Решение № 837 от 13.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 837 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка И.

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Т.ова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20221100508234 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20225630, постановено по гр.д.№ 43521, по описа на СРС за 2016 г., 174 състав /поправено с определение № 20041638 от 12.06.2022 г./ Л. И. З. е осъдена да заплати на основание чл.52 вр.чл.45 ЗЗД на Р. Х. П. сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания, претърпени от ищцата вследствие на нанесена от ответницата средна телесна повреда на 08.08.2011 г., около 11 часа, в заведение в гр.София, на ъгъла на бул.“Възкресение“ и ул.“Атанас Кирчев“, ведно с обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху посочената сума от деня на депозиране на исковата молба в съда – 02.08.2016 г. до окончателното погасяване, и сумата от 657,98 лв., представляваща имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата от депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане. С решението е отхвърлен предявеният от Р. П. иск за неимуществени вреди за разликата над сума в размер на 5000 лв. до пълния предявен размер, както и предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди за разликата над сума в размер на 657,98 лв. до пълния предявен размер. Отхвърлен е и предявеният от Л. З. срещу Р. П. насрещен иск с правно основание чл.52 вр.чл.45 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 10000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от първоначалната ищца чрез нанесените обиди, унижение и публично оклеветяване, сторени от П. на 01.07, 04.07 и 08.08.11 г. С оглед изхода на спора са присъдени разноски в полза на Р. П. в размер на 749,32 лв. на основание чл.78,ал.1 от ГПК и в полза на Л. З. в размер на 165,79 лв. на основание чл.78,ал.3 от ГПК.

Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна 1 жалба от Л. З. чрез адв.М. против решението в частта, в която предявеният главен иск за неимуществени вреди е уважен за разликата над сума в размер на 2000 лв. до сума в размер на 5000 лв., както и в частта, в която насрещният иск за заплащане на сума в размер на 10000 лв. е отхвърлен. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. По отношение на главния иск жалбоподателката сочи, че обезщетението е несправедливо завишено с оглед претърпените вреди, като моли същото да бъде намалено на сума в размер на 2000 лв. По отношение на насрещния иск твърди, че съдът необосновано не кредитирал показанията на свидетелите, доведени от ищцата по насрещния иск. Съдът неправилно анализирал събраните по делото доказателства. Счита, че било доказано осъществяването на фактите, включени във фактическия състав на претендираното вземане по насрещния иск – безспорно били доказани тежките и неприсъщи на лекарската професия, упражнявана от ищцата, обиди, които преминали в гавра, както и вредите, претърпени от ищцата, изразяващи се в затваряне на себе си и тежък емоционален дискомфорт, резултат от действията на първоначалната ищца. Моли решението да бъде отменено в частта, в която насрещният иск е отхвърлен, като вместо него бъде постановено друго, с което бъде уважен.

В срока за отговор е постъпил такъв от въззиваемата, с който оспорва подадената въззивна жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение. Сочи, че жалбата не била насочена срещу решението в частта, в която са уважени главните искове, предявени от първоначалната ищца, а само в частта, в която е отхвърлен насрещния иск, евентуално сочи, че е налице бланкетна въззивна жалба. Излага становище и за неоснователност на въззивната жалба срещу решението в частта, в която е отхвърлен насрещният иск, тъй като от събитията през 2011 г. до датата на предявяване на насрещния осъдителен иск – през 2017 г., е изминал период от пет години, поради което вземането за обезщетение било погА.о по давност, като възражение в тази насока било направено своевременно с отговора на исковата молба.

Евентуално твърди, че СРС правилно обосновал извод за липса на проведено доказване на твърденията на ищцата по насрещния иск за наличие на вредоносен резултат, за репарирането на които претендира обезщетение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

По отношение на правилността на решението, съдът намира следното:

В частта по предявения главен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сума в размер от 2000 лв. до присъдения от 5000 лв. е изложено единствено оплакване за неправилно определен размер, предвид претърпените вреди, с оглед принципа за справедливост, заложен в чл.52 от ЗЗД.

С Постановление № 4 от 23.12.1968 г. от Пленума на Върховния съд се приема, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. В постановлението са изброени само примерно обстоятелства, отнасящи се до случаите на телесни увреждания, които следва да се отчетат при определяне на обезщетение за 2 неимуществени вреди, като Върховният съд сочи, че съдът сам следва да извърши преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства във всеки случай, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за претърпените неимуществени вреди.

Въззивният съд намира, че отчитайки характера и степента на претърпените от ищцата болки и страдания, които се установяват от приетата по делото съдебномедицинска експертиза, която съдът кредитира поради нейната логичност и обоснованост – разкъсване на сухожилната разтеглица /апоневроза/ по гръбната повърхност на пети пръст на лявата ръка, което увреждане е довело до трайно затруднение на левия горен крайник – количествени /обем и възможност за движение/, качествени – точност, сила, координация, нарушение на фините движения, обстоятелството, че заради инцидента ръката на ищцата е била имобилизирана с шина за 35 дни, като в деня на инцидента е постъпила за оперативно лечение по повод травмата, като след консултации е направена фиксация на пети пръст една кишнерова игла; както и липсата на пълно възстановяване във времето с оглед констатациите на вещото лице, че към момента на извършения преглед на 07.02.2020 г., т.е. повече от 8 години след инцидента от получената травма при ищцата е налице функционално значим есктензионен дефицит /невъзможност за активно изправяне на пръста/ в средната и крайната фаланга, което води до естетически импакт поради видимо „увисване“ на пръста във флексионно положение с възможно само пасивна екстензия, както и невъзможност на ищцата да си служи адекватно с този пръст, справедливият размер на обезщетение възлиза на този, който е определил и първоинстанционният съд, а именно - 5000 лв., поради което оплакванията се явяват неоснователни.

По отношение на правилността на решението в частта по предявения насрещен иск:

Ищцата обосновава основателността на предявения от нея насрещен иск с твърдения, че на 01.07.2011 г. при случайна среща в градинка в близост до бл.8 в ж.к.“Красна поляна“ в присъствието на свидетел ищцата попитала ответницата: „хайде, ма, откачалко, докога ще висиш по градинките, отивай да си търсиш мъж, защото твоят е мой“. На 04.07.2011 г. ищцата забелязала ответницата, която разговаряла със съседка пред жилищен блок № 8, нарочно се приближила и демонстративно подхвърлила „хайде, бе жена, докога ще се излагаш с тази лудата, няма ли да я вкарваме в психиатрия вече“, след което продължила с въпроса: „къде е лудият ти син, ма, ей лудо?“ и „ало, лудата, уредила съм да те откарат в лудница ,събирай си багажа“ и „как е лудото ти синче“, много добре знаейки, че синът не ответницата не между живите. На 08.08.2011 г. в присъствието на трима свидетели, пребиваващи в заведение, разположено на ул.“Възкресение“ и ул.“Ат.Кирчев“ ищцата нарекла ответницата на висок глас „боклук“, „малоумница“, „ненормалница“ и я попитала дали няма психиатрия за нея та притеснявала посетителите на заведението с присъствието си.

Преди ищцата да напусне заведението отправила следната закана: „щом си толкова наперена, ще видиш какво ще ти направя, никаквица такава“. Сочи, че с изречените обиди и публично оклеветяване на процесните три дати, е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в смут, стрес, дълбоко засягане на чувството за чест и човешко достойнство, накърнени били чувствата , свързани със смъртта на сина , изпитвала потиснатост при общуване с околните, притеснявала се от изнесената информация за самоубийството на сина и подигравките с психическото му състояние, а и с нейното собствено.

3

За доказване на сочените за извършени три деяния на процесните дати от страна на ответницата по насрещния иск, единствените доказателства, които ищцата е ангажирала са свидетелските показания на св.В.В.--Г. и Е.Г..

Показанията на св.В.Г. правилно не са кредитирани от първоинстанционния съд, тъй като са вътрешно противоречиви и нелогични, поради което съдът намира, че достоверността им е разколебана.

На първо място, свидетелката сама посочва, че не си спомня факти от обстановката на събитието, като кои други лица са били на трите маси в кафенето. От събитията до разпита е изминал продължителен период от време /повече от 5 години/.

Същевременно свидетелката категорично заявява конкретните дати, на които била възприела отправянето на обиди от ответницата към ищцата – 01.07.2011 г. и 08.08.2011 г., без да са налице причини именно сочените дати да бъдат така добре запаметени /напр.събитие от личния живот или др./. Посочената причина от нея, че записала датата 08.08.2011 г., затова я е запаметила, не се възприема от съда като житейски логична и достоверна такава.

По аналогични причини не следва да се кредитират показанията и на другия разпитан свидетел, на чийто разпит жалбоподателката се позовава. Прави впечатление и че свидетелката Е.Г. не използва собствен изказ, а пресъздава буквално написаното в исковата молба в т.ч. последователност и изразни средства. При преценката си по чл.172 от ГПК съдът намира, че тези доказателства не са детайлни – за съществените факти свидетелите нямат спомени, показанията са лишени от последователност и логичност и не кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал, поради което не ги кредитира.

Неоснователни са оплакванията и че показанията на третия разпитан свидетел изобщо не били взети предвид, тъй като протоколът от съдебното заседание, когато били депозирани показанията, бил изгубен и не бил възстановен. Вярно е, че от проведеното о.с.з. на 13.02.2018 г. липсва приложен по делото протокол.

Същевременно обаче е открита процедура с определение от 30.08.2019 г. по възстановяване на протокола от проведеното о.с.з., като е указано на страните в едноседмичен срок да посочат какви процесуални действия са проведени по делото в съдебното заседание от 13.02.2018 г. В съдебно заседание на 08.10.2019 г. представителят на ищцата по насрещния иск е посочил по спомен, че в заседанието на 13.02.2018 г. е бил разпитан техен свидетел на име А. Д., но същият бил тежко болен към този момент, поради което е поискал съдът да предостави възможност да доведат друг свидетел. Поискали са допускането на още двама свидетели, като съдът е уважил така направеното искане. Въпреки че съдът е осигурил възможност на ищцата по насрещния иск да доведе още двама свидетели за разпит за същите обстоятелства, за които се твърди, че е бил разпитан свидетелят Д., то ищцата не се е възползвала от възможността и повече свидетели не са били разпитани, поради което сама е станала причина за липсата на проведено пълно и главно доказване.