Решение № 4339 от 20.07.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 20.07.2020г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СИМОНА

УГЛЯРОВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 14409 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от

12.04.2019г., постановено по гр.д. № 1110/2018г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, е признато за установено по предявения от Б.Х.С. срещу Н.А.К. иск, че ищецът е собственик въз основа на законово наследствено правоприемство на ¼ ид. част от движима вещ – лек автомобил “Мерцедес” модел С-180, с рег.

№ *******, рама № WDB2030461А423007, двигател № 27194630035151 и на основание чл. 108 от ЗС ответницата е осъдена да предаде на ищеца владението върху описаната вещ. Със същото решение ответницата Н.К. е осъдена да заплати на Б.С. на основание чл. 59, ал.

1 от ЗЗД сумата от 645, 43 лева, представляваща припадащото се според собствената на ищеца идеална част от обезщетение за лишаване от ползването без основание на лекия автомобил за периода от 27.08.2017г. до 28.12.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.01.2018г. до окончателното изплащане, като претенцията е отхвърлена за разликата над сумата от 645, 43 лева до пълния предявен размер от 1 200 лева.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, въззивна жалба от ответницата Н.А.К., в която се поддържа оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Счита за неверен изводът на съда за основателност на иска с правно основание чл. 108 от ЗС. Навежда съображения за допуснати процесуални нарушения от решаващия орган, изразяващи се в отказ да разгледа релевираното възражение за придобиване на вещта въз основа на давностно владение. Обръща внимание на обстоятелството, че възражението е направено с молба-уточение на отговора на исковата молба, подадена в съда преди изготвяне на доклада по делото. Поддържа изложените в първоинстанционното производство твърдение, че е живяла на съпружески начала с наследодателя на ищеца, като от закупуването на автомобила през 2008г. до депозиране на исковата молба автомобилът е владян единствено от ответницата. Това владение не е било прекъсвано, единственото лице, което е управлявало моторното превозно средство и е полагало грижи за него била ответницата. Освен това владението било спокойно и явно. В жалбата се твърди още, че този автомобил бил подарен на ответницата от наследодателя на ищеца.

Въззивницата оспорва правилността на изводите на СРС и по отношение на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като поддържа, че вещта не е била ползвана от нея през исковия период поради претенции на ищеца, заявени до различни държавни органи. По тези съображения счита, че не е налице хипотеза на спестяване на разходи за наем за сметка на ищеца. Оспорва се и заключението на оценителната експертиза, прието в първоинстанционното производство, тъй като вещото лице е дало заключение за автомобил с дизелов двигател, а в действителност двигателят на процесната вещ е бензинов. Поддържа се също оспорване на изводите на СРС, че заявеното от ответницата насрещно вземане за сумата от 650 лева е нередовно и счита, че неразглеждането на същото представлява процесуално нарушение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Б.Х.С. е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Счита постановеното първоинстанционно решение за правилно и обосновано. Навежда съображения, че ответницата не е доказала наличието на правно основание да упражнява фактическа власт върху процесния автомобил, поради което предявените искове са основателни.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

108 от ЗС и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ищецът в качеството на наследник по права линия от първа степен на Х.Н.С. се легитимира като собственик на ¼ ид. част от процесния лек автомобил въз основа на законово наследствено правоприемство. Наведеното от ответницата възражение за придобивна давност на вещта не е разгледано, тъй като съдът е приел, че същото е преклудирано, доколкото не е заявено в срока за отговор на исковата молба. При липсата на установено от ответницата правно основание за упражняване на фактическа власт върху автомобила, ищецът е признат за собственик на припадащата му се идеална част от вещта съобразно наследствената му квота и предявената претенция по чл. 108 от ЗС е приета за основателна. По отношение на иска с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД са изложени съображения, че ползването на автомобила от ответницата без основание е довело до нейното обогатяване под формата на спестяване на разходи за заплащане на наем за вещта и до обедняване на нейния собственик в размер на ползата, от която е лишен да извлича чрез личното служене с вещта или чрез извличане на доходи от нея чрез отдаването й под наем. Размерът на претенцията е определен при съобразяване на приетото по делото заключение на оценителна експертиза, определила средномесечен пазарен наем за процесната вещ. Във връзка с възраженията на ответницата за неоснователност на паричната претенция са изложени съображения, че за успешното реализиране на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не е от значение начинът на ползване, респ. неизползването на вещта, нито дали чрез същата са генерирани приходи от ответника-държател, а е достатъчно тя да се намира без правно основание във фактическата му власт, с което е създадена реална възможност за спестяване на наем, който би плащал за нейното ползване.

По отношение на иска с правно основание чл. 108 ЗС:

За да бъде уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, предмет на иска /да докаже фактите, от които възниква за него право на собственост върху имота/; вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът да владее или да държи вещта без правно основание /т.е. за това фактическо състояние да липсва основание в отношенията между страните/. Установяване при условията на пълно и главно доказване на първите две от горепосочените предпоставки е в тежест на ищеца - арг. от чл. 154, ал. 1, изр. 1 ГПК.

От събраните по делото и неоспорени от страните доказателства се установява, че Х.Н.С. е починал на 27.08.2017г., като негови наследници по закон са Т.М.С.– съпруга и ищецът Б.Х.С. – син. Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че Х.

С. е придобил чрез договор за покупко-продажба от 2008г. правото на собственост върху лек автомобил “Мерцедес” модел С-180, с рег. № *******, рама № WDB2030461А423007, двигател № 27194630035151. Извод за това следва и от представеното свидетелство за регистрация част I, удостоверяващо дата на първа регистрация на автомобила на 09.12.2008г. и собственика на същия.

Действително, промяната на собствеността при продажба на моторно превозно средство настъпва по силата на сключения писмен договор с нотариална заверка на подписите на страните, а регистрацията на автомобила в КАТ е последваща момента на придобиване на собствеността административна процедура, като при неспазване на установения срок собственикът носи административно-наказателна отговорност. При липсата на твърдения и доказателства за извършена последваща продажба на автомобила, представеното по делото свидетелство за регистрация част I удостоверява титулярството в правото на собственост върху вещта, принадлежало на Х.Н.С.. Наведените от ответницата възражения, че този автомобил е бил нейна собственост по силата на дарение, извършено от Х. С., са недоказани. Недоказано е и твърдението й, че вещта е закупена изцяло с нейни средства. Освен това, правилно е прието от първоинстанционния съд, че дори това обстоятелство да се установи, то би породило едиствено облигационни права на ответницата, но не и вещни такива.

Правилни са и изводите на СРС, че релевираното от ответницата възражение за придобивна давност е преклудирано, поради което за съда не е съществувало правомощие да се произнася по същото. За да стигне до този извод въззивният съд съобрази следното:

Съгласно чл. 131 от ГПК, възраженията на ответника срещу предявения иск и фактите, на които те се основават, следва да бъдат заявени в срока за отговор на исковата молба. С изтичане на този срок всички правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения, се преклудират, и не могат да бъдат въведени по-късно в производството пред първоинстанционния съд, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства – чл. 133 от ГПК. Според нормата на чл. 147 от ГПК до приключване на съдебното дирене страните могат да навеждат нови обстоятелства и да представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно, или когато се касае за нововъзникнали обстоятелства.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 4 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, като е даден отговор на въпроса при какви предпоставки могат да се релевират нови възражения. Разяснено е, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопостави възражения, основани на съществуващи и известни нему факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Възражение за придобивна и погасителна давност могат да се въведат след изтичане на срока за отговор, включително и за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви в преклузивния за това срок пред първата инстанция.

В случая твърдението на въззивницата е било, че собствеността върху процесния автомобил е придобита от нея въз основа на оригинерен придобивен способ – давностно владение. Това възражение е релевирано с отговор-уточнение от 25.04.2018г., депозирано след срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, който е изтекъл на 19.03.2018г. С подадения в този срок отговор на исковата молба ответницата е заявила единствено оспорване на предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, основано на твърдение, че тя не е ползвала процесния автомобил, а и същият не е бил в състояние да бъде ползван, тъй като не е минал задължителен преглед за техническа изправност, не е сключен договор за застраховка “Гражданска отговорност” и не е имал винетен стикер, включително е направено възражение за прихващане със сумата от 650 лева. Въвеждането на възражението за придобивна давност в по-късен етап на първоинстанционното производство не е мотивирано с твърдения за наличие на обективни причини по смисъла на чл.