Решение № 935 от 10.07.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 935 гр. Плевен, 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Тр. Ширкова при участието на секретаря ПЕТЯ СТ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело № 20244430101791 по описа за 2024 година

Делото е образувано по предявена искова молба от М. Г. М. с ЕГН ********** от с.О*** , представлявана от адв. Д.М. от АК *** срещу „****, с ЕИК ********** гр.*** ж.к. **** №28, бл.АТЦ „****“ ет.2 офис 73Г. Ищцата твърди, че е страна по договор за паричен заем № 5756251 / 01.12.2021г. с ответното дружество „*****. Твърди, че съгласно чл.1 ал.3 от договора, следвало да заплати такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 709.32 лева, а съгласно чл.3 получава сумата в размер на 1000 лева, ГПР 48.52%, годишен лихвен процент 40.32 %, при срок на кредита от 12 вноски. Ищцата твърди, че в чл.4 ал.2 от договора е предвидено и заплащането на неустойка като общата сума, която следва да заплати е в размер на 472.80 лева.

Ищцата сочи, че сключеният договор №5756251/01.12.2021г. е нищожен, на основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК.

В условията на евентуалност, твърди, че клаузата на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от процесния договор сключен, са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11, чл.19 ал.4 ЗПК във вр. с чл.22, както и по чл.143, ал.1 ЗЗП. Ищцата твърди, че 1 процесният договор не отговаря на всички изисквания на чл.22 ЗПК.

Твърди, че договорът е недействителен с оглед разпоредбите на чл.22 ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Твърди, че в случая в договора е посочен годишен лихвен процент 40.32% , но липсват условия за прилагането му и не е ясно дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Твърди, че нито в договора, пито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Посочва, че това ограничава правата на и е основание за недействителност на договора.

Ищцата твърди, че договорът не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, според която разпоредба трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочва, че годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Ищцата твърди, че спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Твърди, че в настоящия договор е посочена само абсолютна стойност на ГПР, но липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Твърди, че липсва яснота относно общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо.

Посочва, че тези съставни елементи са неизвестни, при което се създават 2 предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки стойността на ГПР.

Ищцата твърди, че не е ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на такса, и неустойка. Ищцата посочва, че не може да се направи еднозначен извод, дали разходите са включени или не при формиране на ГПР, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

Твърди, че договорът е недействителен, поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.11 ал.1 т.10, вр чл.22 от ЗПК, тъй като в същия е уговорена такса за експресно разглеждане и неустойка. С предвиждането на такива разходи който не са посочени в ГПР, се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Посочва, че събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите, доколкото същите са свързани с отпускане на кредита при една първоначална оценка на риска и разходи свързани с обезпечаване на риска от просрочие на погасителна вноска. Твърди, че според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1 от ДР на ЗПК- "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, неустойки, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги. Ищцата навежда доводи, че е следвало в ГПР да бъдат включена и такса за експресно разглеждане и неустойката и след като това не е сторено, е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорката за допълнителни разходи се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Твърди, че именно поради невключване на уговорената такса за експресно разглеждане и неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в 3 кредитното правоотношение. Твърди, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 ЗЗП. Ищцата твърди, че с преюдициално заключение по дело №С453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.

Твърди, че съгласно чл.26 ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Твърди, че в случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния договор относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Поради това навежда доводи, че в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор.

Ищцата твърди, че клаузата на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от договора за кредит са нищожни на основание чл.26 ал.1 ЗЗД и поради това че са сключени при неспазване на нормите на чл.10а чл.11 чл.19 ал.4 ЗПК вр. чл.22 ЗПК, както и чл.143 ЗЗП. Твърди, че накърняването на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, в който смисъл посочва и съдебна практика на ВКС. Такъв признак сочи, че е добросъвестността в гражданските и търговските отношения, като целта му е да не се допуска несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването на добрите нрави сочи, че се стига до значителна нееквивалентност на насрещните престации и до злепоставяне на интересите . Сочи, че уговорената дължимост на посочените суми е в противоречие с добрите нрави и принципа на справедливост, като уговорената сума е около 2/3 от размера на кредита. Отделно от това твърди, че възможността на 4 кредитора да събира такси и комисионни за допълнителни услуги е регламентирана в чл.10а ал.1 ЗПК, като уговорената такса експресно разглеждане е в противоречие с чл.10а ЗПК. Твърди, че всяка клауза, която цели да заобиколи закона е нищожна поради което предвидените клаузи в чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 от Договора са неравноправни по смисъла на чл.143 т.5 ЗЗП, тъй като са необосновано високи. Посочва, че преди сключване на договора за кредит, кредитора може да прави оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването му. Като не е сторил това, кредиторът е заобиколил чл.33 ал.1 ЗПК и е уговорил двете такси – за експресно разглеждане на документи и неустойка, с което си е уговорил още едно допълнително възнаграждение и с което е постигнал по висок размер на ГПР от разрешения в чл.19 ал.4 ЗПК.

В заключение моли съда да постанови решение, с което да обяви договора за кредит за нищожен, а при условия на евентуалност да обяви клаузите на чл.1 ал.3 и чл.4 ал.2 за нищожни на основание чл.26 ЗЗД, вр. чл.22 вр. чл10а , чл.11, чл.19 ЗПК, както и чл.143 ал.1 ЗЗП.

В едномесечния срок ответникът е представил писмен отговор и насрещен иск. В отговора оспорва исковата молба твърди, че е посочен фиксиран годишен лихвен процент по кредита и условия за прилагането му, поради което не е нарушено правилото на чл.11 ал.1 т.9 ЗПК. Твърди, че по смисъла на § 1, т.5 от ДР на ЗПК, фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит.

В сключения договор е посочен фиксиран ГПР, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11 т.9 ЗПК. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.11 ал.1 т.9 ЗПК. Ответникът посочва, че изискването в чл.11 ал.1 т. 9 ЗПК за посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, е неприложимо в настоящия случай, доколкото същото е 5 приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Твърди, че договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което националният закон и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.

Твърди, че от договора ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната лихва, както и размера на всяка вноска и включените в нея компоненти, което е достатъчно да обоснове липса на нарушение по чл.11 ал.1 т.9 ЗПК, доколкото договорът включва всички реквизити, посочени в тази разпоредба.