Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1189 от 21.10.2021, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно частно наказателно дело 3976/2021
Вид
Определение № 1189
Подписан
21.10.2021
В сила
21.10.2021
Състав
Атанас Стоилов Атанасов, Ирина Стоева, Стефан Милев

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1189 гр. София, 21.10.2021 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Атанас Ст. Атанасов

Членове:

Стефан Милев

Ирина Стоева като разгледа докладваното от Ирина Стоева Въззивно частно наказателно дело № 20211100603976 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 341 и сл. от НПК, във връзка с чл. 306, ал. 3 от НПК.

Постъпила е частна жалба от И.С. Ф. срещу Определение от 18.08.2021 г., постановено по НЧХД № 12246 по описа за 2018 г. на СРС, НО, 18-ти състав, с което първоинстанционният съд е осъдил подсъдимия и жалбоподател в настоящото производство И.С. Ф. да заплати на частния тъжител Й.Г.С. сумата в размер на 1600,00 лева, представляваща разноски по делото (по наказателното производство изобщо) за адвокатски възнаграждения.

В жалбата се твърди, че обжалваното определение е частично недопустимо, тъй като съдът бил присъдил и разноски, направени пред други инстанции, и неправилно поради незаконосъобразност и необоснованост.

Посочва се, че възможността за присъждане на разноски е била преклудирана още с постановяване на първоначалната присъда от СРС, като частният тъжител не е сезирал тогава съда за произнасяне с определение по чл. 306, ал.

1, т. 4 от НПК. Частният тъжител не бил представил списък с разноски, за да има възможност да иска допълване на съдебните актове в тази част. Излагат се възражения, че волята на съда в обжалваното определение е неясна, тъй като не се разбирало точно кои разноски са присъдени. По делото били представени множество договори за процесуално представителство, от които не ставало ясно кой е предметът им, по кое дело, с какъв предмет и между кои страни са сключени. Посочва се, че на страна по делото може да бъдат присъдени разноски само за един адвокат. Прави се искане за отмяна на 1 атакувания съдебен акт.

Не е постъпило е възражение от насрещната страна по жалбата – Й.Г.С..

Съдът, като обсъди направените оплаквания и доводи в жалбата, както и събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

Производството по НЧХД № 19653/2016 г. по описа на СРС, НО, 5-ти състав е било образувано по частна тъжба на Й.Г.С. срещу подсъдимия И.С.

Ф.. В производството тъжителят е бил представляван от адв. П.Х.А. с представено пълномощно, находящо се на л. 7 от делото (на гърба) и в което е дописан на ръка като предмет „защита и процесуално съдействие във връзка с нанесен побой от лицето И.С. Ф.“. По делото е приложен на л. 7 (на лицевата страна) договор за правна защита и съдействие от 04.11.2016 г. между защитника и частния тъжител с уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лева плюс 100,00 лева за всяко явяване в съдебно заседание, като в графата „начин и срок на плащане“ е вписано „в брой“, но съответната графа за платена сума в брой или по сметка не е била попълнена. С Присъда от 30.01.2018 г. СРС е признал подсъдимия за невиновен по обвинението за извършено престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, като е присъдил в негова полза разноски.

Първоинстанционната присъда е била обжалвана. В тази връзка е било образувано ВНЧХД № 2417/2018 г. по описа на СГС, НО, IV-ти въззивен състав. Във въззивното производство Й.Г.С. е бил представляван от адв. М.С..

На л. 23 от делото (на гърба) се намира пълномощното на защитника, в което е вписано, че упълномощаването касае образуваното въззивно производство, посочено с номер и състав. На лицевата страна е поместен договор за прана защита и съдействие с договорено възнаграждение от 600,00 лева. На съда е било представено копие от пълномощното, в което, видно от външните му белези, първоначално е било отбелязано, че е била платена сумата от 200,00 лева, без да бъде попълнена графата с посочване дали в брой или по сметка.

Върху договора е омастилена уговорката за плащането на две вноски.

Отбелязано е с химикал, че 400,00 лева са платени на 15.07.2018 г. с подчертаване, че е станало в брой. Пълномощното, на чийто гръб се намира и договорът за правна защита и съдействие, е било представено от адв.

Стоичкова в открито съдебно заседание на 02.07.2018 г. С Решение № 766 от 09.07.2018 г. въззивната инстанция е отменила изцяло присъдата на първоинстанционния съд и е върнала делото за ново разглеждане.

След връщане на делото в СРС е било образувано НЧХД № 12246/2018 г. по описа на СРС, НО, 18-ти състав. Частният тъжител е бил представляван в производството от адв. Д.М. с пълномощно по делото от 10.04.2019 г., находящо се на гърба на л. 108 по делото и с вписан предмет именно посоченото производство. На лицевата страна на л. 108 се намира и договор за правна защита и съдействие от 10.04.2019 г. между адвоката и Й.Г.С. с договорено възнаграждение в размер на 800,00 лева с обозначението, че 2 пълният размер е бил заплатен в брой в момента на подписване на пълномощното. С Присъда от 31.10.2019 г. подсъдимият И.С. Ф. е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е бил освободен от наказателна отговорност с налагането на административно наказание „глоба“ в размер на 1200,00 лева по реда на чл. 78а от НК. Касателно разноските СРС се е произнасъл с присъдата само относно тези, които се дължат в полза на СРС – държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, предявен и разгледан в рамките на наказателното производство.

Първоинстанционният съдебен акт е бил обжалван, като е било образувано ВНЧХД № 4470/2020 г. по описа на СГС, НО, IV въззивен състав.

Във въззивното производство частният тъжител е бил представляван от адв.

Д.М. с пълномощно по делото, находящо се на л. 26 от делото (на гърба). В пълномощното било вписано, че упълномощаването е за второинстанционното производство във връзка с НЧХД № 12246/2018 г. На другата страна, отново на л. 26 от делото, е приложен договор за правна защита и съдействие между адв. М. и частния тъжител с договорено възнаграждение в размер на 400,00 лева, като в договора е вписано, че сумата е платена в брой. С решението си въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционната присъда. Крайният съдебен акт на въззивния съд е бил окончателен и присъдата от 31.10.2019 г. е влязла в сила на 19.04.2019 г.

С молба с вх. № 21032224/28.05.2021 г. от адв. М. до СРС е поискано издаването изпълнителен лист за присъдените в полза на частния тъжител суми и разноски за адвокатски хонорар. С обжалваното определение СРС е присъдил в полза на частния тъжител разноски за адвокатски хонорари в размер на 1600,00 лева, като в мотивите районният съд е посочил, че уважената сума е с оглед цялото наказателно производство и предвид размера на удостоверените реално заплатени суми.

С оглед изложената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 189, ал. 3 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът му възлага заплащането на сторените по делото разноски. В този смисъл същият следва да бъде осъден да заплати и сторените от частното обвинение разноски предвид обстоятелството, че делото е за престъпление от частен характер. Налице са две възможности за произнасяне на съда касателно разпределянето на разноските– в крайния му съдебен акт по същество или с определение по чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК. Производството по чл. 306 от НПК е регламентирано като способ за преодоляване на пропуски в присъдата по изрично визираните в ал. 1 на тази разпоредба въпроси, включително и относно разноските. Възлагането на разноските и техният 3 размер са пряко обусловени от решението на съда дали има извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия, извършено ли е виновно, съставлява ли престъпление и каква е правната му квалификация, съставлява ли административно нарушение, следва ли да бъде уважен гражданският иск.

Ето защо производство по чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК поначало следва да се стартира едва след влизане в сила на присъдата, когато окончателно са решени въпросите във връзка с „виновността“ на подсъдимия (в този смисъл Определение № 7 от 15.01.2021 г. на ВКС по ч. н. д. № 30/2021 г., II н. о., НК).

В тази връзка, не е налице настъпила преклузия за присъждане на разноските още с постановяване на първоначалната присъда от СРС – по НЧХД № 19653/2016 г. по описа на СРС, НО, 5-ти състав, както се твърди в жалбата.

Видно от материалите по делото този съдебен акт не е успял да влезе в сила, за да може да бъде инициирано впоследствие производство по чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, а е бил отменен изцяло и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Едва след произнасянето на въззивния съд с решението му по ВНЧХД № 4470/2020 г., новата присъда на СРС (по НЧХД № 12246/2018 г.) е станала окончателна, като в същата липсва произнасяне касателно сторените от частния тъжител разноски с оглед изхода на делото.

Правилно СРС се е произнесъл по претенцията за разноски с оглед цялото наказателно производство, като въззивният съдебен състав не се съгласява с доводите за недопустимост на постановеното определение. От съдържанието на молба с вх. № 21032224/28.05.2021 г. не може да се изведе, че се претендира присъждането на разноските, сторени само пред определена инстанция, а напротив – търсят се изобщо разноски за адвокатски хонорар.

Когато СРС е постановил присъдата по НЧХД № 12246/2018 г., потвърдена вспоследствие от контолиращата инстанция, той за първи път е признал подсъдимият за виновен с впоследствие влязъл в сила акт и следователно същият съд дължи произнасяне съобразно правилата на чл. 189 от НПК. В конкретния случай това задължение не се променя от обстоятелството, че делото вече е било разглеждано на районна и въззивна инстанция. Предходни произнасяния на съдилищата по направените разноски или липсват, или са изгубили своето правно значение след постановяване на отменителното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане (в този смисъл Решение № 159 от 23.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 351/2012 г., III н. о., НК).

Несъстоятелно е възражението, че частният тъжител не бил представил списък с разноски, за да има възможност да иска допълване на съдебните актове в тази част. От една страна, в настоящия случай СРС е бил сезиран с искане за присъждане на разноски, а не за допълване на волята му касателно непълното му произнасяне по вече присъдени такива. От друга страна, представянето на списък не е определящо за основателността на претенцията за разноски, тъй като уважаването зависи от това дали са представени доказателства за уговаряне и заплащане на претендирания разход за адвокатско възнаграждение.

Контролната инстанция счита за неоснователни и оплакванията в 4 жалбата досежно яснотата на съдържанието на обжалвания акт. СРС изрично е посочил, че присъжда само тези разноски, за които е удостоверено реалното им заплащане. Видно от материалите по делото, за всяко инстанционно разглеждане на делото частният тъжител е претендирал разноски за адвокатски хонорар само за един адвокат в рамките на това производство, като е представял своевременно пълномощно и договор за правна защита.

Констатира се, че същите представляват попълнени бланки, като на гърба на единия документ се намира другият. Във всяко едно от представите пълномощни е посочено кое производство касае, като от другата страна на пълномощното е обективиран и съответният договор за адвокатско съдействие. Във всеки един от договорите и във всяко пълномощно страните по сделките са индивидуализирани, като е налице съответствие между вписаните адвокат и клиент по пълномощното и по договора за конкретното делото. Предвид това, че всеки от договорите се намира на гърба на бланката с пълномощното по конкретното дело, макар в договора като предмет да е вписано единствено процесуално представителство (а на места има и допълнителна индивидуализация), съдът счита това за достатъчно, за да се приеме, че уговореният хонорар в договора съставлява насрещна престация за упражняването на учредената по конкретното пълномощно представителна власт. В действителност в обжалваното определение СРС не е упоменал хонорарите по точно кои производства присъжда, но е казал, че възлага разноските само за доказано платените. От материалите по делото става ясно, че платени и оттам дължими на възстановяване са разноските за: адвокатски хонорар в размер на 800,00 лева, претендиран по НЧХД № 12246/2018 г. по описа на СРС, НО, 18-ти състав, адвокатски хонорар в размер на 400,00 лева, претендиран по ВНЧХД № 4470/2020 г. по описа на СГС, НО, I V въззивен състав, адвокатски хонорар в размер на 400,00 лева, претендиран като част от общо 600,00 лева по ВНЧХД № 2417/2018 г. по описа на СГС, НО, IV въззивен състав. В договорите за първите два хонорара надлежно е вписана уговорената сума и че същата е платена в брой, в който случай договорът служи за разписка (в този смисъл т. 1 от ТР от 06.11.2013 г., постановено по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС). В договора за правна защита и съдействие, намиращ се на л. 23 от ВНЧХД № 2417/2018 г. по описа на СГС, НО, I V въззивен състав, отбелязването за плащане в брой е с химикал чрез подчертаване, по какъвто начин е отбелязано само заплащането на сумата в размер на 400,00 лева на 15.07.2018 г. Макар посочената дата да е предхождала откритото съдебно заседание, в което са били представени пълномощното и договорът (02.07.2018 г.), доколкото същата се явява настъпила преди произнасяното на СРС с обжалваното определение, въззивната инстанция счита, че е договорът в частта с омастиленото отбелязване може да служи за разписка, че на 15.07.2018 г. е била платена сумата в размер на 400,00 лева. Що се отнася до останалите суми за адвокатски хонорар, уговорени в приложените договори, за тях не е налице надлежно отбелязване за начина на плащане и размера на платената сума, за да може договорите да служат като доказателство (разписка) за реално сторен разход. По делото няма данни за постигнати уговорки за плащане по банков 5 път на някое от възнагражденията, а и липсват надлежни доказателства за извършване на подобни плащания (платежни нареждания).