Решение № 133 от 04.05.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 133 гр. гр. Димитровград, 04.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря С.И.Д. като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20245610101876 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на сключени между страните договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция.

Ищецът Т. Т. Ч. твърди в искова молба, че на 07.06.2023г. сключила с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“АД Договор за паричен заем №4819189, съгласно който й бил предоставен кредит в размер на 2600 лева за срок от 15 месеца. Записаният в Договора ГПР бил в размер на 48,24%, а фиксирания ГЛП – в размер на 40%. Договорената вноска по кредита била 223,08 лева, а общата дължима сума от потребителя- 3346,20 лева. Съгласно чл.4 от Договора заемополучателят трябвало да обезпечи задължението си с осигуряване на обезпечение: две физически лица-поръчители, всеки от които да отговаря на конкретно посочени изисквания; банкова гаранция с бенефициер- заемодателя; одобрено от заемодателя дружество- поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с тези изисквания, ищецът сключила Договор за предоставяне на гаранция от 07.06.2023г. с втория ответник „Файненшъл България“ЕООД, съгласно който трябвало да му заплати сумата в размер на 1543,80 лева, разсрочена ведно със задълженията по кредита на 15 равни вноски.

Така формираната капитализирана вноска била в размер на 326 лева, включваща задължение за предоставяне на гаранция от 102,92 лева и вноска по кредита 223,08 лева. В резултат на това, за усвоена главница в размер на 2600 лева и за период на ползване от под 15 месеца, от ищеца се изисквало да заплати 4890 лева, от които 3346,20 лева към кредитора „Изи Асет Мениджмънт“АД и 1543,80 лева към гаранта „Файненшъл България“ЕООД.

Поддържа, че сключеният договор за паричен заем е договор за потребителски кредит, поради което за него важат изискванията на ЗПК. Този договор бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като противоречал на законоустановените императивни 1 правила, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. В случая нарушени били изискванията на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК вр.чл.19 от ЗПК. В договора единствено бил посочен лихвения процент като абсолютна стойност, но липсвало посочване на компонентите включени в него.

Не била посочена ясно разписана методика за формиране на ГПР, в т.ч. кои компоненти са включени в него. При изчисляване на ГПР не било включено дължимото по Договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант. Посочва, че двата процесни договора са сключени в един и същи ден, носят един и същи идентификатор, а двете дружества са свързани лица, като кредитора е включил размера на възнаграждението за гарант в погасителния план по кредита, като това сочело, че този разход му е бил известен към датата на сключване на договора за кредит. Поради това кредиторът бил нарушил правилото на чл.19 ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не бил включил възнаграждението за гарант в размер на ГПР. При условие, че то е било направено ГПР щял да бъде в размер на повече от 100%.

На следващо място, в Договора бил уговорен лихвен процент в размер на 40% и ГПР в размер на 48,24%, но не ставало ясно какво представлява разликата между тези проценти и кои разходи покрива. Всичко това водело до извод за наличие на самостоятелно основание за недействителност на договора. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало невярна информация и заблуждаваща търговска практика, като потребителя не можел да прецени реалните икономически последици от сключване на договора. От друга страна, договора за паричен заем бил нищожен, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнявала добрите нрави. Предвидената в договора лихва от 40% годишно, надхвърляла по размер повече от 3 пъти законната лихва в страната. Същевременно клаузата на чл.4 от Договора била нищожна, тъй като с нея се заобикаляли изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Същата клауза била неравноправна и нарушавала изискванията на чл.143 ал.2 т.5 и чл.147 ал.1 от ЗЗП. Същата била уговорена във вреда на потребителя, като не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като задължавала последния при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Посочва, че в настоящия случай неприложима била разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора били незаместими по право и сделката не би била сключена при ГПР, надвишаващ изискването на чл.19 ал.4 от ЗПК. Поради това, Договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.

На следващо място счита, че Договора за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл.26 от ЗЗД и чл.146 от ЗЗП. При сключването му не били спазени изискванията на чл.11, чл.19 ал.4 вр.чл.22 от ЗПК, както и тези по чл.68е, чл.143 ал.1 и чл.147 от ЗЗП.

Договорът противоречал на добрите нрави, съгласно чл.26 ал.1 от ЗЗД. В настоящият случай, за кредит в размер на 2600 лева и срок за ползване от 15 месеца, кредитополучателят трябвало да заплати за допълнителна услуга по поръчителство сумата от 1543,80 лева, която е съизмерима с главницата по договора. Видно било, че от кредитополучателя се изисква да заплати около 2 пъти повече възнаграждение по 2 обезпечителната сделка, сравнено с разхода по главната сделка, а именно по договора за кредит. По този начин се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорно съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора и поръчителя. Нарушаването на императивно поставените корективи водело до нищожност на сделката. От друга страна, Договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен и като нарушаващ и заобикалящ изискването на чл.19 ал.4 от ЗПК. Същият договор бил нищожен и на основание чл.26 ал.2 предл.4 от ЗЗД, поради липса на основание /кауза/. В случая, в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето положение, като осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Този извод се подкрепял и от погасителния план, в който било установено, че възнаграждението по договора се заплаща ведно с месечните погасителни вноски по банкова сметка на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“АД или в офисите на последния.

На последно място, клаузите на договора за предоставяне на гаранция нарушавали изискванията чл.143 ал.2 т.19 от ЗЗП и чл.147 ал.1 от ЗЗП, тъй като противоречали на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрирали директно уговорка във вреда на потребителя, което водело до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за паричен заем №4819189/07.06.2023г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“АД, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП; Да прогласи нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №4819189/07.06.2023г., сключен с „Файненшъл България“ЕООД, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП, както и като заобикалящ изискванията на чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК и нарушаващ добрите нрави. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“АД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че исковите претенциите на ищеца са неоснователни и следва да се оставят без уважение, тъй като Договор за паричен заем № 4819189 е действителен. Същият не страдал от визираните в исковата молба пороци, респективно тези пороци не водели до недействителност на договора. Клаузите в договора били в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит.

Договорът за потребителски кредит бил сключен в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. В него се съдържала информация за лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Лихвеният процент по процесния договор бил фиксиран и ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора. Условията за прилагането на лихвения процент също били записани в договора. Всяка една погасителна вноска съдържала главница и лихва. С всяка вноска се погасявали част от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната, съобразно погасителния план, главница за съответния период в зависимост от периодичността на вноските.

3

На следващо място, Договорът за потребителски кредит бил в съответствие с изискванията на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК. В него бил посочен годишният процент на разходите (48,24 %), посочена била общата сума, дължима от потребителя (3346,20 лв.), както и взетите предвид допускания. ГПР и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени към момента на сключване на договора, каквото е изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. При изчисление на ГПР били взети предвид известните към момента на сключване на договора разходи. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали предвидените в точка 3 от Приложение №1 към чл.19, ал.2 от ЗПК допускания. Твърдението, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в договора не е разписан действително приложения размер на годишния процент на разходите било неоснователно. Твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следвало да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, който той е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД, било несъстоятелно. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не се включвало при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в §1, т.1 от ДР на ЗПК. Предоставянето на обезпечение не било условие за предаване на заемната сума от заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне неблагоприятните последици от неизпълнението. Сключването на договор за предоставяне на поръчителство с трето лице не се явявало необходимо условие за сключването на договора за кредит. Отделно от това възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство към деня на сключване на договора за заем не било безусловно дължимо.

Неоснователно било и твърдението, че невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство при формиране на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика, видно и от липсата на каквито и да е било доводи в тази насока. Размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем бил в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит. В ЗПК не било предвидено изрично ограничение на размера на годишния лихвен процент (възнаградителна лихва). Размерът на годишния лихвен процент/възнаградителната лихва/ лихвата по кредита се регулирал чрез разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. На следващо място, твърдението на ищеца, че договорът за паричен заем е нищожен, тъй като клаузата за лихвения процент (възнаградителната лихва) накърнявала добрите нрави било неоснователно. Основанието за нищожност по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД не била налице, когато клаузи от именуван договор съответстват на правните норми, изграждащи неговия институт. Размерът на договорената лихва по договора, като елемент на годишния процент на разходите, както и годишният процент на разходите по договора били по-ниски от пет 4 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.