Решение № 5750 от 26.07.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 26.07.2019 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №153 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 16.07.2018 год., постановено по гр.дело №27866/2017 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу И.А.М. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3 475.51 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********, абонатен №136781, за периода от м.май 2014 год. до м.април 2016 год., сумата от 49.06 лв. – стойност на услугата дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 01.12.2016 год. до окончателното им изплащане, сумата от 22888 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху стойността на доставена топлинна енергия, за периода от 15.09.2015 год. до 31.10.2016 год. и сумата от 8.62 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху стойността на услугата дялово разпределение за периода от 15.09.2015 год. до 31.10.2016 год., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №69791/2016 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, като ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по делото за държавна такса в размер на 115.74 лв., за възнаграждения за вещи лица в размер на 500 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение и направените разноски в заповедното производство за държавна такса в размер на 75.24 лв. и сумата от 50 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата И.А.М.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционното решение е нищожно поради това, че противоречало на правото на Европейския съюз и тъй като хипотезите на нищожност не били „изчерпателно изброени“. Заповедта за изпълнение била издадена в противоречие с императивни правила на закона, поради което липсвало основанието за издаването ѝ и оттам се стигало и до пороци на първоинстанционното решение. Излагат се доводи, че в заповедното производство вземането не било индивидуализирано в достатъчна степен, поради което не можело да бъде издадена заповед за изпълнение, по която ответницата да се защити, а оттам и не можело да се установи интерес от предявяване от страна на „Т.С.“ ЕАД на установителен иск по тази заповед. Общите условия на „Т.С.“ ЕАД били приети по неустановен от закона начин, тъй като липсвало изрично писмено приемане от страна на ответницата. Първоинстанционното решение противоречало на принципи на правото, както и на забраната за засягане на частната собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България, поради което същото било нищожно. Между страните не било налице твърдяното правоотношение, тъй като липсвал писмен договор. Процесният имот бил в траен ремонт и фактически било невъзможно ползването на услугата. Заповедта за изпълнение била издадена при наличие на основание за отвод на съдията-докладчик, тъй като никой от съдебните състави на СРС не бил приложил разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Първоинстанционният съд не се бил съобразил с Тълкувателните решения на ВКС, бил се позовал на непредставени по делото документи, не бил се произнесъл по направени в отговора на исковата молба доводи, не бил отчел приложимите се стандарти за терморегулиращи вентили, както и по отношение на други принципи на разпределението на топлинна енергия. По делото липсвали доказателства за температурата на топлата вода към абонатната станция за процесния период, за инсталираната мощност, че цялата сградна инсталация е работела, при положение че е имало демонтирани отопитлителни тела.

Не било ясно защо била начислена служебно топлинна енергия при максимален разход. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ противоречала на правото на ЕС и на Директива 2011/83/ЕС. Разпоредбите, които придавали на физическите лица, чиито жилища са свързани с абонатна станция за топлоподаване, качеството на потребител, противоречали на правилата на чл. 16 ЗЗД и разпоредби от ЗЗП, които възприемали в българското право правилата на директивите на Европейския съюз относно това, че непоисканата доставка не създавала облигационно задължение. Общите условия на „Т.С.“ ЕАД били неравноправни. Първоинстанционният съд не бил изследвал съществени елементи на правоотношението между страните по делото – мястото на продажба на топлинна енергия. Системата, при която топлинната енергия се продавала на изхода на абонатната станция била действала преди десетилетия като социална услуга, но сега била несправедлива към потребителите.

Не било извършено измерване на топлинната енергия на границата на правото на собственост, както това изисквал чл. 156 ЗЕ и правото на ЕС. Била измервана топлинна енергия на входа на системата в абонатната станция /преди топлообменника/, а не след това. Определянето на нормативна методика за изчисляване на топлинна енергия противоречало на правилата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО. Определянето на разходи за топлинна енергия за подгряване на сградната инсталация противоречало на закона. Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването предвижда тези разходи да се определят не на база реален отчет, а на база реално потребление. Нормативно определената формула не отчитала върната в системата на отопление на етажната собственост енергия за рециркулация, която намалявала разхода на енергия. Освен това методиката за изчисляване на енергията за отопление на сградната инсталация не вземала предвид реално инсталираната мощност на абонатната станция в сграда, а само проектната такава. Нормативно установените формули не вземали предвид топлинните загуби в инсталацията, като натоварвали потребителите със заплащането им. До абонатната станция не била доставяна топлинна енергия с необходимата температура от 90 градуса, а постъпвала такава с температура само 70 градуса. „Т.С.“ ЕАД доставяло три услуги – отопление на имот, отопление на общи части, и подгряване на топла вода, като същите можело да се предлагат отделно, а това не било направено и потребителите били принудени да заплащат трите услуги в пакет. Липсата на реален отчет изкривявала сметките на потребителите, като била нарушена Конституцията, която уреждала собствеността като право, а ЗЕ натоварвал собствениците и със задължения за заплащане на топлинна енергия. По силата на Общите условия на ищеца били начислявани лихви за забава за стойността на още недоставена топлоенергия. Едва от изготвянето на изравнителна сметка на потребителя, която установявала дали прогнозните количества енергия са били точно изчислени, можело да се натоварват потребителите със задължение да заплащат лихви за забава. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.

1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателката за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, поради следните съображения:

Цитираната съдебна практика на Съда на Европейския съюз /ЕС/ – Решението по дело C-119/05 Lucchini е неприложимо по настоящото производство. В същото е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, като в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар /тогава – Общия пазар/ от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на „Т.С.“ ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата се нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия се материален закон.

Действително основанията за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно изброени в закона, но съдебната практика приема, че нищожност е налице в следните фактически хипотези: решението е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда – виж Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 год. на ВКС по т.дело № 1/2011 год., ОСГТК. Извън тези случаи порочното съдебно решение може да бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно. Посочените основания не се установяват по делото, поради което процесното решение на СРС се явява валидно. Въпросът за приложението на правните норми има отношение към преценката за правилността на решението, но не и за неговата валидност.

Пороци на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение не подлежат на изследване от съда, разглеждащ иска за съществуване на вземането, предявен по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК. Само за пълнота трябва да се посочи, че процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №69791/2016 год. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, не е нищожна, тъй като е подписана от районния съдия, с което е потвърдена волята на същия за издаването ѝ; в същата се съдържат всички реквизити на съдебно разпореждане, което е ясно.