение по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о., решение по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение по т. д. № 505/2017 г., II т. о.; по въпроса по т. 6 – на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., IV г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV г. о., решение № 183 от 21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г., I т. о., решение № 93 от 27.11.2020 г. по т. д. № 2013/2019 г., I т. о., решение № 125 от 15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г., II т. о., решение № 240 от 15.01.2019 г. по т. д. № 518/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 209 от 20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г., I т. о., решение № 112 от 28.10.2020 г. по т. д. № 2029/2019 г. на ВКС, I т. о. Последният въпрос на касатора е поставен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4

Ответникът по тази жалба „Булуингс“ ЕООД я оспорва. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и атакуваното решение в обжалваната от насрещната страна част е правилно.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване.

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е счел, че с оглед твърденията и доводите на страните следва да тълкува процесния договор съобразно въведените с чл. 20 ЗЗД критерии. В решението е съобразено, че през месец януари 2018 г. между „Би Ейч Еър“ ООД като лизингодател и „Сауди Гълф Еърлайнс Къмпани“ като лизингополучател е сключен договор за мокър лизинг /самолет, екипаж, поддръжка, застраховка за две въздухоплавателни средства/. Съдът е установил, че на 05.10.2018 г. е сключен процесният договор, по силата на който „Би Ейч Еър“ ООД е възложило, а „Булуингс“ ЕООД е приело да организира хотелско настаняване на служители на възложителя в град Ал Хубар, Саудитска Арабия за шест месеца по цени и условия, съгласно Анекс 1, като страните са договорили, че изпълнителят предоставя на възложителя цена за резервация на контингент от 55 единични стаи за настаняване на 55 служители в хотел с категория 5 звезди, с лесен достъп до международното летище Дамам за шест поредни месеца /шест поредни месечни резервации/.

След анализ на клаузите на сделката във връзка с договора за лизинг и писмо намерение за сключването му, съдът е направил извод, че процесният договор е целял изпълнение на поетите от „Би Ейч Еър“ ООД като лизингодател задължения по сключения от него договор за лизинг и в частност на задължението да поеме всички разноски и разходи за хотелско настаняване на целия негов персонал в базата на лизингополучателя в Дамам, Саудитска Арабия. Посочил е, че въздухоплавателните средства са отдадени на лизинг при гарантирани 300 полета месечно за всяко едно от тях, изискващи екипажи и служители по техническото обслужване, възлизащи най-малко на 70 души на месец и обосноваващи необходимостта от подсигуряване на хотелско настаняване за всеки месец от действието на договора за лизинг на 55 броя хотелски стаи. В този смисъл е приел, че постигнатото между страните съгласие по процесния договор е било за резервиране на точно определен брой стаи – 55 единични стаи в посочения туристически обект при фиксирана цена за стая от 137, 50 щатски долара. Така разчетената воля, а именно за възложено осигуряване на хотелско настаняване в 55 броя единични стаи на месец и за договорено възнаграждение за същия брой стаи, независимо от 5 тяхната заетост, съдът е счел за изводима и от уговорките на страните за заплащане на цената на резервацията не по-късно от 14 дни преди началото на всяка поредна месечна резервация. В решението е отречено посочването в договора на единичната цена на стая за една нощувка, както и уговорките на страните във връзка с подаване, промяна и анулиране на резервациите да подкрепят тезата, че задължението на възложителя за заплащане цената на резервирана стая възниква само ако в същата е извършено реално настаняване на негов служител.

Разпечатката съдържа 26 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/827236db-8ad3-441e-8df4-4fb4b317b357