Решение № 865 от 13.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 865 гр. София, 13.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Красимир Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100503375 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Е. Д. П., срещу решение № 2930/19.02.2024 г., постановено по гр.дело № 16904/2023 г. по описа на СРС, 34-ти състав, в частта, в която по предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 2824,68 лв., представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия в имот с абонатен № 87258, находящ се на адрес: гр.

София, общ. „Студентска“, ж.к. „*******, вх. М /*******, за период от 01.11.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за период от 18.11.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 414,6 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2020 г. до 07.11.2022 г., сумата в размер на 31,24 лв., представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от м. 05.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за период от 18.11.2022 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 5.23 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 01.12.2019 г. до 07.11.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 62909/2022 г. по описа на СРС, 34-ти състав.

1

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част. Намира, че по делото не се установявали твърденията на ищеца за валидна облигация между страните по договор за доставка на топлинна енергия. Ищецът нямал право на вземане за дялово разпределение – кредитор на същото била ФДР, липсвали доказателства за суброгация на ищеца. Същата не дължала лихва за забава върху главницата за ТЕ – нормата на чл. 33, ал. 4 ОУ на ищеца била неприложима, неясна и вътрешно противоречива, поради което следвало да се приложи чл. 84, ал. 2 ЗЗД, съобразно която разпоредба длъжникът изпадал в забава след покана. Не дължала и лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, тъй като за изпадането в забава била необходима покана. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД е депозирала писмен отговор, с който поддържа, че въззивната жалба е неоснователна и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем сървисис“ ЕООД не заявява становище по жалбата.

Решението не е обжалвано в частта, в която предявените установителни искове са отхвърлени, поради което в същата част е влязло в законна сила.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ.

По делото е представен нотариален акт за дарение на недвижим имот № 183 том XXXX, дело № 7864/1993 г. на Нотариус С.М., видно от който на дата 13.04.1993 г. ответницата Е. Д. П. е получила като дарение от родителите си процесния недвижим имот. Представени са също така Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 112 , том III, рег. № 09965, дело№ 0476/2011 г. на Нотариус В. Б., видно от който на 2 дата 17.06.2011 г. Е. Д. П. е учредила договорна ипотека по отношение на процесния недвижим имот в полза на „УСТОИ“ АД, както и Заявление-декларация от 14.03.2014 г. за откриване на партида, подадено от ответницата, на нейно име по отношение на процесния имот. Въз основа на така представените документи се налага извод, че ответницата е собственик на недвижим имот, находящ се на адрес: гр. София, общ.

„Студентска“, ж.к. „*******, вх. М /*******. В тази връзка неоснователно е възражението във въззивната жалба, направено от процесуалния представител на ответницата, че по делото не било установено, че същата останала титуляр на това право и към началото на исковия период. Ответницата, чиято е доказателствената тежест във връзка с нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК, не ангажира доказателства, от които да се установява, че се разпоредила с правото си на собственост или че загубила това си право.

По делото няма спор, а и от събраните писмени доказателства, в т.ч. извлечение от сметка, Общи фактури и неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ, се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била топлоснабдена.

Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото писмени доказателства се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ответницата през процесния период е била потребител на доставяната до имота топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответницата да се възползвала от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Предвид изложеното съдът приема, че между страните за процесния период е бил сключен действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

Таксите за извършваната услуга „дялово разпределение“ съобразно разпоредбите на чл. 36 ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването се фактурират и заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество. Възраженията във въззивната жалба, че ищецът нямал право на вземане за същите суми са неоснователни. А относно твърдението, че не е доказано ищцовото дружество да е сключило с третото лице помагач договор за извършване на 3 услугата „дялово разпределение“ по отношение на процесната сграда-етажна собственост, където се намира топлоснабденият имот, то същите се опровергават от представените и приети по делото заявление-декларация за откриване на партида /на лист 22/, Договор № 710/18.09.2001 г. /на лист 25/ и Договор при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение от 03.06.2020 г., сключен между „Топлофикация София“ ЕАД и „Техем сървисис“ ЕООД. Отделно от горното, в първоинстанционното производство такова възражение не е направено, поради което се явява преклудирано.

По отношението възражението, че в случая не се дължи лихва за забава върху стойността на доставената топлинна енергия, доколкото за поставянето на длъжника в забава е необходима покана, а такава липсва, съдът намира същото за неоснователно.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г., приложими към процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Лихва за забава обаче на основание чл. 33, ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява единствено след 45-дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от Търговеца и падежът на задължението за заплащане стойността на ТЕ е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон. По общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с договора, а в случая такава уговорка се съдържа в общите условия. Предвижда се лихва да се дължи след установяване на окончателния размер на задължението, с оглед което и след настъпване на падежа, купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва.

Понеже във въззивната жалба липсва конкретно оспорване и не се излагат никакви съображения по отношение на установеното от СРС количество доставена ТЕ и нейната цена, респективно размера на задължението за възнаграждение за извършено дялово разпределение, както и размерът на задължението за лихва за забава върху стойността на доставената топлинна енергия, съдът не намира основание за промяна изводите на СРС по този въпрос, доколкото при въззивната проверка съдът е ограничен до доводите изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК.

По отношение на лихвата за забава върху извършената услуга „дялово разпределение, съдът намира възражението за недължимост на същата за основателно.

Нормата на чл. 36, ал. 2 ОУ на ищеца от 2016 г. предвижда обявяване по подходящ начин на клиентите на реда и начина на заплащане на услугата „дялово разпределение“. По делото не са ангажирани никакви доказателства за извършено от търговеца оповестяване на задълженията, предвид на което при дължимото от ищеца 4 пълно и главно доказване по делото не се установява изпадането на ответника в забава.

Ето защо и по посочените мотиви, решението в обжалваната част се явява частично неправилно, като следва да бъде отменено в частта относно уважение иск за установяване дължимост на лихвата за забава върху главницата за дялово разпределение. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Решението в частта, с която са присъдени разноски за първата инстанция в полза на ищеца над сумата в размер на 471,29 лв., както и разноски за заповедното производство в полза на ищеца над сумата от 107,87 лв. следва да бъде отменено, предвид изхода от обжалването.

По разноските:

При този изход на спора, право на разноски за въззивното производство имат и двете страни.

За въззивното производство въззивният жалбоподател е направил разноски в общ размер от 725,78 лв., от които 95,78 лв. за държавна такса и 630 лв. за адвокатско възнаграждение, поради което и с оглед частичното уважаване на въззивната жалба, в негова полза следва да бъдат присъдени част от тези разноски, равняващи се на сумата от 1,16 лв.

Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззивният жалбоподател е неоснователно, тъй като същото е в близък до минималния размер, съгласно НМРАВ, поради което не се явява прекомерно.

В полза на въззиваемата страна следва да бъде присъдена сумата от 99,84 лв. за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство, изчислена съобразно частичното отхвърляне на въззивната жалба.

Третото лице помагач няма право на разноски нито за първоинстанционното производство, нито за настоящото въззивно производство /чл. 78, ал. 10 ГПК/.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 2930/19.02.2024 г., постановено по гр.дело № 16904/2023 г. по описа на СРС, 34-ти състав, в частта, в която по предявения от ищеца „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че Е. Д. П., ЕГН **********, 5 дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 5,23 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 01.12.2019 г. до 07.11.2022 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 62909/2022 г. по описа на СРС, 34-ти състав, както и в частта, с която Е. Д. П., ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, сумата над 471,29 лв. – разноски, сторени в първоинстанционното производство, както и сумата над 107,87 лв. – разноски, сторени в заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: