Решение № 2634 от 12.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2634 гр. ., 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110108382 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК.

Ищците А. Д. Х. и Ю. С. Х. твърдят, че са наследници на Д. А. Х. и че по отношение техния наследодател е била допусната обезпечителна мярка в полза на ответника – налагане на възбрана върху имоти, собственост на наследодателя им. Поддържат, че вземането, претендирано от ответника произтича от претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане – извършен ремонт на лек автомобил „.“, собственост на ., за сумата от 17 933,90 лева. Излагат твърдения, че спорът е приключил с решение на Софийския апелативен съд (САС), с което в полза на . са присъдени сумите 17933,90 лева, главница, 1309,85 лева, законна лихва и 1265 лева, съдебни разноски. Посочват, че ответникът е бездействал повече от 14 години, като не е реализирал правото си да събере вземанията по съдебен ред, както и че никога не са били образувани изпълнителни производства на основание издадените изпълнителни листове след постановяване на окончателния съдебен акт. Излагат твърдения, че въпреки погасяването на правото на защита на вземането по съдебен ред, обезпечителната мярка (възбраната) е останала в сила върху наследствения имот. Поддържат, че . не би предприело 1 действия по заличаване на възбраната, освен ако доверителите не погасят изцяло задължението. Сочат, че имуществените им интереси могат да бъдат застрашени, тъй като кредиторът би могъл да образува незаконосъобразно изпълнително производство, доколкото в представените писма и становище на . от 12.07.2024 г. се съдържа волеизявление, което представлява покана за плащане на задълженията. Навеждат доводи, че настоящият иск за установяване на погасяването на вземанията по давност е единственият правен способ за защита на техните интереси, след като петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД за вземанията, смятано от датата на влизане в сила на съдебното решение (11.11.2009 г.) или най-късно от момента на издаване на първия изпълнителен лист (29.12.2009 г.) е изтекъл, тъй като не са налице обстоятелства, установяващи спиране или прекъсване на погасителната давност.

Ответникът . оспорва иска с твърдения, че през 2007 г. . е предявило иск срещу наследодателя Д. А. Х. с правно основание чл. 45 от ЗЗД за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане, който е бил уважен с влязло в сила решение на САС, с което наследодателят на ищците е бил осъден да заплати главница, законна лихва и съдебни разноски. Посочва, че за обезпечаване на бъдещия иск е била допусната обезпечителна мярка – възбрана върху недвижим имот. Твърди, че ищците признават вземането на ., след като на 05.09.2024 г. доброволно и недвусмислено са предприели действия и са внесли претендираните суми общо в размер на 54 700 лв. по сметката на .. Поддържа, че до предявяването на исковата молба (04.09.2024 г.), ищците по никакъв начин не са оспорили вземането, нито са отправили възражение за изтекла давност. Смята, че обезпечителната мярка – възбрана – не е обвързана със срок, а служи като гаранция за защита интересите на . при принудително събиране на вземането. Навежда доводи, че съгласно чл. 118 от ЗЗД, плащането, извършено от длъжник след изтичане на давността, не е недължимо платено, а признаването на вземането от наследниците и доброволното му заплащане представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност. Излага твърдения, че отказът от давност може да бъде направен и мълчаливо, чрез конклудентни действия, свързани с погасяване на задължението. Обръща внимание на факта, че присъденото парично вземане произтича от непозволено увреждане, като посочва, че съгласно чл. 112 от ЗЗД, давността не се прилага за вземания от непозволено увреждане. На последно място, поддържа, че влязлото в сила осъдително съдебно решение по в.гр.д. №1236/2009 г. на САС се ползва със сила на пресъдено нещо и тя се разпростира и по отношение на предявен иск за отричане съществуването на същото вземане. Представя препис от Определение на СРС от 11.10.2024 г. по гр.д. № 9905/2007 г. по описа на СРС, с което наложената обезпечителна мярка 2

„възбрана върху недвижим имот“, допусната с Определение № 27405/04.05.2007 г. по горното дело, е била отменена по молба на А. Х. и Ю.

Х., поради погасяване в цялост на претендираните от кредитора вземания.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предвид разпоредбата на чл. 154 ГПК при предявен отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже, че претендираното от него и оспорено от ищеца вземане съществува, т.е. че по силата на влезли в сила решения наследодателят на ищците е бил осъден да заплати сумите, чиято недължимост се претендира, респ. че са налице обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

С оглед наведеното твърдение от ответника, че вземанията не съществуват, поради тяхното погасяване от ищците, в тежест на ответника е да установи обстоятелствата по твърдяното плащане, а при установяване на това обстоятелство, в тежест на ищците е да обосноват правния си интерес за водене на делото за установяване недължимост на вземания на наведеното основание (изтекла погасителна давност), които са били погасени от тях чрез плащане.

С оглед становищата на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК съдът обявява за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че ищците са наследници на Д. А. Х., починал на 06.05.2011 г., който е бил осъден с решение по в.гр.д. №1236/2009 г. САС, ГО, 2-ри състав, да заплати на ответника . сумата от 17 933,90 лева, главница, сумата 1309,85 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода 29.11.2006 г. до 13.06.2007 г., както и съдебни разноски за първата и въззивната инстанции в общ размер на 1265 лева. След влизане в сила на Решение №135 от 11.11.2009 г. на САС, ГО, 2-ри състав, на 29.12.2009 г. и 21.03.2011 г. са били издадени два броя изпълнителни листове за присъдените суми.

Твърдението на ответника за погасяване изцяло на задължението на ищците е потвърдено от ищцовата страна с писмено становище от 14.01.2026 г. (лист 22 от делото). Извършеното плащане от страна на ищците се потвърждава и от представеното от ответника, неоспорено извлечение от кореспонденция по електронна поща с процесуалния представител на ищците и приложения към него преводно нареждане на Д. А. Х. от 05.09.2024 г. за 3 сумата от 54700 лева, както и от съдържанието на приложеното Определение от 11.10.2024 г., с което допуснатото обезпечение е отменено (л. 65-68 от гр.д.

№ 1087/2024 г. на РС Самоков). Между страните няма спор, а и от приложената към отговора на исковата молба кореспонденция между тях (л.

43-65 от делото на РС Самоков) не буди съмнение, че горното плащане е насочено именно за погасяване на вземанията на ответника, чиято недължимост се цели да бъде установена в настоящото производство.

Съдът намира, че след извършеното плащане на 05.09.2024 г., настъпило след подаването на исковата молба в съда, правният интерес на ищците е отпаднал и предявените искове са станали недопустими.

Съображенията на съдебния състав за това са следните:

Правният интерес представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на настоящите отрицателни установителни искове. Той се изразява в призната от закона необходимост да се премахне несигурността в отношенията между страните и да се установи действителното правно положение.

В настоящия случай, предвид фактическите твърдения в исковата молба, за ищците действително е бил налице интерес да защитят своите права, тъй като поведението на насрещната страна е било такова, че положението на ищците е било несигурно. Последните не са се позовали на абстрактна възможност за засягане на права в бъдеще, а е съществувала реална опасност ответникът да пристъпи към принудително изпълнение на погасени по давност вземания.

След извършеното на 05.09.2024 г. плащане от ищците, горната възможност вече е изключена и не съществува несигурност в отношенията между страните, тъй като вземането на ответника е погасено, а с това и облигационното отношение между тях.

Съдът отчита, че функцията на установителния иск е да брани гражданските права само срещу това смущение, което спорът предизвиква.

Искът цели да внесе яснота, определеност и безспорност в гражданските отношения, преди да се стигне до последващо правонарушение, каквото може да бъде евентуално принудително изпълнение на естествени задължения, защитени от възможността да бъдат събрани принудително чрез съд.

Затова съдът взема предвид последващото плащане на ищците като обстоятелство, настъпило след предявяване на иска, което е от значение за спорното право по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че след горното плащане за ищцовата страна вече не съществува необходимост от установителен иск, тъй като последващата защита може да бъде търсена само с осъдителен такъв.

4

Наличието на правен интерес се явява абсолютна предпоставка за упражняване правото на иск, като отсъствието на този интерес предпоставя недопустимост на иска и реализиране на последиците по чл. 130 ГПК.

По изложените съображения, съдът намира, че след извършеното плащане установителният иск е недопустим, поради което на основание чл.

130 ГПК исковата молба следва да бъде върната. Няма пречка съдът да се произнесе по реда на чл. 130 ГПК с решението, след като недопустимостта на исковете е констатирана след обявяване на делото за решаване.

На основание чл. 78, ал. 4 и ал. 8 ГПК, в тежест на ищците следва да бъдат възложени сторените от ответника разноски за възнаграждение за юрисконсулт, което с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да бъде в минималния размер, предвиден в разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ – 200 лева, платима от двамата ищци поравно, всеки по 1/2 част.

Предвид обстоятелството, че към момента на постановяване на настоящото решение валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр.

70/2024 г.) във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., сумата следва да бъде присъдена в евро вместо в български левове. При курс от 1,95583 лева за едно евро, в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 102,26 евро.

Така мотивиран и на основание чл. 130 ГПК съдът

РЕШИ:

ВРЪЩА искова молба с вх. № 3969/04.09.2024 г. по описа на РС Самоков, по която е първоначално е образувано гр.д. № 1087/2024 г. по описа на РС Самоков, а впоследствие и гр.д. 8382/2025 г. по описа на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 51 състав.

ОСЪЖДА А. Д. Х., ЕГН ********** и Ю. С. Х., ЕГН **********, двамата със съдебен адрес в гр. ., бул. „.“, № 1, ет. 1, офис 2, да заплатят на ., Булстат ., с адрес в гр. ., ул. „.“, № 2, разделно, всеки по 1/2 част от 102,26 евро, разноски по делото.

Решението, имащо характер на разпореждане, подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 5

6