Решение № 4664 от 20.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4664 гр. Пловдив, 20.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20235330110289 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от П. П. И., ЕГН ********** против „ВИВА КРЕДИТ” ООД, ЕИК: 201995287, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

-сумата в размер на 1 3 2 , 4 3 лв. – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за ПАРИЧЕН ЗАЕМ „Вивакредит ПЛАН“ № ***г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 13.07.2023 г. до окончателното изплащане на вземането;

-сумата от 256,30 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за ПАРИЧЕН ЗАЕМ „Вивакредит ПЛАН“ № ***г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 13.07.2023 г. до окончателното изплащане на вземането;

-сумата от 256,30 лв. – недължимо платена по клауза такса за експресно разглеждане по договор за ПАРИЧЕН ЗАЕМ „Вивакредит ПЛАН“ № ***г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 13.07.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем от ** г., по силата на който ищецът получил заем в размер на 900 лв. С договора бил уговорен и годишен процент на разходите в размер на 49,46 % и фиксиран годишен лихвен процент от 40,30 %. Общата дължима сума била в размер на 1853,10 лв., която 1 следвало да се върне на 9 месечни погасителни вноски за периода от 26.10.201823.06.2019 г. В договора била уговорена и неустойка при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция и две физически лица поръчители, в размер на 397,71 лв., както и била уговерена такса за експресно разглеждане на документи в размер на 371,06 лева.

По договора била заплатена сумата от 1455,48 лева, с която сума били погасени главница от 900 лева; възнаградителна лихва в размер на 132,43 лева и неустойка в размер на 256,30 лева и такса за експресно разглеждане в размер на 256,30 лева. Счита, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Посочва, че в договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.

Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване на общата сума, дължима от потребителя. Нарушен бил и чл.11, ал.2 ЗПК, тъй като общите условия към договора не били подписани на всяка страните от кредитополучателя. Поддържа, че уговорената договорна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва. Нищожна била и предвидената неустойка, също поради противоречие с добрите нрави и като прекомерна, а и поради нарушение на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването на чл.19, ал.4 ЗПК.

Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД. Счита, че платени по договор суми за договорна лихва, неустойка и такса експресно разглеждане били недължимо платени, при начална липса на основание. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявените искове. Признава, че между страните по спора бил сключен договор за паричен заем „Вивакредит ПЛАН“ № **г.. Оспорва да са налице сочените от ищеца основания за недействителност на договора за заем, като излага подробни съображения за всеки от наведените от ищеца пороци. Посочва, че не съществувало законово задължение за кредитодателя за описание на метода на формиране на лихвата. Твърди, че общите условия към договора били с положен подпис от ищеца. Оспорва твърдението, че лихвеният процент на договорната лихва е незаконосъобразно определен. Поддържа, че лихвата е в рамките на закона и критериите на съдебната практика, като посочва, че ищецът се позовава на по-старата съдебна практика, приложима за банковите кредити. По отношение на неустойката посочва, че тя не е част от ГПР, а също оспорва тя да противоречи на добрите нрави.

Признава, че по кредита е платена сумата от Твърди, че ищецът е платил по договора за кредит сумата от 1455,48 лева, с която сума били погасени главница от 900 лева; възнаградителна лихва в размер на 132,43 лева и неустойка в размер на 256,30 лева и такса за експресно разглеждане в размер на 256,30 лева. Моли за отхвърляне на предявените искове.

2

В откритото съдебно заседание, проведено на 15.11.2023 г. ищецът, чрез процесуалния си представител адв. К. е направила изменение на размерите на трите иска, чрез тяхното увеличеване , на основание чл.214, ал.1 ГПК. В протоколно определение от 15.11.2023 г. така заявеното изменение е прието от съда.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявените осъдителни иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен.

В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че на * г. е сключен процесният договор за паричен заем, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 900 лв., която следвало да се върне на 9 месечни погасителни вноски, с падеж на първата от тях – *г. и на последната – * г. Уговорен бил фиксиран лихвен процент от 40,35 %, от които 0,11 % на ден, като общата дължима сума била в размер на 1853,19 лв. В чл.5 от договора било уговорено и задължение за заплащане на неустойка в размер на 397,71 лв. при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора. Съгласно чл.1, т. 3 за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на договоа се дължала такса от 371,06 лева.

По отношение на това дали ищецът е заплатил процесните суми от ответника е представена справка погасителен план, съгласно която ищецът е извършил плащания към ответното дружество по сключения договор за кредит в общ размер от 1545,03 лв.

От тази сума са извършените следните погасявания: 900 лв. – главница, 132,43 лв. – договорна лихва, 256,30 лв. – неустойка, 256,30 лв. – такса експресно разглеждане.

Поради изложените обстоятелства фактът на плащането на процесните суми се установи по делото.

Съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, 3 във вр. чл. 11, ал.2 ЗПК, чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.11 ЗПК.

Ищецът се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 49,46 %. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. В клаузата е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точни в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор. Въпреки посоченото отбелязване, от текстовата част на договора не става ясно, както точно се включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 40,30 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК.

В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането му е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.

4

№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.

С оглед приетите по-горе принципни постановки и доколкото, както вече се констатира в процесния договор липсва уточнение кои разходи включва посоченият процент на ГПР, то следва да се приеме, че договорът е нищожен и на това самостоятелно основание.

По изложените по-горе съображения, съдът намира, че процесният договор е недействителен на основание чл.26 ЗЗД, във вр. чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Както се посочи по-горе ищецът е заплатил по договора договорна лихва в размер на 132,43 лв., неустойка в размер на 256,30 лева и такса експресно разглеждане в размер на 256,30 лева. Тези суми подлежат на връщане като недължимо платени, поради което исковете на ищеца са основателни и следва да се уважат.

За пълнота ще се разгледа и доводът за нищожност на уговорената неустойката.