Решение № 746 от 28.07.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 746 гр. Стара Загора, 28.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър Георгиев при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Георгиев Гражданско дело № 20245530103393 по описа за 2024 година

Производството е образувано по обективно и субективно съединени искове от А. З.

Ж. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, гр. София и „Файненшъл България“ ЕООД, гр.

София с правна квалификация чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, чл.10а, чл.11, чл.19 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП. за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем № 4447848 от 31.03.2022г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“АД, а в условието на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата, регламентираща размера на възнаградителна лихва на 35%. Моли да бъде прогласен за нищожен и Договор за предоставяне на гаранция № 4447848 от 31.03.2022 г., сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД поради накърняване на добрите нрави и задължителните изисквания на ЗПК, а в условието на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата на чл.3, ал.1, регламентираща размера на възнаграждението за поръчител. Претендира за направените по делото разноски.

Ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД в срока по чл.131, ал.1 ГПК представят подробен писмен отговор. Считат предявения иск за процесуално недопустим, тъй като не са пасивно процесуално легитимирана страна - задълженията на ищеца по договор за паричен заем № 4893520 са погасени от „Файненшъл България“ ЕООД по силата на договор за предоставяне на гаранция. Молят предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани, като им бъдат заплатени направените от тях разноски. Правят възражение за наличие на предпоставки по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

Ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД в срока по чл.131, ал.1 ГПК представят подробен писмен отговор, като оспорват като недопустим предявеният иск, а по същество намират същия за неоснователен и недоказан. Посочват, че не са пасивно процесуално легитимирана страна, тъй като задълженията по процесните договори са прехвърлени изцяло с всички привилегии и обезпечения, по силата на Договор за цесия на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД. Претендират за направените разноски по делото и правят възражение за наличие на предпоставки по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

В исковата си молба ищцата твърди, че на 31.03.2022 г. сключила Договор за паричен 1 заем №4447848 /„Договора за паричен заем” или „ДШ”/ с ответното дружество - „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД. Към основния ДПЗ, на същата дата - 31.03.2022 г„ А. З. Ж. сключила и акцесорен договор за обезпечаване на основния, а именно - Договор за предоставяне на гаранция №4447848 с „Файненшъл България” ЕООД /дъщерно дружество на „Изи Асет Мениджмънт” АД/.

По силата на Договора за паричен заем, „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД поел задължението да предостави на ищцата - потребител по смисъла на ЗПК, парична сума в размер на 2750,00 лв., от които реално ищцата усвоила 1407,23 лв„ тъй като с горницата от 1342,77 лв. до пълния размер на заема от 2750,00 лв., бил рефинансиран друг договор за заем, сключен между ищцата и ответното дружество.

На същата дата - 31.03.2022 г., ищцата подписала и допълнителен договор към основния; ДПЗ, а именно - „Договор за предоставяне на гаранция” /”ДПГ”/ с „Файненшъл България” ЕООД, което било дъщерно дружество на ответника „Изи Асет Мениджмънт” АД. Съгласно Договора за предоставяне на гаранция, в тежест на ищцата било възложено заплащане на допълнителна сума към тази по основния ДПЗ, възлизаща на допълнителни 1444,65 лв. /тоест само по този акцесорен договор задължението на ищцата било над 50% от отпуснатия заем/. Съгласно чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на гаранция, плащането на допълнителната сума от 1487,33 лв. била разбита в 15 двуседмични вноски, дължими на същите дати, на които следвало да се заплатят и вноските по основния ДПЗ и то в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД, като при това положение общия размер на всяка месечна вноска бил 300,00 лв., а общата сума, която ищцата следвало да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД - 4500,00 лв. /а не посочените в основния ДПЗ - 3055,35 лв./ при отпусната заемна сума от 2750 лв.

При гореизложената фактическа обстановка счита, че процесният Договор за паричен заем бил изцяло недействителен по смисъла на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, а ако съдът приемел, че Договорът за потребителски заем не е изцяло недействителен, то същият съдържал нищожни клаузи. Счита, че акцесорното споразумение, сключено във връзка с основния ДПЗ между „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛЕАРИЯ” ЕООД, а именно - Договорът за предоставяне на гаранция, също е нищожно. Поради това иска от съда да прогласи на първо място пълната недействителност/нищожност на Договора за потребителски заем, както и на Договора за предоставяне на гаранция или евентуално - да прогласи нищожността на отделни клаузи, съдържащи се в тях. Сочи, че договорът за кредит /заем/, какъвто бил настоящият, бил финансова услуга по смисъла на дадената легална дефиниция в Параграф 13, т. 12 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Регламентацията на договорите за кредит се съдържала в Търговския закон, Закона за кредитните институции и в специалния Закон за потребителския кредит. Следвало да се подчертае, че в случая, разпоредбите на специалните закони - Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, делегирали общите правила, съдържащи се в Търговския закон. Отделно от горното, ответното дружество не било и банка по смисъла на чл. 2 ЗКИ, поради което към процесния договор за потребителски кредит не намирала приложение легалната дефиниция, съдържаща се в чл. 430, ал. 1 ТЗ за банковите договори; легалната дефиниция на процесния договор за кредит се съдържала в Закона за потребителските кредити, като ответното дружество било финансова институция, която по смисъла на чл. 3 от ЗКИ била регистрирана с основна дейност отпускане на заеми със средства, които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Съгласно легалното определение в чл. 9, ал; 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно Параграф 4 от ДР на ЗПК, този Закон въвежда-разпоредбите на 2

Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април, 2008 г. относно договорите за потребителските кредити. При съобразяване на цитираните разпоредби следвало да се приеме, че договорът за кредит по своята правна характеристика бил двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпускала сумата по кредита, била релевантна за съществуването на самия договор. Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки, се подчинява на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското и търговското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния Закон за потребителския кредит, не са предвидени особени правила за сключването и действителността му.

В чл. 22 от ЗПК /Доп. - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, били предвидени няколко хипотези на недействителност на договорите за потребителски кредит, а именно:

„Когато не са спазени изискванията на чл. 10, cm. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Счита, че в настоящия случай процесният Договор за потребителски заем бил недействителен поради наличие на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК.

В чл. 10, ал. 1 ЗПК били регламентирани изискванията, на които задължително трябвало да отговарят договорите за потребителски кредити, за да били действителни, като едно от тях били изискванията за шрифт, както и съдържанието му да било ясно и разбираемо за потребителя. В случая счита, че процесният ДПК не отговарял на това изискване в частта, с която съдържанието следвало да е ясно и разбираемо за потребителя, тъй като изначално съдържал подвеждащи клаузи, каквато била тази за „таксата поръчител”, която практически била дължима пряко на „Изи Асет Мениджмънт” АД, но не била включена в ГПР при формиране на общите разходи по кредита.

Също в чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК, като задължителен реквизит на договорите бил посочен срок на договора за кредит. Счита, че такъв нямало в процесния договор. Същият съдържал единствено схема на погасяване /дати/, която не била и погасителен план по смисъла на материалния закон. Следователно, в Договора нямало срок, отделно, че и самият погасителен план не съответствал на изискванията за такъв съгласно ЗПК. При липса на погасителен план, договорът за потребителски кредит също бил недействителен.

В чл. 2, ал. 6.1 от ДПЗ било регламентирано следното: „Всяка една погасителна вноска съдържа, главница и лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената възнаградителна лихва, върху остатъчната съобразно погасителния план главница за съответния период в зависимост от периодичността на вноските.'' Това вероятно означавало /тоест, съдържанието изобщо не; е ясно й разбираемо дори за специалист, а още по-малко - за обикновен потребител/, каква част от всяка месечна вноска представлявала главница и каква - лихва.

Отделно от това - в чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, като задължителен реквизит от съдържанието на всички договори за потребителски кредити било регламентирано да бъде посочена методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, каквато методика в процесния договор липсва. В ДПЗ действително бил посочен размера на възнаградителната лихва - 35,00%, като ГПР бил фиксиран на 41,25%. По никакъв начин не било посочено какви такси или други разхода били включени в разликата от 6,25% между ГПР и договорната лихва, което означавало, че ГПР бил посочен абстрактно, без да било спазено изискването на ЗПК да се посочи методиката за изчисляване на ГПР и какво точно съдържало оскъпяването на кредита.

Грубо била нарушена и императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. В Договора, както и в погасителният план не можело да се извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погасявала с всяка вноска и дали се дължат други такси по кредита /каквато била задължително вменената на ищцата такса „гарант” в размер на 1445,65 лв., разбита на отделни вземания в полза на ответника от по 96,31 лв. към всяка отделна месечна вноска. В случая счита, че отделяйки сумата от допълнителни 1445,65 лв. под формата на 3

„възнаграждение за гарант”, кредиторът действал абсолютно недобросъвестно - целта била формално ДПЗ да съответства на изискванията на ЗПК по отношение на максималния размер на ГПР, но реално таксата или възнаграждението за гаранта, която била дъщерно дружество на кредитора, ако била включена в ГПР, щяла да наруши разпоредбите на ЗПК, тъй като ГПР щяло значително да надхвърли тавана от пет пъти размера на законната лихва.

Елементарни калкулации показвали, че при отпусната чиста стойност на кредита от 2750 лв., задължението на ищцата възлиза на 4500,00 лв. /3055,35 лв. по основния ДПЗ - главница и лихва плюс допълнителните 1444,65 лв. за възнаграждението за поръчител/. Следователно, за кредит от 2750.00 лв. ищцата следвало да върне печалба за ответника от 1750.00 лв.. което навежда на извода, че ГПР de facto не бил посочените в ДПЗ 41.25%, а многократно над допустимите по ЗПК 50%. Съгласно чл. 11. ал. 1. т. 11 ЗПК същият трябвало да съдържа задължително информация за „размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължимите различни лихвени проценти за целите на погасяването Следвало да се подчертае следното - поради липсата на погасителен план не било ясно дали при отделните вноски не било налице начисляване и лихва върху лихва или лихва върху таксата „гарант”. Не били единични случаите при бързи кредити от типа на процесния цялата сума да се олихвява, като в случай, че действително съществувала такса гарант в размер на 1044,72 лв., тя не би следвало да се включва в олихвяемата главница.

Разпечатката съдържа 24 от 235 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/82051eb9-9b79-44ee-90b0-cea4b15e0a37