Решение № 1434 от 03.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1434

***, 03.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Биляна В. Видолова при участието на секретаря Галя Р. Николова като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело № 20264430101788 по описа за 2026 година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Д.

К. Т., ЕГН **********, от ***, против ***, *** с която са предявени: иск с правно основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19 от ЗПК за прогласяване недействителността на *** и иск по чл. 55, ал.1, пред. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 25 евро, недължимо платена сума по недействителен *** Твърди се, че между страните е сключен процесния *** за сумата от 600.00 лева.

Твърди се, че съобразно Договора, е предвидено заплащане на договорна лихва и неустойка при непредставяне на обезпечение. Твърди се, че Договорът за кредит е нищожен поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК. Сочи се, че ГПР включва и уговорената неустойка. Твърди се, че с оглед нищожността на процесния договор, ищецът дължи само връщането на чистата сума по кредита и не дължи заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита, като платеното от него над главницата е платено при начална липса на основание. Претендират се разноски. В с.з. на 10.09.2026г. е допуснато увеличение на размера на осъдителния иск, като същият се счита за предявен за сумата от 193.22 евро 1

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, който счита, че исковете са неоснователни и недоказани, евентуално се позовава на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД – че нищожността на отделна клауза не влече нищожност на цялата сделка. Описан е начинът на сключване на договора, твърди се, че в ГПР не следва да се включва неустойка и се излагат аргументи в тази насока. Твърди се, че уговорката за неустойка е действителна и равноправна клауза. Признава получаването на процесната сума по осъдителния иск. Моли се съда да отхвърли предявените искове, претендират се разноски.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното: По делото, съдът приема за безспорно установено факта на сключване на процесния *** между страните, за сумата от 600лв.в който са налице уговорки, че това е един транш и след неговото погасяване може да се теглят други траншове, за срок от 30 дни, при ГЛП от 36,00% и ГПР от 42,58 %. Установява се също, че по силата на чл. 17 от Договора за кредит, заемателят следва да представи обезпечение в полза на кредитора- поръчител или банкова гаранция, които следва да отговарят на определени условия.

Установява се също, че по силата на чл. 27 от Договора, при непредставяне на обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на кредита, за всеки ден, в който не е представено обезпечение.

По делото няма спор между страните относно факта на усвояване на заетата сума от страна на ищеца - заемател. Въпреки, че от ответника е изискана справка на извършените плащания от заемателя, и същият е предупреден, че при непредставянето й съдът може да приеме за доказани твърдяните от ищеца обстоятелства на осн. чл. 161 от ГПК, такава справка по делото не е представена. Ищецът представя доказателства за заплатена по този договор сума в общ размер на 500евро/ 977.92лв. на 18.05.2026г.

Ответникът представя по делото СЕФ и Погасителен план, които обаче съдът не кредитира, т.к. те не съответстват на уговорките в договора , не е ясно кога са изготвени и дали са представяни в този вид на кредитополучателя – според тези документи кредитополучателят не дължи дори договорна лихва, а в самия договор уговоките са за ГЛП от 36,00% и ГПР от 42,58 %, които уговорки предполагат начисляване на договорна лихва. Поради горното, съдът 2 не кредитира тези два документа. Отговорът на ответника явно сочи, че по договора е начислена неустойка, но тя не е включена в ГПР, също така е признато получаването на първоначално посочената в осъдителния иск сума от 25.00 евро над главницата, което означава, че по този договор има начисления и плащания над главницата от 600 лв./306.78 евро.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 22 от ЗПК, чл. 143 от ЗЗП:

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- ***, като небанкова финансова институция– търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Независимо, че процесния договор е сключен за период, по-малък от 3 месеца, съдът намира, че за него не важи изключението по чл. 4 ал. 1 т. 6 от ЗПК, т.к. в него липсва кумулативната предпоставка - договор за кредит, при които се дължат незначителни разходи – предвиден е разход за неустойка в размер на 0,9% от стойността на кредита, за всеки ден, в който не е представено обезпечение.

Съдът приема, че клаузата по чл. 17 от Договора за заем, предвиждаща задължение за заемателя за представяне на обезпечение - в тридневен срок от 3 сключване на договора, чрез поръчител или банкова гаранция, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза, въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или поръчител, които да отговарят на определени условия, са трудно осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.20 от ЗЗП. Така, тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, сам да оцени платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС на ***. Неустойката обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, което се признава и от самия ответник в отговора. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая формално посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредитауговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 4 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата на чл. 22 от ЗПК, и целият договор за кредит е нищожен. Предявеният като главен иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т. 10, вр. чл.

19, ал.5 от ЗПК, за прогласяване нищожността на договора за паричен заем №4226624/ 09,06,2025г. е изцяло основателен и следва да бъде уважен като такъв.

По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД:

С оглед изхода на спора за недействителността на процесният договор за заем, като основание за плащане на сумите по него, съдът приема, че даденото по него следва да се приравни на изначална липса на основание. Както бе посочено по-горе, по делото се установява от заявлението на ищеца и представеното от него доказателство, както и от непредставянето на изискана справка от ответника, преценена на осн. чл. 161 от ГП, че от страна на ищеца заемател е заплатена сумата от общо 193.22 евро над главницата от 600.00лв./306.78 евро. Съобразно нормата на чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне - в случая ищецът е извършил плащане без основание в полза на първия ответник, който дължи връщане на взетото. С оглед изложеното, съдът приема, че предявеният иск за заплащане на сумата от 193.22 евро, представляваща недължимо платена сума, над размера на главницата, по процесния Договор за паричен заем, е 5 изцяло основателен и следва да бъде уважен.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът дължи на ищеца направените деловодни разноски, съобразно представените по делото вносни бележки за такса за издаване на удостоверение и ДТ такси в общ размер от 55.69 евро и адв. възнаграждение. С оглед на изрично направеното възражение за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение, съдът намира, че с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото, възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК за основателно. В случая разглеждането на делото е преминало в едно открито с.з., без присъствието на ищеца и неговият пр.представител; събрани са незначителен по обем писмени доказателства. С оглед на това, съдът намира, че следва да бъде определено общо възнаграждение по двата иска от 240 евро.