Решение № 7859 от 02.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7859 гр. София, 02.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ц.Р.Ц при участието на секретаря М.Р.И като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Гражданско дело № 20241110116039 по описа за 2024 година

Ищецът „Т-С“ ЕАД твърди, че на 06.11.2023 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против М. Т. Н. за следните суми: сумата от 2633,81 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 06.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 471,12 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2021 г. до 19.10.2023 г., сумата от 23,86 лева, представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.08.2021 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 06.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 11,50 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за услугата за дялово разпределение за период от 15.11.2020 г. до 19.10.2023 г., от които сумата в размер на 6,90 лева – лихва за забава върху платената главница за периода м.09.2020 г. – м.07.2021 г. в размер на 28,83 лева и сумата от 4,60 лева – лихва за забава върху главницата в размер на 23,86 лева за периода м.08.2021 г. – м.04.2022 г., както и за разноски.

В тази връзка било образувано ч. гр. д. № 61018/2023 год. по описа на СРС, 35 състав, като била издадена исканата заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение била редовно връчена на ответницата, като същата подала възражение по чл. 414 ГПК, с което оспорила дължимостта на вземанията по същата, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба.

Ищецът сочи, че ответницата, в качеството си на ползвател на процесния 1 топлоснабден имот била клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, поради което за нея били приложими всички нормативни актове в областта на енергетиката. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор. За процесния период били в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т-С“ ЕАД на потребители в гр. София, одобрени с Решение от 2016 г. на ДКЕВР, в сила от 10.07.2016 г. Съгласно чл. 33 от Общите условия от 2016 г. бил определен 45-дневен срок за заплащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, който започвал да тече след изтичане на периода, за който се отнасяли. Ответницата била използвала доставената й топлинна енергия през исковия период до следния топлоснабден имот, а именно: апартамент № 33, находящ се на адрес ***, с абонатен №****** но не била заплатила цената на същата.

Топлоснабденият имот се намирал в сграда в режим на етажна собственост, за която на основание чл. 139 ЗЕ бил сключен договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с „Д.“ ООД. През отоплителния сезон ищцовото дружество начислявало прогнозни месечни вноски, а в края били изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота на ответницата били издадени изравнителни сметки, което означавало, че сумите за топлинна енергия за този имот били начислени по действителен разход на уредите за дялово разпределение, инсталирани на отоплителните тела в него. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове – главници и лихви, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 06.11.2023 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане. Претендира направените по делото разноски.

Ответницата М. Т. Н. в депозирания отговор на исковата молба не оспорва размера и счетоводното отразяване на начислената топлинна енергия за процесния период, доставена до процесния имот. Оспорва исковите претенции по основание, доколкото между страните липсвало валидно облигационно отношение. В тази връзка излага аргументи, че никога не е упражнявала правото си на ползване върху процесния топлоснабден имот, като същото било погасено на основание чл. 59, ал. 3 ЗС, както и че това обстоятелство било установено между страните с влязло в сила решение по гр. дело № *****/2017 г. по описа на СРС, 57 състав. Твърди, че никога не е влизала във владение на имота, обект на доставка на топлинна енергия, и никога не е ползвала услугите, предоставяни от ищеца. Претендира направените по делото разноски.

Третото лице - помагач на ищеца „Д.” ЕООД твърди, че дяловото разпределение 2 било извършено в съответствие с всички действащи през процесния период нормативни актове.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД.

С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза на спорната сума, и по иска за законната лихва за забава – че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза на спорната сума.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, „клиенти на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Според разпоредбата на § 1, т. 42(отм.) от ДР на ЗЕ, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Съгласно § 1, т. 2а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество по силата на закона, без да е необходимо негово изрично волеизяление в този смисъл. Възникването на облигационно отношение, съответно качеството на клиент на ТЕ е обусловено единствено от това кой е титуляр на правото на собственост или вещно право на ползване върху съответния топлоснабден имот, явяващ се част от сграда - етажна собственост, т. е. облигационното отношение между топлопреносното предприятие и титуляра на това право възниква с придобиването на правото на собственост или 3 вещно право на ползване и се прекратява със загубването на същите.

Като доказателство по делото е представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот №74 от 06.12.1993 г., с който ответницата М. Т. Н. и Н.Д.Н даряват на дъщеря си Д.Н.З следния недвижим имот, придобит по време на брака, а именно – апартамент №**, на втори етаж, във вх. * в сградата на ул. „С.“ №** в гр. София.

Съгласно същия нотариален акт дарителите Н.Д.Н и М. Т. Н. си запазват правото на ползване върху целия дарен имот заедно и поотделно до края на живота си безвъзмездно.

Представен е и препис-извлечение от акт за смърт за лицето Н.Д.Н, от който се установява, че същият е починал на 05.01.2005 г.

Представено е и удостоверение за постоянен адрес за ответницата, от което се установява, че за последната е регистриран следния постоянен адрес: гр. София, ул.

„С.“ №**, вх. В, считано от 21.02.2001 г.

Представени са документи за извършвани в периода 2017-2019 г. плащания на дължими към ищеца задължения, свързани с процесния имот, от трето за делото лице – Д.Н.З.

С оглед наведеното възражение за погасяване на учреденото в полза на ответницата вещно право на ползване по делото е разпитана св. З. – дъщеря на ответницата. Свидетелят споделя, че с майка й живеят в една кооперация, но в различни входове и различни апартаменти. Сочи, че със съпруга си живеят в нейното (на ответницата) жилище, а ответницата живее в жилището на ищцата, защото жилището на ответницата е по-голямо, а тя живее сама. Тази промяна била от 2005 г.

Ответницата се водела като ползвател на по-голямото жилище, но се била отказала в тяхна полза. Свидетелят сочи, че апартамент №** бил нейна собственост, но ответницата се водела ползвател. Майка й (ответницата) се отказала от ползването в полза на дъщеря си (свидетеля З.), съпруга й и дъщеря й. Майка живяла в ап. 33 с бащата на свидетеля до 2005 г. Многократно искали да сменят партидата, но не се случило. Сочи, че плащат стари сметки, уведомявали ги за стари сметки, че имат да плащат, те постоянно плащали, но се оказало, че са плащали стари сметки.

Многократно ходили при ищеца да сменят партидата, имало неясноти, но последно им казали, че понеже майка й е ползвател, тя трябвало да дойде.

Съдът намира, че от така представените доказателства не може да бъде направен извод за погасяване на правото на ползване, учредено в полза на ответницата М. Т. Н., върху процесния апартамент с нотариалния акт от 1993 г.

Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС - правото на ползване се погасява със смъртта на ползвател - физическо лице или с прекратяването на ползвателя - юридическо лице, респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при 4 погиване на вещта или ако не се упражнява за период по дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и това на собственик.

По съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Няма спор в теорията и в съдебната практика, че ползвателят може да се предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да се упражнява правото си чрез другиго (в този смисъл Решение № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5426/2014 г., II г. о., ГК).

От свидетелските показания на св. З. се установява, че същата, заедно със съпруга си и дъщеря си в процесния топлоснабден имот по уговорка с майка на св. З. – ответницата, доколкото обитаваният преди това от свидетеля и семейството й апартамент е с по-малък размер. В контекста на изложеното, съдът намира, че чрез постигането на посочената уговорка ответницата, от преместването на семейството на св. З. в процесния имот през 2005 г. (установено от свидетелските показания), ответницата е започнала да упражнява правото си на ползване чрез св. З.. Посочената уговорка по съществото си представлява заем за послужване. Договорът за заем за послужване съгласно чл. 243-249 ЗЗД не е формален договор, като предоставянето на ползването на вещта не е обусловено от писмена или нотариално оформено споразумение, поради което устната уговорка е достатъчна.