Определение № 600 от 10.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 600 гр. София, 10.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002102023 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 144 от 14.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3051/2023 г. по описа на Апелативен съд – София е: 1/ потвърдено решение № 2886 от 02.06.2023 г., допълнено с решение № 4736 от 07.09.2023 г., постановени по гр. д. № 8067/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частите, с които – Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на Ф. А. Я. сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-П/1998 г. по описа на ВОП – София, а сега в ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП София, в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 29.07.2022 г., до окончателното изплащане на задължението; е отхвърлена претенцията за законна лихва върху присъдената сума за периода от 20.07.2019 г. до 29.07.2022 г.; е отхвърлен предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ за разликата над размер от 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума; 2/ отменено посоченото първоинстанционно решение в частта, с която предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за горницата над 12 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законна лихва върху сумата от 18 000 лв., считано от датата на предявяване на иска – 29.07.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, вместо което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ф. А. Я. допълнително още 18 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени 1 вреди.

Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, с която като краен резултат в полза на ищеца е присъдено обезщетение в размер от 30000лв. със законната лихва от подаване на исковата молба, е подадена касационна жалба с вх. № 6066/06.03.2024 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Б.. С. от Апелативна прокуратура – София.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК, както и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК; 2/ „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“ – твърди се, че въпросът е решение в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, във връзка с чл. 52 ЗЗД, установена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 50062 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г., решение № 50066 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г., решение № 87 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 1088/2023 г. и решение № 241 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 3717/2022 г., всички на III г.о.

Ответникът по жалбата Ф. А. Я., в писмен отговор, подаден чрез адв.

Е. Ф., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата.

Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 2886 от 02.06.2023 г., постановено по гр. д. № 8067/2022 г. по описа на Софийски градски съд и като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата над уважения размер от 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева, както и в частта, с която като краен резултат претенцията по чл.86 ЗЗД е отхвърлена за периода от 29.07.2019г. до 29.07.2022г., е подадена касационна жалба с вх. № 7995/25.03.2024 г. от Ф. А. Я., чрез адв. Е. Ф..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена до пълния 2 предявен размер, ведно със законната лихва, като за начална дата на дължимост на обезщетението по чл. 86 ЗЗД за присъдената сума от 30 000 лева да се счита датата 29.07.2019 г.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „За задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“?“; 2/ „Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право?“; 3/ „Кои правила (критерии) следва да приложи съдът за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 6, § 1 от Конвенцията в аспекта на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“

По тези три въпроса с оглед основанието по чл.280 т.1 ГПК касаторът твърди наличие на противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г.о. и решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г.о. Във връзка с третия въпрос поддържа и основанието по чл.280 т.3 ГПК.

В изложението си касаторът повдига в приложното поле на чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК и следните въпроси: 4/„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 43 от 04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г. на IV г.о., решение № 60268 от 25.03.2022 г. по гр. д.

№ 391/2021 г. на III г.о., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на IV г.о., решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. на I г.о., решение № 194 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г. на IV г.о., решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о. и решение № 72 от 25.06.2018 г. по 3 гр. д. № 1934/2017 г. на IV г.о.; 5/ „Как се определя продължителността на досъдебното производство и в частност периодите на спирането му влизат ли в продължителността, която следва да бъде отчетена при приложението на чл.

2б ЗОДОВ? Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.

6 § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 161 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 105/2020 г. на III г.о., решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на III г.о., решение № 153 от 10.05.2012 г. по гр. д. № 489/2011 г. на IV г.о., решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о. и решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о.; 6/ „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ във връзка с чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС – дали от датата на увреждането или от датата на подаване на исковата молба?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о.

Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл.

283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Въззивният съд е установил като безспорно, че ищецът има качеството на пострадал от престъпното деяние – предмет на повдигнатото обвинение; бил е лишен от свобода и от правото да живее в населеното място, от което е изваден в периода от 26.12.1984 г. когато е арестуван от органите на МВР в гр. Момчилград, докато принудително е напуснал страната и се е установил да живее в Република Турция през 1989 г.; в този период фактически е изтърпявал несъществуваща присъда „лишаване от свобода“ от 26.12.1984 г. до 16.04.1986 г., а от 16.04.1986 г. до 14.10.1988 г. е изтърпявал същата присъда, но при свободен режим, осъществен чрез задължителното му интерниране в с. Бело поле, обл. Видин, където е останал до напускане на 4 страната; принудителното заселване е следствие от административна мярка по член 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ , а напускането на страната е през юни 1989 г. е следствие от експулсиране в Република Турция. Като причина за репресивните действия срещу ищеца, въззивният състав е посочил етническия му произход, с който тогавашната официална власт в Република България е предприела действия по насилствена промяна на имената на българските граждани от турски етнически произход. Като релевантен за отговорността на държавата е съобразил и фактът за връзката на обусловеност между наказателното производство и гражданските права на ищеца.

Тълкувайки приложимостта на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС в неговия граждански аспект, въззивният съд е приел, че престъплението – предмет на разследване, засяга основни, конституционно защитени права на ищеца, като правото на етническа принадлежност, име, труд и др., като изходът от наказателното производство има значение както за признаването им, за факта на нарушаването им, така и за правото на ищеца да получи обезщетение за вредите, които е претърпял от тяхното нарушаване. Установил е още, че предмет на дължимата по предявения иск преценка е дали разследването е проведено в разумен срок, която преценка се извършва по критериите по чл.

Разпечатката съдържа 30 от 80 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/824f4009-a472-4f05-b065-9b9c2a3d6771