Решение № 1774 от 24.03.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1774 гр. София, 24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело № 20241100506529 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.

258 и сл.

ГПК.

С решение от 27.12.2023 г., гр.д. 4595/2023 г., СРС, 171 с-в се осъжда „Вива Кредит” АД да плати на Р. В. А. на основание чл. 59 ЗЗД сума в размер на 9 046,26 лв., представляваща получена при разпределение от 21.08.2020 г. на ЧСИ г. т. сума по изпълнително дело № 20198820400019, постъпила от публична продан на притежаван от ищеца недвижим имот, находящ се в град Пещера, ул. ****, със застроена площ 41 кв.м., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.03.2022 г. до окончателното изплащане, ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 9 046,26 лв. до пълния предявен размер от 10 615 лв., както и изцяло иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 1

869,42 лв., представляваща законна лихва за забава, начислена върху претендираната главница в общ размер на 10 615 лв. за периода 15.06.2020 г. – 23.02.2022 г., като ОСЪЖДА ответника да плати на ищцата 361,84 лв. – разноски, а ищцата на ответника 275,39 лв. - разноски.

1

Срещу решението в частта, с която е уважен главният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД постъпва въззивна жалба от ответника по него „Вива Кредит” АД. Счита, че мотивите към решението на РС – Пещера не се ползват със сила на пресъдено нещо. Постановено е при допуснати материалноправни и процесуални нарушения. В обжалваното решение на СРС неправилно се възприемат същите мотиви, включително в частта за нищожност на договора за кредит поради неравноправни клаузи, като не е обсъдена изцяло и задълбочено фактологията по делото въз основа на представените доказателства. Не са съобразени дължимите в хода на изпълнението разноски от взискателя. Разпределението на постъпилите от проданта на ипотекирания за чуждия дълг имот, е извършено от ЧСИ въз основа на подлежаща на изпълнение заповед за изпълнение. Районният съд механично приспада размера на главницата по кредита от изплатените на взискателя суми от проведената публична продан, без да отчете дължимите от него такси и разноски. Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване на друго, с което да се отхвърли искът.

Срещу определението от 20.03.2024 г., с което на основание чл. 248, ал. 1 ГПК се възлагат в тежест на ответника 1 300 лв. – разноски за платен адвокатски хонорар, постъпва частна жалба от ответника „Вива Кредит” АД.

Счита, че делото е с ниска фактическа и правна сложност, поради което възнаграждението е следвало да се намали под нормативния минимум.

Въззиваемата – ищцата Р. В. А. оспорва въззивната и частна жалби.

Третото лице помагач на ответника - ЧСИ г. т., рег. № 882 на КЧСИ оспорва жалбите.

Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решението е изцяло валидно, а в обжалваната част е допустимо и правилно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да 2 препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивните жалби с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбите. В настоящото производство не са приети нови доказателства и не е допусната поисканата с въззивната жалба съдебно-счетоводна експертиза за установяване на надплатената сума, като ненужна за правилния изход на спора предвид наличието на достатъчно писмени доказателства в тази насока. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбите.

В отговор на оплакванията по въззивната жалба, съдът приема следното:

По силата на договор за паричен заем „Вивакредит Оптима“ от 22.12.2017 г., „Вива Кредит“ ООД, чийто универсален правоприемник е ответникът по иска „Вива Кредит“ АД, предоставя на трето за спора лице Я.В.Г. сумата 12 500 лв., при уговорени ГПР от 49,85 % и лихва от 40,56 %, подлежащ на връщане, ведно с договорната лихва от 11 017,12 лв., в общ размер 23 517,12 лв. на 36 месечни вноски.

Всички вземания по кредита за общо 23 517,12 лв. са обезпечени с ипотека върху собствен имот на ищцата Р. В. А. по нот. акт за учредяване на договорна ипотека № 94 от 22.12.2017 г., том III, д. 474/2017 г., н-с Г. В., рег.

№ 545 НК, представляващ сграда с идентификатор № *** в гр.

Пещера, ул. ****, на един етаж, със застроена площ 41 кв.м.

С влязло в сила като необжалвано решение от 15.11.2021 г., гр.д.

521/2021 г., ОС – Пазарджик се потвърждава решение от 29.12.2020 г., гр.д.

1490/2019 г., РС – Пещера, с което се отхвърля предявеният иск по чл. 422, ал.

1 ГПК за признаване за установено, че длъжникът Я.В.Г. дължи на „Вива Кредит“ ООД сумата 6 233,62 лв. – главница по договора за паричен заем от 22.12.2017 г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 26/15.01.2019 г., РС – Пещера. Прието е, че договорът за заем е нищожен като сключен при неравноправни клаузи, неяснота за характера на вноските в погасителния план, за уговорените ГПР, договорна лихва и допълнителни разходи, които оскъпяват кредита в отклонение с чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 ЗПК, както и неустойки, 3 противоречащи на добрите нрави, поради което съгласно чл. 23 ЗПК дългът остава само до размер на предоставения кредит от 12 500 лв. Прието е, че длъжникът плаща първоначално 850 лв. преди последвалата публична продан на ипотекирания имот.

Заповедта за изпълнение от 15.01.2019 г., ч.гр.д. 35/2019 г., РС – Пещера е издадена за общо 23 395,96 лв., от които сумата 12 500 лв. – главница по договора за паричен заем от 22.12.2017 г., ведно със законна лихва, считано от 14.01.2019 г., сумата 5 224,92 лв. – договорна лихва, сумата 163,54 лв. – лихва за забава, сумата 435 лв. – разходи, както и сумите от 300 лв., 1 250 лв. и 3 522.50 лв. - неустойки за неизпълнение.

Въз основа на издадения изпълнителен лист от 15.01.2019 г., по молба на кредитора е образувано изп.д. № 20198820400019, ЧСИ г. т., рег. № 882 КЧСИ.

След проведена публична на 12.03.2020 г. и постановление от същата дата за обявяване на купувач, ЧСИ издава постановление от 21.08.2020 г. за разпределение на събраната сума от 23 115 лв. В полза на привилегирования взискател „Вива Кредит“ ООД са разпределени 21 546,26 лв., съответно преведени му от ЧСИ с банков документ от 01.09.2020 г. От тях 18 476,72 лв. касаят вземания, обезпечени с ипотека – от стойността на ипотекирания имот по чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД; 2 546 лв. са по повод вземания за разноски за обезпечаване и принудително изпълнение - чл. 136, ал. 1, т.1 ЗЗД; както и 523,54 лв. за възстановяване на платена от взискателя такса по т. 20 ТТРЗЧСИ.

Остатъкът е разпределен за публични вземания към общината и такси към ЧСИ.

С оглед обсъдената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

„Вива Кредит“ ООД, чийто универсален правоприемник е ответникът по иска „Вива Кредит“ АД и трето за спора лице Я.В.Г. са обвързани от правоотношение по договор за потребителски кредит, обезпечен с ипотека върху чужд имот, собственост на ищцата Р. В. А..

Силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК се отрича правото на вземания по кредита на кредитора срещу длъжника, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, съгласно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК разпростира обвързващите си предели спрямо 4 насрещните страни по приключилото дело, каквито са кредиторът - настоящия ответник по иска и длъжника. Влезлите в сила решения се ползват със стабилитет, с оглед тяхната неизменимост, необжалваемост и неотменимост, като съгласно чл. 297 ГПК са задължителни за всички съдилища в страната.

При съобразяване и на забраната за пререшаване на съдебно разрешения спор – чл.299, ал.1 ГПК, не подлежат на обсъждане оплакванията в жалбата за незачитане на решението, поради твърдени допуснати материалноправни и процесуални нарушения от постановилите ги инстанции.

По силата на чл. 151 ГПК, ищцата като ипотекарен длъжник може да противопостави на кредитора всички възражения на длъжника, включително правоизключващите за нищожност на договора за кредит поради неравноправни клаузи.

Сключеният договор за кредит е потребителски по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Допуснато е нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според който ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В решение на СЕС по дело С-686/2019 г. се приема, че „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионните, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.

В тази връзка, към процесния договор, освен липсата на подробен погасителен план, отсъства и напълно изчерпателна информация за вида и размера на компонентите, включени във всяка една вноска. Клаузите на договора не внасят достатъчно яснота кои точно са компонентите, които формират годишния процент на разходите, включително доколко касаят възнаградителната лихва и други разходи. В ГПР са включени главница и възнаградителна лихва, без уговорените в чл. 3, ал. 2 – ал. 4 от договора прихващания на заетата сума с две такси от по 347,50 лв. за разглеждане на „Предложение за сключване на договора за паричен заем“ и разноски за учредяване на договорната ипотека.

При съотношение с уговорения кредит от 12 500 лв., размерът на 5 възнаградителната лихва от 40,56 % или 11 017,12 лв., като компонент от ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, с фиксиран размер от 49,85 %, неколкократно превишава размера на нормативния минимум за законната лихва от 10 %, като очевидно включва и още допълнителни, но неуредени изрично, възнаграждения за кредитора. След като тази лихва, участваща във формирането на ГПР, надвишава размера на нормативния минимум, това неминуемо рефлектира и върху размера на ГПР, като го повишава.

Формално уговореният размер на ГПР от 49,85 %, но без уговорените „скрити възнаграждения“ за такса и разноски, които биха го оскъпили, води до заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, регламентиращ императивното ограничение, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а именно 10 %, т.е. ГПР да не е по-висок от 50 %. Именно при съотношение между реално усвоения кредит и задълженията по договора за общо 23 395,96 лв., вече е налице надвишаване с 50 % на заетата сума, което води до нищожност на съответните клаузи съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК. Налице е и поставяне на потребителя, като по-слаба страна по правоотношението, в неизгодна позиция, което противоречи с принципа за добрите нрави.

Според т. 55 на Решение от 21.03.2024 г., дело С-714/22 на СЕС неточното посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти, които се изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит, защото лишава потребителя от възможността да определи обхвата на задължението. Следователно и липсата на посочен ГПР и неправилното изчисляване на ГПР означава, че не са изпълнени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл.