Решение № 221 от 12.06.2026, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 221 гр. Перник, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Въззивно гражданско дело № 20251700500580 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 155/20.06.2025 г. по гр.д.№ 1321/2024 г. по описа на РСРадомир съдът е прогласил за нищожни клаузите, съдържащи се в чл.17 и чл.

27, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***, сключен между В. А. К., с ЕГН: **********, с адрес: *** и „Стик Кредит" АД, с ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище" № 13Б, поради противоречие със закона и с добрите нрави, както и е осъдил В. А. К., с ЕГН:

**********, с адрес: ***, да заплати на „Стик-Кредит" АД, с ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище" № 13Б сумата от 914,08 лева (деветстотин и четиринадесет лева и осем стотинки) – главница по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на насрещната искова молба – 19.12.2024 г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 127,26 лева /сто двадесет и седем лева и двадесет и шест стотинки/ договорна лихва върху главницата за периода 29.02.2024 г. до 29.12.2024 г., като е отхвърлил исковата претенция за лихва за разликата до пълния предявен размер от 148,64 лева (сто четиридесет и осем лева и шестдесет и четири стотинки) като неоснователна и недоказана.

Решението на РС-Перник е обжалвано в срока по чл.259 ал.1 ГПК от ответника по насрещния иск В. К., в частта, в която са уважени предявените от 1

„Стик-Кредит" АД осъдителни искове за главница за сумата от 914,08 лв., както и в частта по уважената претенция с правно основание чл.240 ал.2 ЗЗД за сумата в размер на 127,26 лв., представляваща възнаградителна лихва при твърдения, че с оглед прогласените за нищожни договорни клаузи потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита.

Моли за отмяна на решението в обжалваните му части.

В законоустановения срок от ответника по жалбата е постъпил отговор, с който същата се оспорва като неоснователна по изложени доводи за индивидуално договорени с потребителя клаузи за неустойка в процесния договор. Поддържа, че доколкото същата представлява обезщетение, което не е сигурно, че ще се дължи към момента на сключване на договора, то не е необходимо и да се включва при формиране на ГПР. Поддържа, че кредитополучателят е имал възможност да упражни правото си на отказ от договора в 14 дневен срок, което същият не е сторил. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната му част, а въззивната жалба- да бъде отхвърлена като неоснователна.

С определение № 771/07.11.2025 г. на основание чл.248 ал.1 ГПК първоинстанционният съд е оставил без уважение молба от адв.П. П. от ХАК, като пълномощник на ищеца по главния и ответник по насрещния иск В. А. К., инкорпорирана във въззивна жалба рег.№4707 от 15.08.2025г., в частта, с която се моли съда да измени решение № 155 от 20.06.2025г., по гр.д. №1321/2024г., относно присъдените разноски на ответното дружество по предявения насрещен иск в размер на 490,00 лева.

Срещу така постановеното определение в срока по чл.248 ал.3 ГПК е депозирана частна жалба от В. К., с която се моли същото да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно при твърдения, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

В срока по чл.276 ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна, с който същата се оспорва като неоснователна и се поддържа, че конкретният случай не попада под хипотезата на цитираната практика на СЕС, поради което и депозираната частна жалба подлежи на отхвърляне.

При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията по чл. 260 и 2 чл. 261 ГПК.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане първоначални обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.

146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите и насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 9 ЗПК.

Предмет на въззивната проверка са само осъдителните претенции относно главницата по договора за кредит за разликата над сумата от от 615,83 лева до присъдените 914,08 лв., както и в частта по уважената претенция с правно основание чл.240 ал.2 ЗЗД за сумата в размер на 127,26 лв. В останалата си част първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в установените за това срокове.

С исковата молба се твърди, че ищецът е страна по договор за потребителски кредит № ***, предоставен от разстояние, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 950 лв. при лихвен процент от 27% и с годишен процент на разходите 30,6 % със срок на погасяване на заема 12 месеца. Сочи се, че съгласно чл. 17 от договора за заем получателят следва да осигури поръчител, отговарящ на изискванията, посочени в ОУ и след одобрение от кредитора. В чл. 27 от Договора за потребителски кредит № *** от дата *** е предвидено, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение по чл.17 от същия кредитополучателят ще дължи неустойка в размер на 0,9% от усвоената сума за всеки ден, за неизпълнение на ангажимента си по ал. 1 от същия член в 3дневен срок от усвояване на заемните средства да му предостави едно от обезпеченията: 1. поръчителство на физическо лице, отговарящо на изискванията: да е навършило 21-годишна възраст; да представи служебна бележка от работодател, издадена преди не повече от 3 дни; да работи по безсрочен трудов договор от не по-малко от 6 месеца при осигурителен доход от поне 1 500 лева; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем и да е без кредитна история в Централния кредитен регистър към БНБ относно просрочия; или 2. банкова гаранция за цялото задължение, валидна 30 дни след крайната дата на издължаване.

Ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс, но се твърди, че не дължи плащането на неустойка, тъй като клаузите от договора са нищожни, тъй като заобикалят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския заем.Т.е. счита, че така посочената клауза на чл. 27, ал. 1 от договора, предвиждаща дължимостта на неустойка, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради това, че противоречи на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП и чл. 33 ЗПК. Сочи, че поради накърняване на 3 добрите нрави се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното правоотношение, с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Основната цел на така посочената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя.

С оспорената клауза от договора се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Наред с това, налице било и противоречие с разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като търсената неустойка по договора не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, както и неустойката по процесния договор е нищожна като нарушаваща добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗЗП, във връзка с чл. 19 ал. 1 ЗПК, във връзка с чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 4 ЗПК, поради което моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в чл.17 и чл. 27, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *** от дата ***, сключен между В. А. К. и „Стиккредит“ ООД поради противоречие със закона и с добрите нрави.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Стик Кредит“АД е подал отговор на исковата молба и е оспорил исковите претенции, като моли за отхвърлянето им. Сочи, че размерът на неустойката не е уреден с императивни материалноправни норми, като не било въведено ограничение за максималния й размер и доколкото по-големият размер на неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият не можело да се приеме като изначално договорен в противоречие с добрите нрави. Дори в случай, че се приеме, че неустойката е прекомерна, нейният размер следвало да бъде намален, но не и цялата клауза за неустойка да бъде обявявана за нищожна. Освен това ответникът излага доводи, че ищецът бил изначално запознат с условията на договора преди същият да бъде сключен и не бил длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице -поръчител, което да отговаря на определените в договора изисквания и след това да премине към подписването му. С оглед изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. В срока за отговор „Стик Кредит“АД е депозирал насрещна искова молба, като е предявил насрещни искове срещу ищеца по първоначалния иск за сумата от 914,08 лв., остатък от главница по договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от ***дина, ведно с законната лихва от датата на постъпването на молбата за предявяване на насрещният иск до датата на окончателното й изплащане, както и да осъди ответника В. А. К. с ЕГН: ********** по предявеният насрещен иск да заплати на „СТИК КРЕДИТ“ АД с ЕИК 202557159 сумата от 148,64 лева договорна лихва за периода 29.02.2024 г. до 29.12.2024 г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск е подал отговор, с който е противопоставено възражение за нищожност на договора за потребителски кредит поради непосочване на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. В договора не било посочено изрично и какви конкретни разходи се включвали в годишния процент на разходите. Излагат се 4 твърдения за нищожност и на клаузата, въвеждаща задължение за заплащане на договорна лихва. Твърди се, че ищеца по първоначалния иск е извършвал плащания по кредита до момента на забавата и не дължи исковата сума.

Пред първоинстанционния съд е приобщено заключение на вещо лице по ССчЕ, неоспорено от страните, което съдът кредитира, от което се установява, че за периода от предоставяне на кредита до датата на предоставяне на данни от ответника - 28.01.2025 г., кредитополучателят е платил общо 334,17 лева, с които са погасени задължения, както следва: 35,92 лева главница - по първа погасителна вноска с падеж 29.01.2024 г., 21,38 лева договорна /възнаградителна лихва - по вноска с падеж 29.01.2024 г., 106,87 лева неустойка по вноска с падеж 29.01.2024 г.и 170,00 лева такси за писма, съобщения. Вещото лице дава заключение, че годишният процент на разходите с включване предвиденото оскъпяване по чл. 17 от договора със сумата по погасителен план в размер на 850,03 лева, платимо разсрочено на вноски съгласно погасителния план, би възлязъл на 343,21 %.

Кредитополучателят В. А. К. е физическо лице, което притежава качеството "потребител" по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. По делото няма доказателства за това при сключването на договора за кредит В. А. К. да е действал в рамките на търговската или професионалната си дейност съгласно чл. 9, ал. 3 ЗПК. Следователно съдът дължи на основание чл. 7, ал. 3 ГПК служебно да приложи правилата на ЗЗП и специалния закон, уреждащ потребителското кредитиране.