Определение № 506 от 21.05.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 506 гр. Перник, 21.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20261700500312 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – 279 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по частна жалба с рег. № 4526 от 09.02.2026 г., подадена от М. Й. Г., чрез адв. К. П., със съдебен адрес: *** срещу Определение № 20/06.01.2026г., постановено по гр. д. № 1319/2025г. по описа на Районен съд – Перник, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на Решение № 983/02.11.2025 г., постановено по гр. д. № 1319/2025 г. по описа на РС – Перник в частта за разноските.

По изложени в жалбата съображения се сочи, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се редица аргументи за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставки за прилагане условията на чл. 78 ал. 2 от ГПК, доколкото в случая ответникът е признал иска, но е дал повод за завеждането му. Сочи се, че с поддържане на изпълнителния процес, започнал по негово искане и въз основа на изпълнителен титул, ответникът е дал повод за завеждане на делото, като в тази насока се сочи относима съдебна практика.

Сочи се, че ответникът не би бил причина за завеждане на съдебно дело само в случай, че не разполага с изпълнителен титул.

В срок е постъпил отговор с рег. № 12626 от 08.04.2026г. от насрещната страна, чрез пълномощника й юрк. З. П., с който се изразява становище за неоснователност на подадената частна жалба. Акцентира се основно на две обстоятелства – наличието на направено от ответника признание и липса на повод за завеждане на делото. Досежно второто обстоятелство се сочи, че в към момента на подаване на исковата молба не е налично висящо изпълнително производство, а същото е отдавна перемирано.

Същевременно се твърди, че наличието на изпълнителен лист сам по себе си не представлява повод за завеждане на отрицателен установителен иск, ако кредиторът не 1 предприема активни действия по принудително изпълнение. В този смисъл се сочи Определение № 549 от 29.11.2018г. по ч. гр. д. №4317/2018г. на ВКС. Поради това и по изложените съображение се иска частната жалба да бъде оставена без уважение.

Окръжен съд – Перник намира, че жалбата е подадена в законноустановения срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване, поради което същата се явява допустима.

По същество, съдът намира жалбата за основателна, по следните съображения:

Районен съд – гр. Перник е бил сезиран с искова молба, депозирана от М. Й. Г. от ***, чрез пълномощника си адв. К. П. – АК – *** срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД, ЕИК823073638, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Средец“ № 11, представлявано от управителя Б.И., с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК.

В исковата молба се твърди, че въз основа на молба от 10.10.2017г. на ответното дружество, срещу ищеца е било образувано изпълнително дело № 1385/2017г. по описа на ЧСИ С.Б.. Така посоченото изпълнително дело е било образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 3155/2017г. по описа на РС – Перник, съгласно който ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество сума в размер на 1218,27 лева – главница, представляваща стойност на доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода от 02.01.2013г. до 30.03.2016г., сума в размер на 203,72 лева – законна лихва за забава от 10.03.2013г. до 09.05.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.06.2017г. до окончателното й изплащане, както и сума в размер на 78,44 лева, направени по делото разноски.

Твърди се в исковата молба, че сумите, за които е издаден посочения по-горе изпълнителен лист, не се дължат от ищцата, тъй като са погасени по давност. В тази връзка се развиват и подробни доводи.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който изразява становище, че предявения иск е основателен. Ответното дружество признава фактическите твърдения на ищеца относно издаването на изпълнителния лист и образуването на изпълнителното дело. Направено е искане за постановяване на решение при признание на иска по чл. 237 ГПК и претендира съдът да приложи чл. 78, ал. 2 ГПК и да им присъди сторените по делото разноски, тъй като не били дали повод за предявяване на иска с поведението си. Претендира разноски.

Първоинстанционният съд се е произнесъл с Решение № 983/02.11.2025 г., постановено по гр. д. № 1319/2025 г. по описа на РС – Перник, като е приел в мотивите си, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 78 ал. 2 от ГПК и не е присъдил разноски в тежест на ответника. Районният съд е приел, че след като ответникът е признал, че не се дължи принудително изпълнение на процесното вземане поради погасяването му по давност и след като към момента на подаване на исковата молба не е налично висящо изпълнително производство, а същото е перемирано, ответникът не е дал повод за завеждане на делото, поради което на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК същият не дължи разноски.

На 13.11.2025г. по делото е постъпила молба с рег. № 29712/13.11.2025г. от ищцата по делото, с която се иска изменение на Решение № 983/02.11.2025 г., в частта му за 2 разноските, като в тежест на ответника бъдат присъдени разноските, сторени от ищеца.

В срок е постъпило становище от ответното дружество, с което същото е изразило такова за неоснователност на подадената молба. За правилна се сочи преценката на решаващия съд, че ответникът не е дал причина за завеждане на делото и съответно не са нелице предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

С обжалваното Определение № 20/06.01.2026г., районният съд е оставил без уважение молбата по чл. 248 от ГПК, приемайки, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Съдът се е аргументирал, че ответника е признал, че не се дължи принудително изпълнение на процесното вземане, което е погасено по давност, и след изтичане на давността не е предприел никакви действия по принудително изпълнение, поради което разноските по делото следва да бъдат възложени върху ищеца.

Окръжен съд – Перник, в настоящия му съдебен състав, за да отговори на спорния въпрос, съобрази следното:

Действително, съдебната практика на ВКС /съобразявана от съдилищата/, бе противоречива в изводите си за условията, при които е приложима разпоредбата на чл.

78 ал. 2 от ГПК. Настоящия състав на съда е запознат с практиката на ВКС, обективирана в определение № 744 от 18.04.2023 г. на ВКС, постановено по ч. гр. д. № 1170/2023 г. на III ГО, съгласно която извънсъдебното поведение на кредитора има значение. Съгласно същата се приема, че от значение е поведението на ответника като кредитор или като длъжник, съдебно и извънсъдебно, т.е включително извънпроцесуалното му поведение. Разликата в положението на ответника, когато е длъжник по осъдителен или установителен /по чл.422 ГПК/ иск с това на ответника кредитор при иска по чл.439 ГПК, основан на настъпила погасителна давност за вземането, и след като искът се признава е, че докато в първия случай бездействието на длъжника и просрочването на задължението се разглежда като повод за завеждане на осъдителния или установителен иск /опр. № 60228/2021 г. по ч.гр.д. № 1916 за 2021 г., Трето г.о на ВКС/, то бездействието на кредитора в изпълнителния процес няма същото значение. Това е разяснено при отговора на правен въпрос в определение № 95/2018 г. по ч.гр.д № 510/18 г. на Четвърто г.о на ВКС и множество други определения на състави на ВКС, с които съдебната практика е уеднаквена. В практиката на ВКС се приемаше, че за възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение се отдава на активното поведение на ответника като кредитор и взискател на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки, които е предприел, докато установено и продължаващо бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат /опр. № 318/2018 г. по гр.д. № 2828/2018 г. , опр. № 534/2019 г. по ч.гр.д № 4484/2019 г. на Трето г.о, опр. № 474/2019 г. по ч. гр.д № 3063/2019 г. на Четвърто г.о и др./ Както снабдяването с изпълнителен лист, така и поддържаната от взискателя висящност на изпълнителното дело са от значение и се вземат предвид от съда при преценка, доколкото засвидетелстват активност на взискателя, включително в насока да се осигури възможността за изпълнителни действия по негово искане. В този смисъл е налице практика на ВКС в определения по чл. 288 ГПК, с които актове не е допуснато касационно обжалване при възложени в тежест на ответника разноски, но поради изтъкнати и взети предвид негови активни действия, осигуряващи му надлежно възможности за принудително 3 изпълнение или манифестирали незачитане на давността, вече настъпила и обявена му от длъжника /определение № № 320/2022 г. по ч.т.д. № 1122 за 2022 г. на Второ т.о, определение № 50413 по ч.т.д. № 2100 по описа за 2022 г. на Първо т.о на ВКС и цитираната в тях съдебна практика).

Настоящият въззивен състав, за да постанови акта си, обаче, се съобразява и с актуалната практика на ВКС. Така например в Определение № 2367/15.05.2024 г. по ч.гр.д. № 759/ 2024 г. на ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК при допуснато касационно обжалване е дадено разрешение при аналогична фактическа обстановка: при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника и образувано въз основа на него изпълнително производство, и независимо от това, че кредиторът - ответник е признал иска с отговора на исковата молба и срещу ищеца - длъжник не са предприемани изпълнителни действия след изтеклата давност, освобождаването на ответника от отговорност за разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК не е оправдано. От значение за този извод, освен извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, е наличието на изпълнителен титул, въз основа на който е образувано изпълнително производство, макар и същото да е перемирано. В определение № 1220/05.12.2023 г. по ч.т.д. № 1809/2023 г. на ІІ т.о. на ВКС, също в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и при допуснато частно касационно обжалване е даден отговор за неприложимост на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника и при липса на образувано въз основа на този титул изпълнително производство.

Съображенията са аналогични и на тези, обективирани в определение № 242 от 31.05.2018 г. постановено по ч.гр.д. № 2062/2018 г., на IV г.о. на ВКС. Прието е, че възражението за изтекла погасителна давност може да се направи само тогава, когато титулярят на вземането, за което е изтекла давността, иска да получи изпълнение, поради което позоваването на давността не може да се направи извън исковия процес.

В хипотезата и на отсъствие на образувано изпълнително производство, наличието на изпълнителен титул в полза на ответника винаги поражда право за длъжника да поиска със сила на пресъдено нещо да се отрече след изтичане на срока на погасителната давност вземането, за съдебното предявяване на което причина е поведението на кредитора. Същото разрешение е дадено и в Определение № 694 от 25.09.2023г. по ч.т.д. № 1325/2023 г. на ІІ т.о. на ВКС - отричането на правото на принудително изпълнение е чрез предявяване на иск по чл. 439 ГПК и позоваване на давността пред съд, в която хипотеза не намира приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като не е налице предпоставката ответникът да не е дал повод за завеждане на делото.

Поради горното, настоящия състав на съда намира, че следва да се съобрази с актуалната практика на ВКС, поради което обжалвания съдебен акт следва да бъде отменен, като в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски. Последният е претендирал такива в размер на 510,02 лева, от които: 450,00 лева за адвокатско възнаграждение и 60,02 лева – държавна такса. Ответника, обаче, е релевирал своевременно възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно. В настоящия случай, делото не се отличава с правна и фактическа сложност, налице е и признание на иска, поради което 4 в тежест на ответника следва да се възложат разноски за адвокатско възнаграждение на ищцовата страна в размер на 150,00 евро (293,37 лева), както и 30,69 евро (60,02 лева) за заплатена държавна такса.