Решение № 264116 от 22.06.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 22.06.2021 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме

Мъгърдичян

Ивайло Димитров при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6860 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.02.2020 год., постановено по гр.дело №37741/2018 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, е признато за установено по предявените от М.М.К. срещу „К.И.И.Б.“ ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника следните суми: 617.72 лв. – главница по договор за кредит за покупка на стоки или услуги от 05.09.2011 год., ведно със законната лихва, считано от 07.12.2012 год. до окончателното изплащане, 59.30 лв. – възнаградителна лихва за периода от 05.10.2011 год. до 04.05.2012 год., 68.06 лв. – мораторна лихва за периода от 04.11.2011 год. до 26.11.2012 год. и 125 лв. – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 08.05.2013 год. по ч.гр.дело №58207/2012 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-ви е образувано изпълнително дело №20188410401337 по описа на частен съдебен изпълнител Н.М., като ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл.

78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 350 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че СРС не бил съобразил обстоятелството, че през периода от образуването на изпълнително дело №5647/2013 год. по описа на частен съдебен изпълнител Н.М.давност не е текла до влизане в сила на Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, като до този момент е следвало да се прилага Постановление № 3 от 18.11.1980 год. по гр.д. № 3/1980 год., Пленум на ВС, съгласно което давност не тече по отношение на вземане, за което е образувано изпълнително производство, през неговото времетраене. Съгласно чл. 116, б. „в" ЗЗД, давността се прекъсвала с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Според горепосоченото Тълкувателно решение, искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсвало давността, защото съдебният изпълнител бил длъжен да го приложи. С молбата си за образуване на изпълнително производство от 17.05.2013 год. „БНП Париба

Пърсънъл Файненс" ЕАД било поискало извършването на изпълнителни действия, като заедно с това било възложило на частния съдебен изпълнител правата по чл. 18 ЗЧСИ. Следователно молбата за образуване прекъсвала давността, като от този момент започвала да тече нова 5-годишна давност. След образуване на изпълнителното дело №5647/2013 год. били извършени изпълнителни действия, изразяващи се в изпращането на запорни съобщения до няколко банки, всички от 18.05.2013 год. С изпращането на запорните съобщения до банките давността се прекъсвала и започва да тече нова 5-годишна давност. След налагането на запорите на банковите сметки липсвали данни за извършването на други редовни изпълнителни действия, поради което и бил изтекъл двугодишния преклузивен срок и правилно частният съдебен изпълнител бил прекратил изпълнителното дело. С молбата си от 03.04.2018 год. за образуване на ново изпълнително дело ответникът бил поискал извършването на конкретни изпълнителни действия, а именно насрочването на дата за опис на движимите вещи на длъжника и запор на банковите сметки на длъжника в „Банка ДСК" ЕАД. Частният съдебен изпълнител бил изпратил запорно съобщение до банки на 25.05.2018 год., като давността била прекъсната още с депозирането на молбата за образуване на новото дело, тъй като в нея се съдържало искане за конкретно изпълнително действие.

Неправилно СРС бил приел, че тази молба „не е прекъснала давността, тъй като последната се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18 ЗЧСИ/. По изрична разпоредба на закона давността се прекъсвала с предприемането на самото действие за принудително изпълнение, а не с молбата, с което е поискано извършването му." В посочена молба, освен възлагане на чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител, били поискани и конкретни изпълнителни действия /посочени по-горе/. Молбата за образуване на изпълнително дело с искане за насрочване на опис на движимите вещи в дома на длъжника и запор върху банковите му сметки била валидно изпълнително действие, което изграждало съответния способ и прекъсвало давността. Волята на взискателя за събиране на вземането била безспорно изразена. Също така с молба на ответника от 10.03.2011 год. било поискано извършването на опис на движими вещи на длъжника. Първоинстанционният съд не бил съобразил и това, че давност не следва да тече, докато е било висящо изпълнителното производство по перемираното дело №5647/2013 год. по описа на ЧСИ Н.М.– от датата на образуването му – 17.05.2013 год. до датата на прекратяването му – 21.05.2015 год.

/изтичане на двугодишния срок от последното валидно предприето изпълнително действие – доставяне на запорните съобщения до банките/. Прилагането на даденото с горепосоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му щяло да има за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са били предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността щяла се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което щяло да доведе и до несъобразяване на действащото към онзи момент Постановление № 3 от 18.Х1.1980г., Пленум на ВС.

Поради даденото с отмененото Постановление № 3 от 18.Х1.1980г., Пленум на ВС и Тълкувателно решение от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС тълкуване на правната норма следвало да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнасял до последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение от 26.06.2015 год. щяло да се прилага от този момент за в бъдеще. В този смисъл до 22.06.2015 год. течението на давността за вземанията, които били предмет на изпълнителното производство, било спряно. Т.е., в частност давността за процесните вземания била започнала да тече от момента на преустановяване на спирането на погасителната давност за тях, респ. от датата на прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона /ех lege/, а именно на 21.05.2015 год. Впоследствие давността била прекъсната с предприемането на изпълнителни действия по новото изпълнително дело. Давностният срок, както за главницата, така и за лихвите, бил 5 години, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и към настоящия момент не бил изтекъл. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата М.М.К. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че първоинстанционният съд бил достигнал до правилни изводи за това предприемането на кое изпълнително действие прекъсва давността за вземането на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено и тече ли давност за вземането докато трае изпълнителният процес. С Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, било прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява по право, на основание чл. 433, ал.

1, т. 8 ГПК, като е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. В такива случаи новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, т.е. действие, извършено в рамките на двугодишния срок преди датата на прекратяване на изпълнителното производство. ВКС бил посочил, че няма основание да се счита, че за времето между различните изпълнителни действия давността не тече поради висящността на изпълнителния процес, поради което е приел и че Постановление на Пленума на ВС № 3/1980 год. следва да се счита изгубило сила. В конкретния случай за вземанията, предмет на процесния изпълнителен лист, било образувано изпълнително дело №20138410405647 по описа на частен съдебен изпълнител, което впоследствие било прекратено. По същото дело с молба от 17.05.2013 год. взискателят бил възложил на частния съдебен изпълнител всички действия по чл. 18 ЗЧСИ, като на 18.05.2013 год. били наложени запори върху банкови сметки на длъжника. На 15.05.2015 год. вземанията били прехвърлени на ответното дружество. С молба от 03.04.2018 год. било образувано изпълнително дело №20188410401337 по описа на частен съдебен изпълнител Н.М., като с молбата на последния се възлагали всички действия по чл. 18 ЗЧСИ. На 25.05.2018 год. били наложени запори върху банкови сметки на длъжника. Не установявало в рамките на двугодишния период след налагането на запорите по първото изпълнително дело да са били предприемани изпълнителния действия, водещи до прекъсване на давността.

Поради това същото се било прекратило по право на основание чл. 433, ал. 1, т.

8 ГПК към 18.05.2015 год. /с изтичането на две години/ – преди частният съдебен изпълнител да го прекрати с постановление. Следващото действие, което прекъсвало давността за вземанията, било извършено на 25.05.2018 год. – наложени запори върху банкови сметки на длъжника по второто изпълнително дело. Молбата за неговото образуване, въпреки че в нея се съдържало възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, не прекъсвало давността, тъй като последната се прекъсвала с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя/. По изрична разпоредба на закона давността се прекъсвала с предприемането на самото действие за принудително изпълнение, а не с молбата, с което е било поискано извършването му. Поради гореизложеното правилно първоинстанционният съд бил приел, че давността за процесните вземания е изтекла, тъй като между последното изпълнително действие, извършено по първото изпълнително дело на 18.05.2013 год. и първото изпълнително действие, извършено по второто изпълнително дело, на 25.05.2018 год., които прекъсват давността, са изтекли повече от 5 години. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.

Безспорно е във въззивното производство, че изпълнително дело №20138410405647 по описа на частен съдебен изпълнител Н.М., с рег.№841 на КЧСИ, е било образувано на 17.05.2013 год. по молба на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД въз основа на изпълнителен лист от 08.05.2013 год., издаден по ч.гр.дело №58207/2012 год. по описа на СРС /издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/, срещу М.М. Лазарова за процесните суми. С молбата на взискателя на частния съдебен изпълнител били възложени всички действия по чл. 18 ЗЧСИ, като на 18.05.2013 год. били наложени запори върху банкови сметки на длъжницата. Посоченото изпълнително дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 27.11.2017 год. на частния съдебен изпълнител.

Разпечатката съдържа 26 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/825dd50b-4a89-403f-8af7-5bc1337c5e13