Решение № 222 от 25.08.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 222 гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров при участието на секретаря Александра К. Ковачева като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20258002902149 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 703 от 11.03.2026 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решение № 965 от 10.07.2025 г. по в. гр. д. № 966/2025 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на постановеното от Пернишки окръжен съд решение № 8 от 07.01.2025 г. по гр. д. № 751/2023 г., предявените от И. А. и О. А. срещу Агенция „Пътна Инфраструктура“ искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сина им В.

А., настъпила при пътно-транспортно произшествие от 23.11.2021 г., са отхвърлени за разликата над 2 600 лв. до пълния претендиран от всеки от тях размер 26 000 лв.

Касаторите твърдят неправилност на въззивното решение в атакуваната от тях част поради това, че съдът: Не е изпълнил задълЖ.ето си да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, а е възприел за такъв цената на частично предявените искове, в резултат на което, съобразно извода, че ответната агенция отговаря за 10 % от вредите, е уважил исковете за по 2 600 лв.; Преценил е, че исковете не са предявени като 1 частични, без да вземе предвид изрично посочените в обстоятелствената част на исковата молба разяснения на ищците относно дължимия им размер на обезщетенията за неимуществени вреди, каква част от него се претендира с предявените искове и причината за това; Не е обсъдил релевираното във въззивната жалба оплакване, че първата инстанция не е отчела приноса за настъпване на вредите от трето за спора лице, с което ответникът отговаря солидарно съгласно чл. 53 ЗЗД; Неправилно е определил приноса на ответната агенция за настъпилите вреди на 10%, като не е приложил разпоредбата на чл.

53 ЗЗД за солидарна отговорност между нея и другия причинител на вредите.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД кой размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде редуциран – претендираният с исковата молба или приетият от съда за справедлив размер“.

Ответникът – Агенция „Пътна Инфраструктура“, гр. София и третото лице-помагач на същия – „Автомагистрали“ ЕАД, гр. София – молят за оставяне на жалбата без уваЖ.е като неоснователна по съобраЖ.я в писмени отговори, съответно от 27.10.2025 г. и от 09.10.2025 г., поддържани и в съдебно заседание на 20.05.2026 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: На 23.11.2021 г., в участък от трасето на автомагистрала „Струма“, част от скоростен път 1-1 Видин - София - Кулата км. 31 + 800, е самокатастрофирал автобус м. „Мерцедес“, модел „7010“ рег.

№ SK0284 BA (Република Северна Македония), като вследствие на удар в мантинела е възникнал пожар, в който същият е изгорял; При произшествието е починал македонският гражданин В. А. (В. А.) – син на ищците, като, според заключението на неоспорената съдебно-медицинска експертиза, смъртта му не е с травматичен произход, а се дължи на престоя му в условията на пожар в автобуса и е резултат от комбинирането и насложеното въздействие на отравяне с продукти на горенето и термична травма.

2

За безспорни са счетени също фактите, че: Процесният пътен участък от пътен възел „Даскалово„/Перник до с. Долна Диканя, е част от републиканската пътна мрежа и съгласно Закона за пътищата, проектирането, изграждането и поддържането му е възложено на Агенция „Пътна инфраструктура“; Същият е с разрешение за строеж на автомагистрала и фактически функционира като такава, без обаче да има разрешение за експлоатация по смисъла на чл. 177, ал. 2 ЗУТ, поради което и правният му статут е на скоростен път, като максимално допустимата скорост за него е 120 км/час; С договор за обществена поръчка № РД – 38 - 1 от 01.03.2018 г.

Агенция „Пътна инфраструктура“ е възложила поддържането на участъка от Автомагистрала „Струма“ при км. 31+800 в посока към отбивката за с. Боснек, област Перник, включително пътни връзки, охрана на пътни съоръЖ.я и принадлежности, на „Автомагистрали” ЕАД, гр. София.

Като спорни във въззивното производство са преценени въпросите за механизма на произшествието и за причините за настъпването му. По същите, решаващият състав на Софийски апелативен съд, въз основа на заключението на техническата експертиза и след задълбочен анализ на установените по делото факти, събраните доказателствата и нормативно предвидените изисквания към пътищата и пътната сигнализация, е приел, че: Главната причина за настъпване на произшествието е предприетото от водача на автобуса завиване надясно в посока към разделителната ивица, разположена отдясно на пътното платно за двиЖ.е, в частност към челната част на монтираната в ивицата стоманена предпазна ограда (мантинела); Водачът на автобуса е имал техническата възможност да предотврати настъпването на произшествието, като при действителната си скорост от около 107 км/ч запази двиЖ.ето си в дясната активна лента и не отклонява автобуса към намиращата се отдясно на платното за двиЖ.е разделителна ивица с изградена на нея стоманена предпазна ограда; Скоростта на двиЖ.е на автобуса е била несъобразена с реалната далечина на видимост с оглед момента на настъпване на произшествието (около 2 часа през нощта) и метеорологична обстановка (след дъжд); Освен поведението на водача на автобуса, фактори, дали отражение върху повишения риск от пътен инцидент, са били: намалената видимост поради тъмната част от денонощието и неосветеността на пътя; мократа настилка; несъответстващите на нормативните изисквания елементи на кривата на км 31 + 800 за скорост от 120 км/ч; недоброто поддържане на 3 елементите от пътната маркировка, лошото състояние на светлоотразителите и липсата на шумна маркировка.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел, че претенциите са частично основателни. За разлика обаче от първата инстанция, е квалифицирал и разгледал същите като искове по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД, а не по чл. 50 ЗЗД, съобразявайки задължителните указания в т. 3 от ППВС № 4/1975 г., че отговорността по чл. 50 ЗЗД се прилага, когато при ползване на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила (вредите са причинени от присъщите й свойства), но не и когато при ползването на вещта е допуснато такова нарушение (вещта е могла да бъде, но не е била обезопасена), каквито в случая са твърденията в исковата молба, а именно – че причинените на ищците вреди са произтекли от неподдържането на процесния пътен участък в съответствие с установените правила, т. е. от действията /бездействията/ на ответника.

Решаващият състав е преценил за доказани всички кумулативни предпоставки по чл. 49 във връзка с чл. 45 за ангажиране отговорността на ответника: На Агенция „Пътна инфраструктура“ е вменено задълЖ.е (чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата) да стопанисва и поддържа процесния пътен участък, вкл. пътната маркировка и пътните знаци по него, както и ограничителните системи; Тези си законови задълЖ.я агенцията изпълнява чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението им, и затова тя носи обективна гаранционно-обезпечителна отговорност за техните действия или бездействия във връзка с възложената работа; В случая такива са налице: несъответстващи на нормативните изисквания елементи на кривата на км 31 + 800 за скорост от 120 км/ч, недобро поддържане на елементите от пътната маркировка (на места измерените стойности на нощна видимост чрез коефициента за обратно отражение на светлоотразителите С14.1 са под допустимите), лошо състояние на светлоотразителите, нарушена четимост и разпознаваемост на част от пътните знаци, липса на шумна маркировка и светлоотразители, предпазни съоръЖ.я, които не отговарят на изготвените от самия ответник технически правила; Макар и да не са причинили произшествието пряко, посочените действия/бездействия са в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, като са го съпричинили.

4

При съобразяване обаче на приетия за категорично установен от доказателствата факт, че основната техническа причина за настъпване на процесното произшествие, респ. за причиняване на неимуществените вреди на въззивниците-ищци от загубата на техния син, е поведението на водача на автобуса, в който той е пътувал, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че съпричиняването на вредите от страна на ответника е в размер на 10 %. С оглед на това и предвид обстоятелството, че всеки ищците е предявил иск за сумата 26 000 лв. (не като частичен, а като разликата между платеното му обезщетение от застрахователя и действително претърпените вреди), е приел, че след отмяна на първоинстанционното решение, исковете им следва да бъдат уваЖ. за по 2 600 лв., ведно с лихвата за забава, считано от датата на увреждането - 23.11.2021 г. - до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер 26 000 лв. – подлежат на отхвърляне.

Настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно.

Въпросът, обусловил допускане на касационното обжалване, е разрешен в задължителната съдебна практика.

Съгласно Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022 г. на ОСГТК на ВКС: При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълЖ.ята и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че когато пострадалият твърди, че е претърпял вреди от непозволено увреждане в определен размер и посочва паричния им еквивалент, включително и като признава своя принос, съдът не е длъжен да възприеме неговата оценка, тъй като законодателят е възложил именно на него задълЖ.ето да определи размера на справедливото обезщетение (чл.52 ЗЗД).

В противоречие с цитираната задължителна съдебна практика въззивният съд не е определил какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на починалия при процесното пътно-транспортно произшествие, а е намалил с приетия от него процент на съпричиняване на вредите (10%) претендираната от всеки от ищците сума 26 000 лв.

Освен това, неправилно решаващият състав е приел, че предявените 5 искове не са частични. В обстоятелствената част на исковата молба ищците са посочили изрично, че: справедлив размер на обезщетенията, дължащи им се за компенсиране на неимуществените вреди от смъртта на техния наследодател В. А., е сумата 160 000 лв., от която приспадат извършено плащане от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ „Граве Застраховане Неживот“ АД, Скопие в размер от по 53 000 лв., поради което впоследствие ще претендират да им бъде изплатена сумата от още 107 000 лв. за всеки от тях, но с оглед липсата на информация за материалното и здравословното им състояние, към настоящия момент претендират само суми в размер от по 26 000 лв. В този смисъл е и формулираният петитум: да бъде осъдена Агенция „Пътна Инфраструктура“ да заплати на всеки от двамата ищци сумата 26 000 лв., представляваща част от остатъка от дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на В. А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на събитието – 23.11.2021 г. до окончателното й изплащане. С оглед на това, следва да се приеме, че претендираната от всеки от ищците сума 26 000 лв. представлява част от дължимото им според тях справедливо обезщетение, което, след приспадане на вече платената от застрахователя сума (фактът на плащането е признат и в съдебно заседание от 20.05.2026г.), остава в размер на 107 000 лв., т. е. исковете, предмет на настоящото производство, са предявени като частични, а не в пълен размер, както неправилно е приел въззивният съд.