Определение № 562 от 12.11.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 562 гр. София, 12.11.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Грозева

Членове:

Даниел Луков

Бонка Янкова като разгледа докладваното от Бонка Янкова Касационно частно наказателно дело № 20268003201056 по описа за 2026 година

Производството е с правно основание чл.73, ал. 2 във връзка с чл. 396, ал.

2, изр. 3 от ГПК.

Образувано е по частни жалби от Р. Л. Н. - подсъдим по н.о.х.д. № 307/2026 г. на Районен съд Сандански срещу определение № 544/08.09.2026 г. по в.ч.н.д. № 923/2026 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, подадени чрез защитниците му – адвокат В.А. от САК и адвокат Д.Р., също от САК.

В жалбата, подадена от адв.А. определението е оспорено с изложени съображения за отсъствие на изискуемите предпоставки за допускане на обезпечение на бъдещия иск. Твърди се, че не е налице обезпечителна нужда, понеже с оглед постоянната работа и доходи на подсъдимия - служител в РУ Сандански, където същият продължава да изпълнява служебните си задължения и понастоящем, липсват конкретни основания да се счете, че би могъл да предприеме действия осуетяващи изпълнението, поради което и типичната цел на обезпечението - да се предотврати разпореждане с имущество е безпредметна, а опасността ответникът да го стори е изключена.

Доколкото по въпроса дали при осъдителен иск за парично вземане обезпечителната нужда се презюмира, респективно дали чл.391, ал.1 от ГПК установява такава презумпция, в ОСГТК на ВКС към момента е образувано т.д № 4/2026 г. и същото е висящо, е направено и алтернативно искане за спиране на настоящото частно наказателно касационно производство до произнасяне на ОСГТК. Относно вероятната основателност е посочено, че липсват убедителни писмени доказателства за пълния размер и обезпечението е несъразмерно. Твърди се, че за вероятната основателност на иска не е достатъчно внасянето на обвинителния акт, понеже последният обективира единствено обвинителната теза, но не доказва гражданската претенция, в подкрепа на което е цитирано Определение №393 по ч.гр.д. № 1810 /2008 г на ВКС, ІІІ г.о., съгласно което „характерът на бъдещия иск …. сам по себе 1 си не сочи на неговата вероятна основателност“. Твърди се също, че доколкото претенцията произтича от твърдян деликт, то противоправното поведение и авторството подлежат на доказване, а в този случай, съгласно практиката на ВКС - цитирани две определения на І г.о и ІІ т.о., постановени съответно по ч.г.д.№ 637/ 2025 г. и по ч.т.д. № 998/ 2025 г., допускането на обезпечението не следва да е по чл.391, ал.1, т. 1 от ГПК, а по ал. 2 тоест само при представяне на адекватна парична гаранция. Изтъква се също, че атакуваното определение е неправилно, немотивирано и необосновано, понеже съдът не е определил срок за предявяване на иска и не съдържа мотиви относно конкретната обезпечителна нужда. Отделно е аргументирано и оплакване за реализирано с допуснатото обезпечение нарушение на правилата за разпределението на доказателствената тежест и изискването за пропорционалност, изведено от основанието на бъдещия иск, доколкото сам по себе си деликтът не е достатъчен да презюмира обезпечителната нужда, респективно молителят следва да я докаже, а не ответника да я обори. Мярката е счетена за непропорционална, понеже запорът върху трудовото възнаграждение „представлява намеса в правото на мирно ползване на собствеността“ и пропорционалността й предполага конкретна преценка за реална опасност от неизпълнение.

С тези съображения са отправени искания: за - допускане до касационно обжалване на атакуваното определение на ОС Благоевград; - за отмяната му и постановяване на ново, с което молбата на А.З. бъде оставена без уважение; за обезсилване на издадената обезпечителна заповед № 10/15.09.2026 г. и разпореждане за вдигане на наложения върху трудовото възнаграждение на молителя Р.Н. запор.

В жалбата, подадена от адв.Р., определението се оспорва като неправилно с изложени съображения за формален подход на въззивния съд към предпоставките на обезпечителното производство, понеже не е извършил адекватна преценка на изискуемите условия, смесвайки „вероятната основателност на основанието на бъдещата претенция с вероятната основателност на нейния размер“. Преповтарят се доводите в жалбата на адв.А. за това, че сам по себе си обвинителния акт, макар и да би имал значение при преценката за вероятност на фактическото основание на претенцията, сам по себе си не е доказателство за размера на дължимото гражданско обезщетение. Като неприложимо, съобразно конкретиката на случая е намерено цитираното от ОС Благоевград Определение на ВКС, ІІІ н.о., по ч.н.д.№ 496/26 г., поради което и доколкото в самото определение, въпросите по предварителното установяване наличностите по банковите сметки и несеквестируемия минимум са отнесени към изпълнението, не и към преценката за вероятната основателност на иска, то и ОС неправилно е извел аргументите си от него. Доводите в подкрепа на заявената допустимост на исканото касационно произнасяне - при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1,т.3 и чл.280, ал.2 от ГПК са систематизирани в обобщеното заключение, че обжалваното определение е разрешило следните правни 2 въпроси, решаващи за изхода на производството: 1/ При обезпечаване по реда на чл.73 от НПК на бъдещ граждански иск за имуществени и неимуществени вреди, преценката по чл.391, ал.1, т.1 от ГПК следва ли да обхване вероятната основателност не само на основанието, но и на целия негов размер и допустимо ли е обезпечение да бъде допуснато единствено въз основа на обв.акт и характера на твърдяното телесно увреждане. 2/ Когато представените писмени доказателства подкрепят само част от бъдещата парична претенция, длъжен ли е съдът да се ограничи до доказателствено обезпечената част, а за останалата да изиска парична гаранция по чл.391,ал.1, т.2 от ГПК. 3/Осъдителния характер на бъдещият иск и неговия размер достатъчен ли е за да се приеме обезпечителна нужда по чл.391, ал.1 от ГПК или съдът е длъжен да изследва наличието на конкретни обстоятелства, обосноваващи вероятния извод, че без обезпечението реализирането на правата по бъдещото решение би било затруднено или невъзможно.

В депозирания писмен отговор от адв.Р.Н. - пълномощник на А. З., пострадал по н.о.х.д.№ 307/2026 г. на РС Сандански са изложени съображения за недопустимост на касационните жалби, а при евентуалното им допускане за тяхната неоснователност. Посочено е, че доводите в частните касационни жалби не отговарят на предвидените в ТР 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009г ОСГТК на ВКС изисквания за достъп до касационен контрол, понеже не сочат конкретно формулиран правен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивната инстанция, както и на поне едно от специалните допълнителни основания по чл.280,ал. 2 от ГПК. Оспорва се, че като такъв би могъл да се третира поставения първи въпрос в частната касационна жалба на адв.Р., понеже не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като не изчерпва мотивите (решаващата воля) на въззивния съд. Само по себе си наличието на висящо тълкувателно производство не аргументира основателността на твърдението за противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК, както и не е основание за спиране на производството, по реда на чл. 229, ал.1, т. 4 от ГПК- „когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора“. С позоваване на съдебна практика, по - нататък се оспорват и доводите в касационните частни жалби за неправилност на въззивното определение при решаване на въпросите относно: вероятната основателност на иска по чл.45 от ЗЗД и гаранцията по чл.391, ал.2 от ГПК, за съразмерността, свръхобезпечението и естеството на обезпечителната мярка „запор върху трудовото възнаграждение“; - относно пропуска му да определи срок за предявяване на иска, като се изтъква, че същият е без значение за точното прилагане на закона и правото, понеже в наказателния процес този срок е фиксиран в чл.85, ал.3 от НПК; относно „очевидната неправилност“ на атакуваното определение, за която в отговора се твърди пълното й отсъствие, понеже определението не страда от тежък порок, какъвто, според цитираната съдебна практика би бил налице „при прилагане на отменен закон, на закон в противоположен на действителния му смисъл или грубо нарушение на 3 правилата на формалната логика“. В случай на приемане на жалбите за допустими, в отговора се развиват съображения за правилност на атакуваното определение и се настоява за неговото потвърждаване, понеже същото съдържа произнасяне по всички въпроси, относими за законосъобразната преценка на поисканото обезпечение. Направено е и искане за присъждане на направените от А. З. разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд намира, че жалбите са допустими, доколкото са подадени в седмодневния срок по чл. 396, ал.1 от ГПК (съобщението е получено на 07.10.2026 г., а жалбите са подадени на 13.10 и на 14.10.2026 г.) и с а насочени срещу постановен от въззивния съд акт, с който е допуснато обезпечение. Съгласно чл.396, ал.2, изр.3 от ГПК въззивният акт принципно подлежи на обжалване, но за да се разгледа по същество е необходимо да са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационна проверка, които ВКС не установи.

Независимо от пространните доводи в двете касационни жалби, ориентирани преимуществено към оспорване по същество на взетото от въззивния съд решение да допусне исканото обезпечение, същите могат да се обобщят в следните въпроси, за които се твърди наличието на посочените основания по чл.280 от ГПК:

1/ Липса на обезпечителна нужда, каквато съдът е приел да е налична, неправилно обосновавайки я с осъдителния характер на исковата претенция, при която обезпечителната нужда се „презюмира“. Цитираното тълкувателно дело № 4/2026 г., образувано в ОСГТК и неприключило, с поставен за разрешаване въпрос: „Предвижда ли разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК презумпция за обезпечителна нужда при предявен иск за парична сума, или съдът е длъжен във всеки отделен случай да извършва конкретна и индивидуализирана преценка за наличието на опасност от затрудняване или невъзможност за изпълнение, и при какви критерии – например при съобразяване основанието на иска, вероятната му основателност и съразмерността на исканата обезпечителна мярка с оглед засягането на правната сфера на ответника?“, не обуславя извод, че окръжният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, още повече, че съображенията на съда в тази част не са единственото основание за преценката му, че такава нужда е налице. За това и липсват предпоставките на исканото спиране на производството. В случая преценката на въззивната инстанция е съобразена с утвърдената практика на ВКС, че при искане за обезпечаване на паричен иск нуждата на ищеца от обезпечение се предполага, освен ако не са налице конкретни доказателства, които да я изключват. Следва да се посочи и това, че независимо от отговора, който върховната съдебна инстанция ще даде с решението си по образуваното и цитирано по-горе тълкувателно дело, в случая твърдяната липса на обезпечителна нужда е презюмирана от самия жалбоподател, с оглед твърдението в частната касационна жалба, че същият работи и продължава да работи в системата на МВР и да получава регулярно трудово възнаграждение.

4

2/ Липса на вероятна основателност на иска, понеже не е подкрепен с убедителни доказателства за пълния размер. На първо място, цитираното Тълкувателно решение №2/11.10.2012г. по т.д.№ 1/2012 г., ОСНК дискутира въпросите с допускане на обезпечението по чл.72 от НПК, но по същественото е, че преценката е изведена в подготвителния стадий на процеса, какъвто представлява досъдебното производство, не и при образувано по вече внесен обвинителен акт съдебно производство, какъвто е настоящия случай. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика - ППВС №9 от 1961 г., изменено с ППВС № 7 от 1987г., съгласно която основанието на граждански иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението. Въпросите, свързани с допускане обезпечението на бъдещ граждански иск в наказателното производство, макар и субсидиарното приложение правилата на ГПК да е недвусмислено уредено в чл.73, ал.2 от НПК, неминуемо се обсъждат и преценяват именно в светлината на основното наказателно производство. И това е така, понеже спецификата на същото и несъмнено легитимната дейност възложена на органите на досъдебното производство - разследващите органи и прокурора, внася отклика в преценката по посочените критерии, извършвана в типично гражданско производство, с предмет обезпечение на бъдещ иск, с правно основание също по чл.45 от ЗЗД. За това и цитираните в частната жалба на стр. трета определения на ВКС на І г.о, на ІІІ г.о и на ІІ т.о не могат да обслужат заявеното твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. От трите съдебни акта на върховната касационна инстанция, единствено Определение № 1366/20.03.2025 г. на І г.о. има за предмет обезпечение на бъдещ иск с правно основание непозволено увреждане, но обжалваното определение на БлОС не е в противоречие със същото, понеже съвсем не е налице третираната в определението на ВКС хипотеза, когато писмените доказателства „не установяват механизма на увреждането, респективно противоправното поведение“. В случая, обвинителният акт съдържа описание на механизма на увреждането, както и адресата на констатираното противоправно поведение в лицето на обвиняемия /подсъдим. Както е известно, вероятната основателност на иска е различна от доказаността на претенцията и предполага както различни усилия при изследването на относимите обстоятелства, така и различна степен на аргументираност.

Разпечатката съдържа 20 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/823eaae0-eff7-47ce-b4f9-bb94f4fb0ef1