Решение № 260153 от 23.09.2020, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 13124/2019
- Вид
- Решение № 260153
- Подписан
- 23.09.2020
- В сила
- 10.11.2020
- Състав
- КОНСТАНТИНА МИТКОВА ХРИСТОВА, ИВАНКА КОЛЕВА ИВАНОВА, ПЕТЪР ЛЮБОМИРОВ САНТИРОВ
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 300 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 107 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 115, б. "ж" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116, б. "а" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116, б. "б" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 117, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 45 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 45, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 5, ал. 1 · Закон за наследството
- чл. 26, ал. 1 · Наказателен кодекс
Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 23.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл. съдия КОНСТАНТИНА Х. при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Х. гр. дело № 13124 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 114564 от 14.05.2019 г., постановено по гр. д. № 77654/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 120-ти състав, ответницата Б.В.И. е осъдена да заплати на ищците Я.Х.В. и М.Б.Д. на основание чл. 45 от ЗЗД сума от по 17 090 лева на всяка от тях, представляваща пряка и непосредствена последица от непозволено увреждане, причинени от незаконосъобразно поведение на ответницата, представляващо в причиняване на вреди на наследодателя на ищците Х.Й.Д., пострадал по НОХД № 5559/2017 г. по описа на СРС, НО, 99 състав, а именно – имуществени вреди в общ размер на 34 180 лева, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените разноски в общ размер на от 1 555 лева.
Срещу така постановеното решение в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от ответницата Б.В.И., в която се излагат доводи за неговата неправилност. Сочи се, че съгласието, постигнато със сключения между Х.Й.Д. и Б.В.И. договор от 17.07.2012 г., представлява уреждане на една съществуваща връзка, възникнала на основание непозволено увреждане между страните по него, и като такова то представлява договор, независимо дали има насрещни задължения между страните. Поради което се намира, че вземането на ищците се е погасило чрез новиране задължението на ответника с оглед договора от 17.07.2012 г., като последният не представлява признание на задължението, а съставлява преуреждане на отношенията между страните, което се потвърждава и от подписната на същата дата декларация на ответницата. Счита се, че предявените искове се явяват неоснователни и поради погасяването им по давност. Твърди се, че противоправното деяние е извършено от Б.В.И. най-късно на 30.09.2011 г., а гражданските претенции са били предявени за първи път на 28.06.2017 г., когато е депозиран за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск, към който момент е бил изтекъл срокът на петгодишната погасителна давност. Поддържа се, че гражданският иск в наказателното производство води до прекъсване на погасителната давност само ако е допуснат до разглеждане и уважен от наказателния съд, какъвто не е разглежданият в настоящото производство случай, поради което при предявяването на иска пред гражданския съд на 30.10.2017 г. е изтекъл давностният срок за вземането, по отношение на който не е било налице и спиране в хода на наказателното производство. Сочи се, че с подадената от ответницата молба от 02.05.2017 г. пред наказателния съд, давността за процесното вземане също не е била прекъсната поради неговото признание, тъй като, за да е налице последното, то трябва да е отправено до кредитора, а не до съда, както е в процесния случай. По изложените съображения се отправя искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковата претенция. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемите Я.Х.В. и М.Б.Д. са депозирали отговор на въззивната жалба, в който се излагат доводи за нейната неоснователност и се претендира оставянето й без уважение, респ,. потвърждаване на обжалваното решение. Сочи се, че с подписването на документа от 17.07.2012 г., макар и същият да е бил озаглавен договор, действителната воля на страните е била да се потвърди дължимостта на сумата, дадена от Х.Й.Д. на ответницата. Намира се, както с договора от 17.07.2012 г., така и с молбата на ответницата до наказателния съд от 03.05.2017 г., същата е признала дължимостта на процесното вземане, поради което давността на последното е била прекъсната.
Счита се, че признанието може да бъде направено пред съд, друг орган на власт или трето лице, но когато не е направено пред съда, който разглежда спора, признанието е извънсъдебно. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно.
Във връзка с доводите на жалбоподателя е необходимо да се изложи следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на признато с влязла в сила присъда на наказателния съд престъпление, извършено от ответницата.
Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, съответно елементите на фактическия състав на деликтната отговорност са: противоправно поведение, настъпването на вреди, причинна връзка между тях и вина у причинителя. Докато наличието на последния от четирите се предполага по силата на оборимата презумпция на ал. 2 от цитираната разпоредба /вината/, то останалите три подлежат на доказване чрез предвидените в ГПК способи.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, които съставляват елементи от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД, а в случая с оглед вида на престъплението, установени се явяват по вид и размер причинените от извършването му вреди на ищците.
В процесния случай между страните не се спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че с влязла в сила на 26.04.2018 г. присъда по НОХД № 5559/2017 г. от 18.10.2017 г. по описа на СРС, НО, 99 състав, Б.В.И. е била призната за виновна и за това, че в периода от 28.07.2011 г. до 07.09.2011 г. в гр. София при условията на продължавано престъпление, с три отделни деяния, които осъществяват по отделно състава на едно и също престъпление, извършени през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила у Х.Й.Д. заблуждение, че има подписан преференциален договор за депозит към банка „Пиреос България“ АД и ще му изплаща ежемесечно лихва в размер на 2 % върху внесените от Д.пари, като на 28.07.2011 г. получила по последния сумата от 40 000 лева, на 07.09.2011 г. сумата от 5 000 лева, а на неустановена дата през месец 09.2011 г. сумата от 5 000 лева, като Б.В.И. възстановила впоследствие на Х.Й.Д. сумата от
11 820 лева, и с това причинила на Х.Д.имотна вреда в общ размер на сумата от 38 180 лева – престъпление по чл. 211, вр. чл. 209, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
От представените по делото удостоверение за наследници изх. № 149/04.08.2016 г. от Столична община, с. Мрамор, и препис-извлечение акт за смърт от Столична община, Район Младост, се установява, че Х.Й.Д. е починал на 02.08.2016 г. и е оставил свои наследници по закон Я.Х.В. –дъщеря, и М.Б.Д.
– съпруга. Последните са били конституирани по НОХД
№ 5559/2017 г. на СРС, НО, 99 състав, в качеството им на частни обвинителни като наследници на починалия пострадал Х.Й.Д..
В разглежданата в настоящото производство искова молба ищците Я.Х.В. и М.Б.Д. заявяват, че след смъртта на техния наследодател ответницата Б.И. е заплатила още сумата от 4 000 лева - за възстановяване на причинените от нея в резултат на извършеното спрямо Х.Й.Д. престъпление, като дългът й към ищците се равнява на сума в общ размер на 34 180 лева. По делото липсват твърдения и не са ангажирани доказателства за това, така претендираната от Я.Х.В. и М.Б.Д. сума да е била заплатена от ответницата.
Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав намира, че в процесния случай са налице всички елементи на фактическия състав на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, като за ответницата Б.И. е възникнало задължението да поправи причинените на наследниците на Х.Й.Д. имуществени вреди, възлизащи на сума в общ размер от 34 180 лева, или с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от ЗН е дължима на всяка от ищците сума от по 17 090 лева.
Неоснователни са поддържаните във въззивната жалба доводи, че процесното вземане е погасено по давност, а и че същото се е погасило и чрез новиране задължението на ответницата с оглед договора от 17.07.2012 г.
По делото е представен документи, озаглавен „договор“, от 17.07.2012 г., подписан от Б.И. и Х.Д., като в чл. 1, 2, 3 и 4 от същия Б.И. признава, че е поискала и получила от Х.Д.сумата от 40 000 лева на 28.07.2011 г. с банков превод по нейна банкова сметка *** „договор № **********/28.07.2011 г.“, и сума от общо 10 000 лева на две вноски по 5 000 лева по същата банкова сметка ***.09.2011 г. с основание „прехвърляне на средства“ и „захранване на сметка“, че към 17.07.2012 г. дължи безусловно така посочената сума от 50 000 лева, като Х.Д.няма никакви по-стари по време задължения към нея или членове на семейството й, подлежащи на прихващане или изпълнение, че цитираният като основание за плащане „договор № **********/28.07.2011 г.“ е недействителен и по него Х.Д.няма никакви насрещни задължения, като Х.Д.също е признал, че е получил от Б.И. сума в общ размер от 11 200 лева, с която сума е погасено частично задължението на Б.И. да върне неоснователно получените от нея суми. Що се касае до постигнатите между Б.И. и Х.Д.в чл. 5 и 6 от разглеждания „договор“ от 17.07.2012 г. уговорки, доколкото същите не са предмет на разглеждане в настоящото производсто, то се явява и безпредметно тяхното обсъждане. Или, несъмнено с така обективираното в коментирания документ признание от страна на ответницата, че последната дължи на наследодателя посочената сума, част от която се явява и заявената в настоящото производство претенция, то на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД давността на процесното вземане е била прекъсната и от 17.07.2012 г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, до какъвто извод е стигнала и районната съдебна инстанция. Същевременно, съставът на СГС не споделя застъпеното от последната в мотивите на обжалваното решение становище, че с предявяването от страна на ищците на граждански иск пред наказателния съд на 28.06.2017 г., давността отново е била прекъсната преди нейното изтичане, независимо, че искът не е бил приет за съвместно разглеждане в наказателното производство.
Несъмнено установено по делото е, че с молба с вх. № 1050138/28.06.2017 г., депозирана по НОХД № 5559/2017 г. на СРС, НО, 99 състав, Я.Х.В. и М.Б.Д., като наследници на пострадалия Х.Д., са поискали да бъдат конституирани като граждански ищци в наказателното производство и да бъде приет за съвместно разглеждане гражданският им иск за осъждане на подсъдимата Б.И. да им заплати сумата от 38 180 лева – претърпени имуществени вреди в резултат на престъплението. Районната съдебна инстанция, НО, 99 състав, обаче, е отказала да приеме за съвместно разглеждане така заявената гражданска претенция.
Съгласно трайната практика на върховната съдебна инстанция, предявяването на иск е основание за прекъсване на давността съглсно чл. 116, б. „б“ от ЗЗД стига искът да бъде уважен. По силата на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД погасителната давност спира през времето от предявяване на иска до постановяване на влязло в сила решение. Предявяването на граждански иск в наказателното производство, който не е бил приет за разглеждане, не води до прекъсване на давността, тъй като с неприемането на гражданския иск за разглеждане отпада действието на подадената искова молба по отношение на погасителната давност /в този смисъл ТР № 5/05.04.2006 на ОСГТК на ВКС, решение № 534/16.01.2012 г. по гр. д. № 35/2011 г., ІV ГО на ВКС, определение № 419/08.06.2011 г. по т. д. №
Разпечатката съдържа 34 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/825c9eac-fe86-4055-8533-6cab206d3b2f